Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hans Brinker or the Silver Skates, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 20 гласа)

ГЛАВА XXXIII
ГРЕТЕЛ И ХИЛДА

Беше междучасие. Още в първия миг, когато удари училищният звънец, каналът като че ли нададе силен вик и внезапно се оживи от появилите се момчета и момичета. Каналът хитруваше — светеше кротко под обедното слънце, но сърцето му беше калейдоскоп и от едно поклащане на голямата училищна камбана се сепваше и блясваше примамливо.

Множество пъстро облечени деца се пързаляха насам-натам и веселието, което се таеше в тях от сутринта, сега се изливаше свободно в песни, викове и смях. Нищо не спираше вълната на оживлението. Нито една мисъл за учебници не се беше появила с тях под лъчите на слънцето. Латинският, аритметиката, граматиката — всички щяха да престоят заключени един час в мрачната училищна стая. Учителят можеше да си настоява, че името му е съществително, при това собствено, но те имаха само едно намерение — да се забавляват. Стига пързалката винаги да беше в отлично състояние, нямаше значение дали Холандия се намира на Северния полюс или на екватора. Що се отнасяше до естествената история, как можеха да се вълнуват от инерцията, гравитацията и тям подобни, когато само гледаха да не ги съборят в блъсканицата.

В разгара на веселбата едно дете извика:

— Какво е това?

— Какво? Къде? — отговориха му десетки гласове.

— Ами не виждате ли? Онова тъмното до къщата на идиота.

— Нищо не виждам — каза друго.

— Виждам! — изрева трето. — Куче е!

— Какво ти куче? — прозвуча писклив глас, който вече сме чували. — Нищо подобно. Това е вързоп дрипи.

— Глупости, Вост! — промърмори друг глас. — Винаги си бил далече от истината. Това е гъсар-ката Гретел, търси плъхове.

— И какво от това? — пропищя Вост. — Та не е ли тя вързоп дрипи?

— Ха-ха! Добре го рече, Вост! Ще получиш медал за остроумие, ако продължаваш все така.

— Друго щеше да получиш, ако брат й Ханс беше тука, уверявам те! — каза едно хремаво, увито в шалове дребосъче.

Тъй като. Ханс не беше там, Вост си позволи да се надсмее над предположението.

— Ти да не мислиш, че ме е страх от него, сополанко? Всеки ден мога да преборвам десет като него и тебе отгоре.

— Значи, така, а? Ще ми се да те видя, като го правиш! — И в потвърждение на думите си, сополанкото с все сила побягна.

Точно тогава някой предложи да се надбягват с трите най-силни момчета в училището — и скоро приятели и врагове, весели както винаги, се обединиха от общата цел.

Само едно момиче сред щастливата тълпа запомни малката тъмна фигура край „къщата на идиота“.

Клетата уплашена Гретел! Тя не мислеше за тях, макар че до нея достигаше безгрижният им радостен смях, от който й се струваше, че сънува.

Колко високи стенания се чуваха иззад затъмнения прозорец! Ами ако тези непознати хора наистина убиваха баща й?

При тази мисъл тя скочи на крака и нададе ужасен вик.

— Не, не! — изхлипа тя и отново се отпусна на замръзналата купчинка пръст. „Мама е там, Ханс също. Те ще го пазят. Но колко бяха пребледнели! И дори Ханс плачеше… Защо ли сърдитият стар господин го задържа, а мене ме отпрати? — мислеше си тя. — Щях да прегърна мама и да я успокоя с целувки. Тогава тя винаги ме гали по косата и ми говори нежно — дори след като ми се е карала! Колко тихо е сега… О, ако татко умре, ако умре Ханс, ако и мама умре, какво ще правя аз?“ Тръпки побиха Гретел, тя зарови лице в ръцете си и заплака така, сякаш сърцето й се късаше.

Последните четири дий клетото дете се беше претоварило преко сили. През цялото време тя беше една послушна малка помощница на майка си — денем утешаваше, помагаше и развеселяваше полуовдовялата жена, а през дългите нощи бдеше и се молеше до нея. Разбираше, че в този миг става нещо страшно и загадъчно, нещо толкова страшно и загадъчно, че милият добър Ханс не посмя да й го каже.

После й хрумна друго. Защо не й беше казал Ханс? Каква несправедливост! Та този баща не е само негов, а и неин. Да не е малка. Нали веднъж: беше взела острия нож от ръката на баща си? Нали тя го беше отстранила от майка им в онази ужасна нощ, когато Ханс, макар че е голям, не успя да помогне? Защо се отнасят с нея така, сякаш не може да се справи с нищо? О, как е притихнало всичко, колко лют е студът! Ако Ани Боуман беше останала в къщи, вместо да ходи в Амстердам, нямаше да бъде толкова самотна. Колко са измръзнали краката й… Дали стенанията я карат да се чувствува, сякаш се носи по въздуха?

Не бива така. Майка й може да има нужда от помощта й всеки миг!

Гретел с усилие се изправи и седна, разтърка очи и се учуди — учуди се, че небето е толкова ясно и синьо, учуди се на притихналата къща, а най-много — на смеха, който долиташе отнейде и глъхнеше надалече.

Скоро тя отново се отпусна и странните безредни мисли все повече и повече се объркваха в замаяната й глава.

