Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hans Brinker or the Silver Skates, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 20 гласа)

ГЛАВА II
ХОЛАНДИЯ

Холандия е една от най-необикновените страни под слънцето. Би трябвало да я наричат „странната“ или „опаката“ страна, защото се различава почти по всичко от другите страни в света. И най-вече защото голяма част от Холандия е разположена по-ниско от морското равнище. С цената на огромни средства и труд хората строят високи диги, за да задържат океана там, където му е мястото. Често океанът с такава сила набляга върху сушата на определени части от крайбрежието, че клетата страна едва устоява на натиска. Ако някога дигите отстъпват или се пропукват, последствията са гибелни.

Дигате са високи и широки, а върху някои се намират сгради и растат дървета. Там дори има хубави пътища и минаващите по тях коне гледат от високо на къщите в низината. Често киловете на плаващите кораби са всъщност по-горе от покривите на жилищата. Щъркелът на островърхата къща, затракал с клюн към своите малки, сигурно смята, че гнездото му се издига далече от опасностите, обаче жабата, която квака в съседните камъши е по-близко до звездите. Водни бръмбари подскачат напред-на-зад над прелитащите лястовички, а върбите сякаш са клюмнали от срам, защото не могат да стигнат до височината на близките тръстики.

Навсякъде виждаш ровове, канали, водоеми, реки и езера. Те са високо, но не пресъхват, а блестят на слънцето, събрали много оживление и суетня, изпълнени с пренебрежение към еднообразните мочурливи полета, които се разпростират наоколо. Човек се изкушава да запита: „Кое е Холандия — бреговете или водата?“ Дори зеленината, която по правило се ограничава със сушата, тук е сбъркала и се е разположила върху рибарниците. Цялата страна прилича на обилно напоен сюнгер. Или, както казва английският поет Батлър, тя е:

„Земя, която във водата хвърлила е котва:

там хората не влизат в къщи — качват се на борда.“

Холандците се раждат, живеят и умират (а понякога дори садят градинки) върху лодките по каналите. Покривите на фермите са като широкополи, ниско нахлупени шапки; изправени на дървените си подпори, те приличат на жени, които са запретнали поли и гледат да не се намокрят. Към копитата на конете например са прикрепени широки дъски, за да не затъват в калта. Накратко, местният пейзаж подсказва, че страната е направо рай за патиците. Лятото е чудесно време за босоногите момчета и момичета. Толкова места да газиш из водата! Да пускаш корабчета, да гребеш, да ловиш риба и да плуваш! Представете си само веригата от свързани едно с друго езерца, където по цял ден можеш да пускаш лодки и те да плуват все напред и напред! Но стига толкова. Ако започна да изброявам всичко, читателите ми ще се втурнат презглава към Зюдерзее[1].

На пръв поглед холандските градове приличат на страхотна джунгла от къщи, мостове, църкви и кораби, от която като филизи се издигат мачти, камбанарии и дървета. В някои градове връзват плавателните съдове като коне пред портата на собственика и ги товарят направо от прозорците. Майките се карат на малките Лодъвейк и Каси да не се люлеят на градинската врата — понеже можели да се удавят! Водните пътища тук са повече от шосетата и железопътните линии, а парковете, ливадите и градините са заобиколени с „огради“ от вода, запълнила зеленясали ровове.

Понякога човек вижда красиви живи плетове, но дървените огради, така често срещани в Америка, са рядкост за Холандия. А самата мисъл за каменни огради би накарала холандеца да свие рамене в недоумение. Единствените камъни в Холандия са огромните скални маси, които докарват от други страни, за да укрепят и предпазят брега. А доколкото изобщо се намират, дребните камъни — речни и морски — са в плен на настилката или съвсем са се натрошили.

Момчета със здрави, ловки ръце израстват от рокличките и гъсти бради покриват лицата им, без да са намерили като деца дори едно камъче, с което да правят кръгове във водата или да замерят заек.

Водните пътища са всъщност каналите, пресичащи страната на шир и длъж. По големина са най-различни: от огромния Северохоландски корабен кавал, на който се възхищава целият свят, до канали, които и едно момче може да прескочи. Водни автобуси, наричани „трекехъйтън“, непрестанно сноват нагоре-надолу по тези пътища и превозват хората, а шлепове, наричани „паксхъйтън“, карат гориво и стоки. Наместо потънали в зеленина алеи, потънали в зеленина канали се простират от полето до обора и от обора до градината. „Полдерите“, както казват тук на фермите, представляват отводнени езера. Някои от най-оживените улици са по вода, докато много от малките междуселски пътища са павирани с тухли. Градските корабчета със заоблени кърми, позлатени носове и весело нашарени бордове не приличат на никои други корабчета под слънцето, а типичният холандски фургон със смешния крив прът за впрягане е загадка над загадките. „Едно е ясно — би извикал непоправимият оптимист, — хората там никога не изпитват жажда!“ Но не е така — странната страна и в това е вярна на себе си. Макар морето да се е втурнало към сушата, а езерата да водят борба за освобождаването си от нея и макар каналите, реките и рововете да преливат, в много области няма вода за пиене и клетите холандци или трябва да страдат от жажда, или да пият вино и бира, или да изпращат чак до вътрешността на страната — до Утрехт или други облагодетелствувани места, — за да им докарват тази скъпоценна течност, стара като света и млада като утринна роса. Наистина, случва се жителите да „погълнат“ някой пороен дъжд, ако има в какво да съберат водата. Най-често обаче те са като преследваните от албатроса моряци в известната поема на Коулридж „Древният мореплавател“. Те виждат:

