Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hans Brinker or the Silver Skates, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 20 гласа)

ГЛАВА XXVII
ПРИНЦЪТ-ТЪРГОВЕЦ И СЕСТРАТА-ПРИНЦЕСА

Петър с право изпитваше чувството, че сестрината му къща е като омагьосан замък. Просторна и великолепна, тя беше в плен на тишината. Даже лъвът, легнал на прага, сякаш беше превърнат на камък от някой магьосник. А вътре на стража стояха добри духове, приели вида на червенолики слуги, които безшумно се втурваха при звука на звънеца или чукчето. Имаше и котка, която изглеждаше не по-малко разумна от Котарака в чизми, а във вестибюла — месингово джудже, чиято задача беше да стои с разтворени ръце, готово да поема бастуните и чадърите. На сигурно място зад тези стени цъфтеше една „Градина на насладата“, в която цветята твърдо вярват, че е лято, а искрящият фонтан весело се смее, защото Дядо Мраз не може да го намери. Имаше и Спяща красавица — точно когато пристигнаха момчетата. Но Петър, като истински принц, леко изтича нагоре по стълбите, целуна клепките й и магията се развали. Принцесата се превърна в добрата му сестра, а приказният замък — в един от най-хубавите и удобни домове в Хага.

Както може да се предполага, момчетата бяха посрещнати най-сърдечно. След като известно време разговаряха с енергичната домакиня, един от добрите духове ги призова на голямо угощение в стаята с червените завеси, където подът и таванът блестяха като полирана слонова кост, а огледалата от всички страни внезапно разцъфнаха от образите на румени момчета.

Сервираха им хайвер и готвено кълцано месо, наденица и сирене, както и салата, плодове, бисквити и кейк. Как можеха момчетата да ядат такава бърканица, за Бен беше загадка, нали салатата беше кисела, а кейкът — сладък, плодовете — леки за ядене, а кълцаното месо — тежко, смесено с лук и риба. Но както се чудеше, така яде с голям апетит и скоро бе погълнат от мисълта какво предпочита: кафе или анасонов ликьор. А беше и приятно да се храниш в чинии от помътняло сребро, да пиеш от ликьорени чашки, от каквито може да е пила самата Титания![1] По-късно младият господин написа на майка си, че колкото красиви и подбрани да са вещите в техния дом, до преди да посети Хага, никога не е знаел какво са сервизи от кристал, порцелан и сребро.

Разбира се, сестрата на Петър скоро научи за всички приключения на момчетата. За пътуването им на кънки повече от четиридесет мили и за необикновените гледки по пътя, за изгубването на кесията и за намирането й. За това как едно момче от групата беше паднало и по този начин те си намериха извинение да се повозят на лодка-шейна — и преди всичко за това как бяха уловили крадец и така за втори път бяха спасили изплъзващата им се кесия.

 

— А сега, Петър — каза дамата, когато разказът свърши, — трябва веднага да напишеш писмо на добрите хора в Брук, че приключенията ви са достигнали връхната си точка и че ти и спътниците ти сте били прибрани в този затвор.

Момчетата изглеждаха слисани.

— Разбира се, че няма да направя такова нещо — засмя се Петър. — Трябва да потеглим утре по обяд.

Но сестра му вече беше взела друго решение, а в Холандия не е лесно да отклониш една дама от целта й. Накратко, тя им предложи толкова силни изкушения, беше толкова весела и грейнала от радост и ги увещаваше с толкова много неопровержими съображения — на английски, както и на холандски, че момчетата се зарадваха, когато се разбра, че остават в Хага най-малко за два дни.

След това говориха за голямото надбягване. Мъвроу ван Хент обеща, че с удоволствие ще присъствува на събитието. „Ще бъда свидетелка на твоята победа Петър — каза тя, — защото ти си най-добрият кънкьор, когото познавам.“

Петър се изчерви и леко се закашля, но Карл отговори вместо него:

— Ах, госпожа Хент, той е бързояог, но нали всички момчета от Брук са добри кънкьори — дори парцаланковците. — И той с омраза помисли за клетия Ханс.

