Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hans Brinker or the Silver Skates, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 20 гласа)

ГЛАВА XXV
ЛЕЙДЪН

Момчетата се срещнаха пред Музея и скоро се заеха да изследват огромните сбирки от редки предмети и наново се задълбочиха в древния и съвременния начин на живот в Египет. Бен и Ламберт често бяха посещавали Британския музей, но това не им попречи да се изумят от богатството на лей-дънската колекция. Там имаше съдове, облекло, оръжия, музикални инструменти, саркофази и мумии на мъже, жени и котки, на птицата ибис и други създания. Видяха тежка златна гривна, носена от египетския фараон по времето, когато може би някои от същите тези мумии с чевръста походка са вървели по улиците на Тива; скъпоценности и украшения, каквито е носила дъщерята на фараона, взети назаем от чедата на Израел, когато напускали Египет.

Имаше и други интересни реликви — от Рим и Гърция, както и необикновена римска керамика, открита при разкопки близо до Хага — останки от времето, когато сънародниците на Юлий Цезар се заселили по тези места. А къде ли само не са се заселвали те! Аз например няма да се учудя, ако някой ден намерят реликви от древните римляни дълбоко под тревата около паметника Банкър хил.[1]

Когато момчетата разгледаха този музей, те отидоха в друг и видяха чудесна колекция от вкаменели животни, скелети, птици, минерали, скъпоценни камъни и други природни експонати, но тъй като не бяха специалисти, само се разхождаха и гледаха, радваха се и на малкото познания, които имаха по естествена история, и от все сърце съжаляваха, че не знаят повече. Дори един миши скелет заинтригува Йакоп. Нищо чудно — та нали не беше свикнал да гледа малките животинки, боящи се от котките, да тичат насам-натам без кожа? И кой би предположил, че имат толкова необикновени вратове?

Трябваше да посетят църквата „Свети Петър“ до Природонаучния музей, в която беше надгробната плоча на професор Люзак и паметникът на Бурхавъ от черно-бял мрамор с урна и изписани символи на четирите възрасти в човешкия живот и медальон с образа на Бурхавъ, украсен с любимия му девиз: „Simplex sigillum veri[2]. Пуснаха ги също да влязат в ресторанта-градина, който лятно време беше любимо място за отмора. Като отминаха дъбовете и плодните дръвчета с голи клони, момчетата се изкачиха по една висока могила в центъра. На мястото на тези развалини се бе издигала кръгла кула, за която едни казваха, че била построена от англосаксонския крал Хенгист[3], а други — че това е замъкът на едно от древните графства в Холандия.

Момчетата вървяха по каменната стена, но оттам не се виждаше добре градът наоколо. Преди повече от два века кулата е била по-висока. Тогава жителите на обсаден Лейдън отправяли към наблюдателя на върха й диви, отчаяни викове: «Иде ли помощ? Покачват ли се водите? Какво виждаш?» И месеци наред той отговарял едно и също: «Помощ не иде. Виждам само врага наоколо.»

Бен пропъди тези мисли, съсредоточи погледа си върху лятната градина и въображението му я изпълни с весели хора. Опита се да забрави облаците на отдавнашната битка и да си представя само извиващи се колелца тютюнев дим над главите на мъже, жени и деца, които се наслаждават на чаша чай или кафе под открито небе. Обаче независимо от мислите на Бен случи се нещастие.

Поот се беше навел от високата стена. На момче като него лесно може да му се завие свят и да се прекатури. Бен ядно отвърна поглед. Ако един неустойчив човек от глупост се подлага на опасност — да се прекатурва! … О, ужас! Какъв е този шум от тежко сгромолясване?

Бен замръзна. Можа само да промълви: «Йакоп!»“

„Йакоп!“ — чу се още един уплашен глас, после още един. Малко оставаше на Бен да припадне, но успя да се обърне. Видя тълпа момчета на ръба на стената отсреща — но Йакоп не беше между тях!

— За бога! — извика той и се втурна. — Къде е братовчед ми?

Тълпата се отдръпна. Всъщност, това бяха само четири момчета. А в средата седеше Йакоп, разтърсван от весел смях.

— Всички се изплашихте, нали? — каза той на родния си холандски. — Сега ще ви обясня какво стана. На стената имаше голям камък и аз стъпих върху него — само за да го отместя, нали разбирате, и в следващия миг камъкът падна чак долу, а аз усетих, че седя на стената с крака във въздуха. Ако в този миг не се бях дръпнал назад, без съмнение щях да се изтъркалям подир камъка. Е, дребна работа. Помогнете ми да стана, момчета.

— Ударил си се! — каза Бен, виждайки, че лицето на братовчед му малко потъмня, като го вдигаха на крака.

Йакоп се опита отново да се засмее.

— А, не. Малко ме заполя, когато се испрафих, Дрепна рапота.

Този ден не пускаха при паметника на ван дър Верф в Холандсъ керк[4], но момчетата прекараха приятни мигове в Статхъйс — дълга несиметрична постройка донякъде в готически стил — груба като архитектура, но е вековете придобила живописност. Малката камбанария, огласена от камбани, сякаш беше взета назаем от някоя друга сграда и набързо прикачена в завършек.