„Наоколо: вода, вода, вода; да пиеш — нито капка.“ Из цялата страна размахват криле огромни вятърни мелници, прилични на ята гигантски морски птици, току-що кацнали на сушата. Навсякъде се виждат необикновени дървета, добили причудливи форми; стволовете им са боядисани в ярко бял, жълт или червен цвят. Често слагат конете по три във впряг. Мъже, жени и деца се суетят насам-натам и хлапащите им дървени обувки потракват; млади селянки, които не могат да си намерят кавалери по любов, ги наемат срещу заплащане, за да ги придружават до панаира; любещи съпрузи се връзват с въжета рамо до рамо, за да завлекат своя шлеп по канала до пазара.

Друга забележителна черта на Холандия са дюните — пясъчните хълмове. На някои места по брега те са многобройни. Преди по тях да засадят жилави тръстики и други растения, за да ги укрепят, оттам се извивали големи пясъчни бури, които засипвали сушата. И странните неща се увеличавали: понякога фермерите трябвало да копаят, за да стигнат до почвата, а през ветровитите дни по полетата, квито са мочурливи дори след седмица слънчево време, често падали сухи пясъчни дъждове.

Накратко, единственото познато нещо, което можем да срещнем в Холандия, е една жътварска песен, макар че няма човек, който да може да я преведе. Независимо от това нека затворим очи и послушаме мелодията — а каква е тя, представете си сами.

Въпреки това много от странностите на Холандия служат като единствено доказателство за усърдието и постоянството на хората. В целия свят няма така много и грижливо обработвани късчета земя както в тази потънала във вода малка страна. Няма народ, равен по храброст и героизъм на местните кротки и наглед бездейни жители. Малко са нациите, които могат да се сравняват с холандската по големи открития и изобретения; тя е ненадмината в търговията, мореплаването, образованието и науката; няма по-благородни примери от нейните за развитието на учението и обществената благотворителност; никъде другаде (като не забравяме, че Холандия е малка страна) не са били отделяни толкова средства за обществени нужди.

Холандия има свои бляскави летописи на благородни и знаменити мъже и жени; в историята й са вписани славни времена на търпеливост, съпротива и победа; на свобода в религията, на просветител-ство, изкуство, музика и литература. С право я наричат „бойното поле на Европа“, със същото право можем да я смятаме „убежището на света“[2], защото потисканите от всяка нация са намирали там закрила и съчувствие. Затова всички ние, които сме само едно подобие на холандския род, а си позволяваме да се присмиваме, да наричаме холандците хора-бобри и да намекваме, че страната им може да отплува при някой силен отлив, трябва да изпитваме гордост и да признаваме, че този народ е доказал героизма си и че страната им няма да отплува, докато има поне един холандец, който да се вкопчи в нея.

Казват, че големите вятърни мелници в Холандия са девет хиляди и деветстотин, а платната им са дълги от осемдесет до сто и двадесет стъпки. Използуват ги за рязане на дървен материал, за очукване на коноп, за мелене и за много други работи, обаче главното им предназначение е да изпомпват водата от по-ниските места до каналите и да предотвратяват неочаквано появяващото се пълноводие на реките, които толкова често като потоп заливат страната. Казват, че годишното им поддържане струва почти десет милиона долара. Големите мелници са необикновено мощни. Върху огромната им кръгла кула, която понякога се извисява между фабричните постройки, има друга, по-малка кула, с покрив, приличен на шапчица. Основата на малката кула е опасана с балкон, над който високо горе стърчи оста, въртяна от четирите огромни закрепени върху дъски платна.

Много от вятърните мелници са доста остарели и в това плачевно състояние се нуждаят от усъвършенствуване, затова пък някои от новите мелници са великолепни. Така са устроени, че с помощта на едно хитро приспособление подлагат допълнителните си крила на вятъра точно в тази посока, в която работят с необходимата сила. С други думи, мелничарят може да си подремне напълно спокоен, че докато се събуди, мелницата му ще проучи вятъра и ще го използува най-разумно. Щом се появи макар и лек ветрец, всяко платно се разгъва, за да улови и най-слабия полъх, обаче ако последва силен напор, платната се свиват като огромни листа на мимоза и вятърът ги върти едва наполовина.

В един от старите амстердамски затвори, наричан Сечището, защото крадците и скитниците там се занимавали с разрязване на трупи, се намирала килия, където наказвали мързеливите затворници. В единия й ъгъл имало помпа, а в другия — отвор, през който непрекъснато прииждала вода. Затворникът трябвало да избира — или да бездействува и да се удави, или да се потруди да спаси живота си, като работи с помпата, докато надзирателят не реши да го освободи. Струва ми се, че с цяла Холандия природата си е направила същата шега, само че на едро. Холандците винаги са били принуждавани да „работят с помпата“, за да осигурят съществуването си, и вероятно ще продължават да правят това вечно.