Госпожата се засмя.

— От тава надбягването ще стане още по-вълнуващо — каза тя. — Пожелавам на всеки от вас да бъде победител.

В този миг влезе съпругът й мънер ван Хент и магията, в чиято власт бяха момчетата, стана пълна.

Невидимите феи на тази къща веднага се скупчиха около тях и зашепнаха, че сърцето на мънер ван Хент е младо и свежо като техните и ако на света има нещо, което той обича повече от ежедневните си занимания, това е слънчевата светлина и веселието. Феите намекнаха също, че сърцето му е пълно с любов, а главата — пълна с мъдрост и накрая дадоха на момчетата да разберат, че когато този господин каже нещо, то не е празна приказка. Затова искрените му думи „Това се казва приятна изненада!“, когато се здрависа с всички, накараха момчетата да се почувствуват у дома си, весели като катерички.

В гостната имаше прекрасни картини, изящни статуетки и кожени папки, пълни с редки холандски гравюри, както и множество красиви и любопитни неща от Китай и Япония. Момчетата помислиха, че ще им трябва цял месец, за да разгледат всички съкровища на къщата.

Бен с удоволствие забеляза, че на масата има английски книги. Той видя също така, че над украсеното с дърворезба пиано са поставени портрети на Вилхелм III Орански и неговата английска кралица в цял ръст — гледка, която за известно време постави Англия и Холандия редом в сърцето му. От Вилхелм и Мери и до днес е останало сияние над английския трон: той — най-искреният патриот, служил някога на приемна страна; тя — най-благородната съпруга на английския трон до дните на Виктория и Добрия Алберт[2]. Като гледаше картините, Бен си спомни прочетеното описание за посещението на крал Вилхелм в Хага през зимата на 1691 година. Тези, които възпяха битката при Иври[3], още не бяха разказали бляскавата история на този ден, но Бен знаеше достатъчно факти, за да си представи, че сякаш чува виковете на възторженото население, когато вдигна поглед от портретите към улицата, грейнала от празничните огньове, запалени на близкия площад.

 

Кралското посещение щеше да се помни завинаги. Цели две години крал Вилхелм беше управлявал чужда страна — с Англия в мислите си, но със сърце, устремено към Холандия. И когато отново стъпи на бреговете й, приветствува го целият народ. Тълпите се спуснаха към Хага, за да го посрещнат. „Хиляди надойдоха от Амстердам, Ротердам, Лейдън, Харлем и Делфт на шейни или с кънки по замръзналите канали.“[4] През целия ден поддържаха празничния вид на столицата: улиците бяха украсени със знамена, с арки от вечнозелени храсти, трофеи, надписи за добре дошли и със символи на местните занаяти. Вилхелм видя по улиците подвизите на своите прадеди и сцени от своето минало, извезани върху знамена и гоблени. През нощта върху леда правеха великолепни фойерверки. Замръзналата му повърхност беше като огледало. Бляскави фонтани от светлина бликаха нагоре, за да се срещнат с искрящите водопади, изсипващи се върху им. След това избухна огън с пурпурен и зелен цвят и изсипа безброй рубини и изумруди върху осветените глъбини на леда, а през цялото време хората викаха: „Господ да благослови Вилхелм Орански! Да живее кралят!“ Бяха обзети от радост и възторг. Вилхелм, техният принц, техният наместник, беше застанал начело на три кралства след победни преговори и войни. И сега, в часа на неговото най-голямо тържество, той беше дошъл при тях като обикновен гост. Кралят слушаше виковете им с разтуптяно сърце. Велико нещо е да те обичат в собствената ти страна. Английските му придворни го поздравяваха с посрещането. „Но ако Мери беше с мене, приветствените викове щяха да бъдат несравними“, каза той.