Изкачили огромната стълба, момчетата скоро се озоваха в една доста мрачна зала, където беше шедьовърът на Люкас ван Лейдън-Хъйхънс, холандски живописец, роден преди триста и седемдесет години, който рисувал добре още на десетгодишна възраст, а петнадесетгодишен вече бил известен човек на изкуството. Картината му „Страшният съд“ е наистина една изключителна творба, като се има предвид отдалечената епоха, когато е била нарисувана. Момчетата обаче се интересуваха не толкова от откриване на достойнствата й, колкото от факта, че тя представлява триптих — нарисувана е върху три плоскости, като двете външни са прикрепени с панти и могат да се затварят при желание и така покриват главната част.

Историческите картини на Хъйхънс и други знаменити холандски художници донякъде привлякоха вниманието им — едва успяха да откъснат Бен от избледнелия стар портрет на ван дър Верф.

Кметството, както и Египетският музей се намираха на Бредстрат — най-дългата и най-красива улица в Лейдън. През нея не минава канал, а къщите, чиито островърхи фасади гледат към улицата, са боядисани във всевъзможни съчетания от цветове. Някои са много издължени, като половината от височината им заемат стъпаловидните покриви, други изглеждат прихлупени край обществените сгради и църквите. Чиста, просторна, доста сенчеста и украсена от множество елегантни домове, улицата с успех може да се сравнява с по-изисканите квартали на Амстердам. Поддържаха я в безупречен вид. Повечето канавки имаха отгоре дъсчени капаци, които се отварят като люкове и са снабдени с помпи, покрит с бляскави месингови орнаменти, излъсквани на обществени начала. Градът е пресечен от множество водни пътища — разклонения на река Рейн, която тук тече лениво, уморена от дългото странствуване. Над сто и петдесет каменни мостове свързват пресечените от каналите улици. Същата световноизвестна река, жалко подобие на красивия, волен Рейн, запълва и рова около крепостната стена, ограждаща Лейдън, а на внушителните порти, чрез които се осъществява достъпът до града, има подвижни мостове. Красиви, широки крайбрежни улици под сянката на благородни дървета ограждат каналите и правят къщите зад тях да изглеждат още по-уединени, като засилват духа на необичайно усамотяване, от който сякаш е пропито всичко.

Когато хвърляше поглед на сградите покрай Ра-пънбърхския канал, Бен малко се разочарова от вида на големия Лейдънски университет. Но като си припомни историята му — как е бил основан от принц Орански[5], колко пищно е бил представен пред гражданството като награда за храбростта, проявена от жителите по време на обсадата; като си припомни великите деятели на религията, просветата и науката, които някога са учили там, и като си помисли за стотиците сегашни студенти, които ползуват облагите от обучението и научните музеи, беше готов да остави настрана архитектурната „красота“, макар да продължаваше да изпитва чувството, че не биха сбъркали, ако бяха направили много повече за външния вид на подобно учебно заведение.

Петър и Йакоп гледаха сградата с по-дълбок и по-насочен интерес, защото само след няколко месеца щяха да прекрачат прага й вече като студенти.

— В тази част на света клетият Дон Кихот непрекъснато би водил безнадеждни турнири — каза Бен, когато Ламберт му посочи някои чудатости и красоти на предградията. — Само вятърни мелници се виждат. Сигурно си спомняш страхотното сражение, което той води с една мелница?

— Не — честно си призна Ламберт.

— Е, и аз не си го спомням с подробности. Струва ми се, че имаше нещо такова в приключенията му, а пък и да е нямало, трябвало е да има. Погледни ги — въртят огромните си крила като полудели — като че ли предизвикват побъркания рицар да води борба на живот и смърт. Свят ти се завива да ги гледаш. Помогни ми да преброим тези, които се виждат, ван Моунън. Искам да запиша голяма цифра в дневника си.

И след внимателно пресмятане, пред очите на цялата група, младият господин Бен вписа с молив: „…декември, 184… година. Видях деветдесет и осем вятърни мелници пред самия Лейдън.“

Бен много искаше да види старата тухлена мелница, където се е родил художникът Рембранд, но изостави идеята, щом разбра, че това ще ги отклони от пътя им. Малко момчета, гладни колкото беше Бен в момента, щяха да се колебаят дълго между отдалечения на миля дом на Рембранд и близкото място за обяд. Бен избра обяда.

След обяда момчетата се разположиха в странноприемницата да се постоплят — всички освен Петър, който използуваше времето в безплодно търсене на доктор Букман.

Когато се върна, групата отново се застяга за път. Бяха на тринадесет мили от Хага и не толкова бодри, колкото когато потеглиха от Брук рано предния ден. Но — в добро настроение, а и ледът беше отличен.

Бележки

[1] Паметник край град Бостън в САЩ. Б. пр.

[2] «Простотата е белег на истината» (лат.). Б. пр.

[3] Крал на ютите. Б. пр.

[4] Църква (хол.). Б. пр.

[5] 1533–1584 г. Б. пр.