Всяка година изразходват милиони долари, за да поправят дигите и да регулират равнището на водата. Ако пренебрегнат този толкова важен дълг, страната ще се обезлюди. Вече споменах, че последствията от пропукването на дигите са гибелни. От-време на време стотици села и градове остават погребани под придошлите води, а около един милион души загиват. Едно от най-ужасяващите наводнения в историята на страната станало през есента на 1570 година. Преди това време имало двадесет и осем страшни наводнения, които поглъщали части от територията на Холандия, но последното било най-страшното. Клетата страна от дълго време страдала под испанско робство[3] — а като връх на всичко й дошло наводнението. Когато четем „История на възникването на холандската република“ от Мотли[4], научаваме се да уважаваме дръзките храбреци, преживели и изстрадали толкова много.

В своето вълнуващо описание на голямото наводнение господин Мотли ни разказва за продължителния и свиреп ураган, който повлякъл водите на Атлантика към Северно море и ги стоварил върху бреговете на холандските провинции. Изпитанието надхвърлило възможностите на дигите и те се пропукали във всички посоки. Дори Хандбос — насипи направени от дъбови трупи, закачени с железни скоби, привързани към тежки котви и подсилени с чакъл и гранит, бил разкъсан на парченца като кибритена кутийка. Рибарските лодки и по-тромавите плавателни съдове, заплавали навътре в сушата, оплитали се в дърветата или се блъскали в покривите и стените на жилищата. Най-накрая цяла Фризландия[5] се превърнала в бурно море. „Навсякъде огромна маса мъже, жени, деца, коне, волове, овци и други домашни животни водели борба с вълните. Вкопчвали се ожесточено във всяка лодка и във всичко, което можело да послужи като лодка. Нямало къща, която да не била наводнена — дори гробищата изоставили своите мъртъвци. Новороденото в люлката и отдавна погребаният в ковчега плавали редом. Сякаш древният потоп започвал отново“

 

Навсякъде по върховете на дърветата и по църковните камбанарии били скупчени човешки същества, молещи небето за милост, а другарите си — за помощ. Когато най-после бурята започнала да притихва, във всички посоки се понесли лодки — да спасяват ония, които се съпротивлявали на водата, да свалят избягалите по покривите и върховете на дърветата и да приберат телата на удавените. За няколко часа загинали не по-малко от сто хиляди души. Водите влачели скупчените едно върху друго безжизнени човешки същества. А повредите, нанесени на всички видове собственост, не можели изобщо да се изчислят.

Роблес — испанският губернатор — пръв се заел с благородната задача да спасява живота на хората и да премахва ужасите от катастрофата. Дотогава холандците го ненавиждали заради испанската му или португалска кръв, но добротата и грижите му в този труден за тях час спечелили благодарността на сърцата им. Скоро той въвел подобен метод за направата на диги и прокарал закон в бъдеще всяка дига да се поддържа от притежателите на земята. През този период нямало толкова тежки наводнения, но в следващите триста години нови шест страхотни потопа се стоварили върху страната.

Напролет винаги има голяма опасност от пълноводие, особено по време на ледохода, защото задръстените от ледените блокове реки преливат, преди да излеят бързо увеличаващата се водна маса в океана. Като добавим, че морето се блъска в дигите и ги подкопава, не е чудно, че в Холандия често обявяват тревога. Полагат се най-големи грижи, за да предотвратят бедствията.

Навсякъде по застрашените места изпращат инженери и работници, които денонощно бдят. Когато се даде сигнал за опасност, всички жители незабавно се притичват на помощ, обединени от общата беда. Понеже навред по света смятат, че сламата най-малко от всичко може да помогне срещу водата, в Холандия естествено използуват главно слама срещу прииждащите води. По насипите струпват огромни сламени бали, примесени с глина и камъни. Поставят ли ги, океанът напразно се блъска в тях.

Години наред Раф Бринкър — бащата на Гретел и Ханс — работил по дигите. Веднъж, точно когато имало опасност от наводнение, в разгара на ужасна буря, мъжете укрепявали в мрака и лапавицата едно място близо до шлюза Върмейк. Той паднал от скелето и го докарали в къщи в безсъзнание. От този миг нататък той никога повече не работил; наистина, останал жив, но изгубил разума и паметта си.

Гретел го познаваше само като странния, безмълвен човек, чиито очи безизразно следваха всяко нейно движение, но Ханс си спомняше сърдечния, весел баща, който никога не се уморяваше да го носи на раменете си, и когато лежеше буден в нощта, все му се струваше, че наблизо звучи безгрижната песен на баща му.

Бележки

[1] „Южното море“ — залив в Северно море край Холандия. Б. пр.

[2] Френският философ Декарт избягва от преследванията на реакцията в Холандия. Б. пр.

[3] През 1356 г. Испания завладява Нидерландия. Б. пр.

[4] Американски историк (1814–1877). Б. пр.

[5] Северозападна холандска провинция. Б. пр.