Мери Мейпс Додж
Сребърните кънки (26)

ГЛАВА XXVI
ДВОРЕЦЪТ И ГОРАТА

По пътя си нататък момчетата видяха множество хубави селски имения, целите обкичени и на гласени в типично холандски стил, които представляваха внушителна гледка с големите си симетрични къщи, подредените градинки, подрязаните живи плетове и широките ровове, пресечени понякога от мостове с порта в средата, която грижливо се заключва нощем. Целият пейзаж беше прорязан от такива ровове, отдавна загубили потъмнелия си летен цвят, проблясващи на слънцето като проточени стъклени ленти.

Момчетата смело напредваха и през цялото време с изключително майсторство вадеха от джобовете си сладки с джинджифил, които мигновено изчезваха.

Изминаха дванадесет мили. Още няколко пътк да се засилеха, и щяха да стигнат Хага, ако ван Моунън не беше предложил да променят посоката и да влязат в града откъм Бос.

— Съгласни сме! — извикаха всички в един гля-и светкавично смъкнаха кънките.

Бос е огромна гора — парк, дълъг почти две мили, където се намира прочутата Къща в гората, използувана понякога като кралска резиденция.

Тази сграда, на външен вид прекалено скромна за дворец, отвътре е изискано обзаведена, покрита с прекрасни фрески — по-точно, стените н таваните са украсени с човешки фигури и орнаменти, нарисувани направо върху бялата мазилка, когато е била още мокра. Някои от стаите са тапицирани с красиво избродирана китайска коприна. В една стая са поставени множество семейни портрети, между които портрет на група кралски деца, осиротели от една брадва, която твърде често се появява в европейската история^[1]. Тези деца са рисувани много пъти от холандския художник Ван Дайк^[2], който е бил придворен художник на баща им — английския крал Чарлз I. Красиви деца са били — и колко грижи е щяла да си спести английската нация, ако душите им са били толкова съвършени, колкото и външният им вид!

Паркът около двореца е пленителен, особено през лятото, когато, заобиколен от цветя и птици, прилича на светла вълшебна страна. Дълги редици величествени дъбове са се изправили гордо — сигурни, че ничия нечестива ръка няма да ги накара да сведат глава. Наистина, от векове гората се смята почти за свято място. Никога не разрешават на децата да пипнат дори една вейка; никога брадвата на дърваря не е огласяла това място. Дори войните и бунтовете са го отминавали с почит, поспрели за миг в разрушителния си път. Испанският крал Филип II^[3], който наредил стотици холандци да бъдат покосени, издал заповед да не докоснат нито клон от красивата гора; а веднъж, когато по време на голяма нужда държавата се канела да пожертва гората, за да подпомогне почти изпразнената хазна, хората се притекли на помощ и предпочели щедро да внесат необходимите пари, вместо гората да бъде изсечена.

Чудно ли е тогава, че дъбовете имат внушителен, неустрашим вид? Птици от цяла Холандия са идвали да им кажат, че навсякъде другаде скастрят дърветата и оформят короните им; че само те, дъбовете, са недокоснати. С всяка измината година те се разлистват на свобода, пищни и красиви; широко разперените им клони, оживени от песни, хвърлят прохладна сянка върху поляни и пътечки или се покланят на образа си в слънчевите езерца.

Междувременно, сякаш за да възнагради хората, че поне веднъж са й позволили да постигне своето, Природата престава да бъде неизменно еднаква и с изящество се кичи с украшенията, подарени й благоговейно: поляната потъва надолу в кадифено-зелен цвят; пътечките ту се скриват, ту се показват; ярки цветни лехи разнасят аромат; езерата и небето се гледат с взаимно възхищение.

Дори през този зимен ден в Бос беше красиво. Дърветата бяха оголели, но под тях лежаха неподвижните езера — всяка вълничка огладена от замръзналата като стъкло повърхност. Над главите км синьото небе беше ведро и като се вглеждаше надолу през гъсталака от клонки, то виждаше друго синьо небе — не толкова ведро, което пък гледаше нагоре от неясно очертания гъсталак под леда.

Никога залезът не бе изглеждал на Петър по-красив, отколкото сега, когато видя как той си разменя прощални погледи с прозорците и лъскавите покриви на града отсреща. Никога Хага не бе изглеждала по-гостоприемна. А той вече не беше Петър ван Холп, тръгнал да посети един голям град, нито изискан млад господин с намерение да разглежда забележителности; той беше рицар, търсач на приключения, мръсен и уморен от пътуване, един пораснал Малечко-Палечко, един Фортунат^[4], наближаващ омагьосания замък, където го чака разкош и спокойствие — защото до къщата на собствената му сестра имаше не повече от половин миля. — Най-после, момчета — извика той, обзет от радост, — можем да се надяваме на царска почивка: хубави легла, топли стаи и нещо вкусно за ядене. Никога досега не бях съзнавал какъв разкош са тези неща. Преспиването ни в „Червеният лъв“ ни научи да ценим дома.