Колко странно се мръщеше господинът! А щъркеловото гнездо на покрива сякаш мърда и шепне нещо. Как блестяха онези ножове в коженото куфарче — сигурно по-ярко от сребърните кънки. Ако си беше облякла новото палто, може би нямаше да трепери толкова. Новото палто е красиво — единствената красива дреха, която е носила. Бог се беше грижил за баща й толкова дълго, сигурно щеше да продължи да се грижи, стига да си отидеха двамата мъже. А, ето, сега те са на покрива, катерят се към върха му — не, не, това са майка й и Ханс, или щъркелите — нищо не разбира, толкова е тъмно. А земята се клати и някак странно пее… И птичките пеят толкова хубаво … Сигурно са някакви зимни птички, защото въздухът е пълен с ледени висулки … Не една, двадесет птички … Чуй ги, мамо… събуди ме за надбягването, мамо … уморих се все да плача и да плача …

Една твърда ръка докосна рамото й.

— Ставай, момиченце! — извика някакъв приятен глас. — Не бива да лежиш така, ще замръзнеш!

Гретел бавно вдигна глава. Толкова й се спеше, че не видя нищо чудно в това Хилда ван Хлек да се навежда над нея и да се вглежда е добрите си красиви очи в лицето й. Често беше сънувала, че става така.

Но никога не беше сънувала, че Хилда ще я разтърсва грубо, че ще я дърпа с такава сила; никога не беше сънувала, че ще я чува да казва: „Гретел! Гретел Бринкър! Трябва да се събудиш!“

Не беше сън. Гретел погледна нагоре. Прекрасната нежна девойка я разтърсваше, разтъркваше раменете й, почти я удряше. Сигурно беше сън. Не, не беше — ето я къщата, щъркеловото гнездо, каретата на господина до канала. Виждаше ги ясно. Ръцете й бяха изтръпнали, краката й трепереха — Хилда я насилваше да върви.

Най-после Гретел дойде на себе си.

— Заспала бях — смутено каза тя, разтривайки засрамено очите си с ръце.

— Да, наистина, прекалено дълбоко беше заспала — засмя се Хилда, чиито устни бяха побледнели. — Но сега вече си добре. Облегни се на мене, Гретел; ей така, продължавай да вървиш — скоро ще се стоплиш достатъчно, за да можеш да влезеш вътре. Нека те заведа в къщата.

— О, не, не, госпожице, не искам вътре! Там е господинът. Той ме отпрати.

Хилда се изненада, но разумно реши да не пита за обяснение в момента.

— Добре, Гретел. Опитай се да вървиш по-бързо. Видях те на могилата преди известно време, но-мислех, че си играеш. Точно така, движи се!

През цялото време добрата девойка караше Гретел да върви напред-назад, като я подкрепяше с едната ръка, а с другата напразно се мъчеше да свали топлото си наметало.

Внезапно Гретел усети намерението й.

— О, госпожице! — извика умолително тя. — Изобщо не бива да мислите за това, моля ви! Не го сваляйте, госпожице — аз направо горя — не точно-горя, но някакви иглички непрекъснато ме бодат. Недейте, госпожице!

Клетото дете се тревожеше толкова искрено, че Хилда побърза да го успокои.

— Добре, Гретел, тогава движи ръцете си. Ето — страните ти поруменяха като рози. Мисля, че господинът вече ще ти позволи да влезеш, сигурно ще ти позволи. Толкова ли е болен баща ти?

— Ах, госпожице — заплака Гретел, — мисля, че умира. Сега при него са господата, а мама цял ден не е продумала. Не го ли чувате да стене, госпожице? — добави тя внезапно, с ужас в гласа. — Така бучи въздухът, че нищо не чувам. Може да е умрял! О, как искам да чуя гласа му!

Хилда се заслуша. Къщата беше наблизо, но оттам не се чуваше нито звук.

Нещо й подсказваше, че Гретел има право. Тя изтича до прозореца.

— Оттам не се вижда, госпожице — проплака тъжно Гретел. — Мама е, закачила отвътре насмолена хартия. Но от другата страна, от южната част на къщата, може да се надникне — дето хартията е скъсана.

Разтревожена, Хилда изтича зад ъгъла, където раздърпаната слама висеше от ниския покрив.

Внезапно една мисъл я спря.

„Не е редно да надничам така в чужди къщи“, каза си тя и като повика тихо Гретел, добави шепнешком:

— Погледни ти — може просто да спи.

Гретел се опита да стигне до мястото, но цялата трепереше. Хилда побърза да я подкрепи.

— Боя се, че самата ти си се разболяла — каза загрижено тя.

— Не, не съм болна, госпожице, само че сърцето ми непрекъснато плаче, макар че очите ми са сухи като вашите. Ах, госпожице, но вие плачете? Плачете за нас! О, госпожице, господ ви вижда. Сега вече зная, че татко ще оздравее.

И както се мъчеше да погледне през малкия прозорец, клетото дете покри с целувки ръката на Хилда.

Счупената рамка беше поправяна неведнъж, скъсан лист хартия покриваше долната половина на прозореца.

— Виждаш ли нещо? — прошепна накрая Хилда.

— Да. Татко лежи неподвижно, главата му е бинтована, всички са вперили поглед в него. О, госпожице! — почти изпищя Гретел и се отдръпна, като бързо и умело свали тежките дървени обувки. — Трябва да отида при мама. Ще дойдете ли с мене?

— Не сега, звънецът бие. Ще се върна скоро. Довиждане!

Гретел почти не чу думите й. Но после дни наред си спомняше топлата, жалостива усмивка на лицето на Хилда, когато си тръгваше.