Докато Бен разглеждаше портретите, господин ван Хент разказваше на момчетата за неотдавнашното си посещение в Антверпен. Това бе родното място на ковача Квентин Метсейс[5], който от любов; към дъщерята на един художник започнал да учи и учил, докато не станал велик живописец. Момчетата запитаха домакина дали е видял някоя картина на Метсейс.

— Да, видях — отговори той. — Картините му са великолепни! Особено хубав е известният триптих в параклиса на Антверпенската катедрала, където в средата е нарисувано свалянето на Христос от кръста. Да си призная обаче, повече ме интересуваше неговият кладенец.

— Какъв кладенец, господине? — попита Лудвиг.

— В центъра на града, близо до същата катедрала, чиято висока камбанария е с толкова изящна изработка, че френският крал казал, че му прилича на мехълънска дантела. Кладенецът е покрит с навес в готически стил, увенчан със статуята на рицар в доспехи. Направена е изцяло от метал и доказва, че Метсейс и в ковачницата, и пред триножника е бил все художник. Голямата му слава всъщност идва от чудотворното му умение майсторски да обработва желязо.

После домакинът показа на момчетата няколко съвършени берлински отливки, които беше купил в Антверпен. Това бяха много фини метални украшения: красиви медальони с мотиви от редки картини, по краищата с нежни ажурни орнаменти — достойни, както каза той, да бъдат носени и от най-голямата красавица в страната. Впоследствие огърлицата беше подадена с поклон и усмивка на поруменялата госпожа ван Хент.

Нещо в начина, по който младата дама сведе лице над подаръка, накара мънер ван Хент да добави развълнувано:

— Мога да чета мислите ти, мила.

 

Тя вдигна поглед с игриво предизвикателство.

— Ах, сигурен съм в това. Мислиш си за онези жени е благородни сърца, без които Прусия щеше да падне. Познавам го по гордия блясък в очите ти.

— Значи, гордият блясък в очите ме издава — отговори тя. — Не мислех за толкова велики неща. Да си призная, просто си представях как тази красива огърлица ще подхожда иа синята ми брокатна рокля.

— Така ли! — възкликна доста унило съпругът й.

— Но мога да мисля и за другото, Йаспър, а от това подаръкът ти ще стане по-скъп. Нали си спомняш историята, Петър? Когато французите навлизат в Прусия и страната няма средства да се защити от враговете, жените накланят везните, като изсипват сребърните сервизи и украшенията ой в държавната хазна.

„Ето — помисли си домакинът, като видя светналия поглед на жена си. — Сега гордият блясък наистина е там.“

Петър отбеляза заядливо, че и в дадения случай жените са останали верни на своята суетност, защото не са се отказали от украшенията. Ако на кралството са нужни злато и сребро, те ще го отстъпят и ще използуват желязо, но няма да престанат да се кичат.

— И какво от това? — каза госпожата, като отново пламна. — Не е грях да обичаш красивите неща, щом като пригаждаш материала им според обстоятелствата. Мога да кажа само, че жените са спасили родината си и косвено са създали нова важна област в производството. Не е ли така, Йаспър?

— Разбира се, че е така, мила — рече съпругът й. — И без да му казвам, Петър сам е убеден, че в целия свят жените винаги са били на първо място, когато родината им е пред изпитание, при това (и той отправи поклон към съпругата си) собствените му съотечественички стоят най-напред в летописите на женския патриотизъм и преданост.

После домакинът се обърна към Бен и поговори с него на английски за хубавия стар белгийски град. Между другото, разказа му и за произхода на името Антверпен. Бяха учили Бен, че „Антверпен“ означава „на кея“, но господин ван Хент му даде много по-интересно обяснение.

Разказват, че преди около три хиляди години на брега на река Схелдъ, на мястото на днешния Антверпен, живеел великан на име Антигон. Великанът прибирал половината от стоките на всички кораби, които плавали край замъка. Естествено, някои били склонни да се противопоставят на този обичай. В такива случаи Антигон ги научавал друг път да имат по-добри обноски, като отрязвал и хвърлял в реката десните ръце на търговците. „Хант-верпен“ — „хвърляне на ръце“, се променило в „Антверпен“ и дало име на мястото. Върху герба на града има две ръце — какво по-добро доказателство от това за верността на преданието, особено ако човек иска да му повярва!

Накрая победили великана — героят на име Брабо го хвърлил в река Схелдъ и на свой ред дал името си на местността Брабант. Оттогава холандските търговци плават по реката в мир. Аз обаче съм благодарна на стария Антигон, защото заради него смятат, че градът има толкова романтичен произход.

Когато господин ван Хент разказа историята на Антверпен на двата езика, той изпита изкушението да разкаже още легенди — някои на английски, други на холандски. Затова минутите, понесени на плещите на пъргави джуджета и великани, бързо отлетяха към времето за лягане.

Трудно беше да се разтури толкова приятна компания, но домакинството на ван Хент се движеше с точността на часовников механизъм. Сърдечно си пожелаваха „лека нощ“, но не се задържаха на прага. Дори когато нашите момчета се изкачваха по стълбите, невидимите домашни феи отново се скупчиха край тях и им прошепнаха, че благоденствието на господаря им е изградено най-вече върху организираност и установен ред.

В този дом не се намираха „прекрасни стаи с по три легла“. В някои стаи леглата бяха две, но всеки гост спа сам. Призори стана ясно, че девизът на групата е „всяко момче в собствената си какавида“, но поне Петър не съжаляваше, че е така.

Колкото и да беше уморен, Бея забеляза в ъгъла някакво странно въже със звънче и започна да разглежда постелята си. Всичко го изпълваше с почуда: изключително фината възглавница, обрамчена със скъпа дантела, върху която бе избродиран герб и инициали, огромният колкото леглото копринен дюшек, натъпкан с лебедов пух, розовите атлазени юргани, избродирани с цветни гирлянди. Едва можа да заспи при мисълта в какво необикновено малко легло лежеше, толкова удобно и красиво, макар и толкова странно. На сутринта той внимателно разгледа покривката, защото искаше подробно да я опише в следващото си писмо. Беше японска, чудесна като тъкан, с разнообразни ярки цветове и струваше, както Бен по-късно научи, не по-малко от триста долара.

Подът беше от полирана дървена мозайка, почти целият покрит с разкошен килим с дебели черни ресни по края. В друга стая покрай килима се виждаше ивица атлазено дърво. По стените с тапети от пурпурно-червена коприна бяха накачени гоблени, а отгоре имаше позлатени корнизи, които отразяваха проблесналата светлина чак до лъснатия под.

Над вратата на стаята, в която спаха Йакоп и Бен, имаше бронзов щъркел с протегната шия, който държеше фенер, за да осветява пътя на гостите. Между двете тесни легла, направени от липово дърво и абанос, беше съкровището на ван Хентови: масивно дъбово кресло, на което беше седял веднъж Вилхелм Орански по време на кралски съвет. Отсреща му бе поставен шкаф за дрехи с изящна резба, навосчен и излъскан, пълен със скъпоценни запаси от ленено платно? на масата до него имаше голяма библия, чиито огромни златни закопчалки изглеждаха дреболия в сравнение със солидната твърда подвързия, правена да надживее шест поколения.

На полицата над камината имаше модел на кораб, а над него беше окачен стар портрет на Петър Велики, който, както знаете, на времето е дал прекрасна възможност на холандските котки по доковете да се нагледат на цар, което е една от специалните привилегии на котките[6]. Макар цар на Русия, Петър не е смятал за унижение да работи като обикновен корабостроител в доковете на Сардам и Амстердам, за да може да запознае съотечествениците си с холандските постижения в корабостроенето. Точно този стремеж да се задълбочава дори в еай-дребните начинания му е спечелил прозвището Петър Велики.

Петър Малки (казано за сравнение) стана пръв на сутринта. Познавайки навиците на своя зет, той се погрижи никое момче да не се успи. Задачата да събуди Йакоп Поот се оказа трудна, но след като измъкна този млад господин от леглото и с помощта на Бен го поразходи из стаята, успя да го разсъни.

Докато Йакоп се обличаше и вътрешно негодуваше, защото плъстените чехли бяха твърде тесни за подутите му крака, Петър написа писмо, за да уведоми близките им в Брук, че групата успешно е пристигнала в Хага. Молеше също така майка си да обади на Ханс Бринкър, че доктор Букман още не е пристигнал в Лейдън, но че е оставил писмо с поръчението на Ханс в хотела, където докторът отсяда винаги при посещенията си в града. „Кажи-му също така, написа Петър, че отново ще се отбия в Лейдън на връщане. Клетото момче изглеждаше уверено, че «господин докторът» ще побърза да спаси баща му, но ние, които познаваме по-до-бре грубия старец, можем да бъдем сигурни, че няма да направи това. Добре ще е, ако се повика веднага лекар от Амстердам, стига йъфроу[7] Бринкър да се съгласи да приеме друг, освен краля на докторите — който е, без съмнение, доктор Букман.“ „Нали знаеш, мамо, добави Петър, че винаги съм възприемал къщата на сестра си като доста тиха и самотна — уверявам те, че сега не е така. Сестра ми казва, че нашето присъствие я е стоплило за цялата зима. Брат ми ван Хент е много любезев към всички нас. Казва, че като ни гледа, му се иска да има пълна къща с момчета. Обеща да ни разреши да пояздим породистите му черни коне. Казва, че са кротки като котенца, ако държиш здраво юздата. По разказите на Йакоп, Бея е великолепен ездач, а и синът ти Петър не се справя много лошо“ с тази работа. Каним се тази сутрин да пояздим заедно, облечени като някогашните рицари. Когато се върнем, брат ми ван Хент каза, че ще отстъпи на Йакоп английското си пони и ще намери още три коня — тогава цялата група ще препусне из града като внушителна кавалкада, начело с него. Той ще язди черния кон, който татко му изпрати от Фризландия. Хубавият кон на сестра ми — дорестият с дългата бяла опашка, е окуцял, а тя не желае да язди друг, иначе щеше да ни придружи. Едва затворих очи снощи, след като сестра ми разказа за този план. Само мисълта за клетия Ханс Бринкър и болния му баща ме спираше — иначе щях да пея от радост. Лудвиг вече ни измисли име — „Брукската кавалерия“. Представяме си колко внушително ще изглеждаме, особено в индийска нишка…

Брукската кавалерия не се разочарова. Мънер ван Хент с готовност намери добри коне. Всички момчета можеха да яздят, макар че не бяха съвършени ездачи като Петър и Бен. За голяма радост разгледаха цяла Хага, а и Хага ги разгледа — и изрази одобрението си на висок глас чрез виковете па малките момчета и лая на впрегнатите кучета; или безмълвно — чрез ясните очи, конто не се вглеждат твърде дълбоко, светнали при вида на красавеца Карл или насмешливо проблеснали, когато бузите на едричкия младеж се тресяха, докато минаваше с коня край тях.

Като се върнаха, момчетата заявиха, че голямата кахлена печка в гостната без съмнение е една много полезна вещ, защото можеха да я наобиколят и да се стоплят, без да си опарят носовете и без да ги заболят измръзналите места. Тя беше толкова голяма, че макар да не бе зачервена никъде, разпращаше топлина из цялата къща. Чисто бялата й повърхност и излъсканите месингови кръгове я правеха приятна за гледане, независимо от факта, че докато получаваше топлина и уют от нея, неблагодарният Бен съчиняваше подигравателно изречение за следващото си писмо, в смисъл, че е естествено печките в Холандия да приличат на огромни снежни преспи — иначе нямаше да бъдат в съответствие с чудатостите на тази страна.

Ако опишем всичко, което момчетата видяха и правиха през този и следващия ден, ще превърнем тази книга в дебел том. Те посетиха леярната за оръдия, видяха как изсипват течния огън във формите и наблюдаваха ковачите, застанали отстрани полуголи, като демони, които си играят с огън. Възхищаваха се на внушителните обществени сгради и масивните частни къщи, на великолепните улици, на величествената гора — гордост на всички обичащи красотата холандци. Дворецът с бляскавия мозаичен под, с фреските по стените и чудесните орнаменти изпълни Бен с възторг; той беше учуден, че някои от църквите са толкова обикновени — понякога с изящна външна архитектура, но голи и мрачни отвътре, с празни варосани стени.

Ако нямаше отпечатани летописи, по църквите на Холандия би могло да се научи почти цялата й история. Няма да се спирам на подробности, само искам да кажа, че Бен — който беше чел за нейните борби и страдания, за ужасното възмездие, с което от време на време си е отплащала — почти не можеше да върви из някой холандски град, без да потръпва вътрешно от ужас при мисълта за окървавените пътища на нейната история. Бен не можеше да забрави Филип Испански и херцог Алба дори когато се радваше на благоденствието, последвало Освобождението[8]. Той се вглеждаше и в най-кротките-очи, за да открие в тях нещо от огъня, осветявал някога изпитите лица на отчаяните бунтари, понесли с чест прозвището „голтаци“, презрително подхвърляно им от техните подтисници, превърнали се в страшилища на сушата и на морето. В Харлем: Бен изпитваше чувството, че въздухът все още кънти от виковете на три хилядите жертви на Алба. В Лейдън сърцето му се изпълваше със съчувствие при мисълта за дългото шествие от изстрадали, изгладнели създания, които след вдигането на обсадата вървели залитайки към голямата църква, предвождани от Адриан вай дър Верф, за да изпеят хи ми в прослава на освободения Лейдън. Спомни си, че го направили дори преди да вкусят хляба, докарай от холандските кораби. Най-напред благодарили на бога, после щели да ядат. Хиляди треперещи гласове се извисили в радостен благодарствен молебен. За миг зазвучали все по-високо и по-високо — после внезапно преминали в ридание — и в цялото множество не е имало нито един човек, който да продължава да пее. Но кой би казал, че целият този химн не е бил чут на небето?

Тук, в Хага, други мисли споходиха Бен: как в по-късни години Холандия без желание скланя глава под френско робство[9] и как, предизвикана и разярена до крайност, отново решително се отърсва от него. Това му допадаше. Коя нация — какъвто и дух да има, мислеше си той, е способна да устои на подобно дело: да даде всичкото си богатство в чужда съкровищница и да прати цвета на младежта в чуждата армия! А не бе изминало толкова много и от времето, когато английски оръдия гърмели близо до Немския океан[10] — но накрая всички битки свършили. Сега Холандия беше спретнато малко кралство със собствено управление и Бен се радваше на това. Стигайки до това великодушно заключение, той беше готов да се наслаждава безкрай на всички чудеса, видяни в града. Искреният и задълбочен интерес на Бен достави удоволствие на мънер ван Хент — но всъщност така се държаха и останалите момчета. Едва ли някога по-весела и по-наблюдателна група е разглеждала забележителностите.

Бележки

[1] Царицата на феите в „Сън в лятна нощ“ от Шекспир. Б. пр.

[2] Кралица Виктория и съпругът й принц Алберт (1837–1901). Б. пр.

[3] Битката през 1590 г. между хугенотите и френските католици е описана от Пуарсон и Биле. Б. пр.

[4] По „История на Англия“ от английския историк Маколей (1800–1895). Б. пр.

[5] 1465 — 1530 г. Б. пр.

[6] По пословицата „Никой не забранява на патките да гледат краля“. Б. пр.

[7] Макар омъжени, продължавала да наричат жените от по-низше съсловие „госпожица“, за разлика от „мъвроу“ — госпожа. Б. а.

[8] През 1609 г. Испания признава независимостта на Холандската република. Б. пр.

[9] 1759 г. Б. пр.

[10] Северно море. Б. пр.