Сара Дж. Маас
Стъкленият трон (6)

5

Селена отметна един кичур коса от лицето си и позволи да бъде отведена на сечището. Ако искаше да избяга, трябваше да мине през Каол. Можеше да се пробва, ако бяха сами, макар че с тези вериги нямаше да е много лесно. С целия антураж кралски стражи, обучени първо да убиват, а после да задават въпроси, бе невъзможно.

Каол остана близо до нея, докато другите напалиха огън и започнаха да приготвят обяда със запасите, извадени от дисагите им. Войниците дотъркаляха кръгли пънове, върху които насядаха, докато спътниците им готвеха. Кучетата на престолонаследника, които бяха следвали безпрекословно господаря си, отидоха до асасина и легнаха в краката й. Поне някой да се радва на присъствието й.

Когато най-после оставиха порцията в скута й, Селена се подразни, че капитанът не сваля оковите й. Той я погледна предупредително, след което освободи ръцете й от прангите и ги постави на глезените й. Тя погледна уморено към небето и поднесе парче месо към устата си. Задъвка бавно. Не искаше да показва слабост пред тях. Докато войниците разговаряха помежду си, Селена огледа какво е положението наоколо. Край нея и Каол имаше петима войници. Престолонаследникът, разбира се, бе с херцог Перингтън. Двамата седяха много далеч от нея. Ако Дориан бе изглеждал надменен, но весел предната нощ, то сега изражението на лицето му бе гробовно. Цялото му тяло бе напрегнато. Тя забеляза, че стиска зъби всеки път, когато Перингтън отваря устата си.

Явно бе, че отношенията между тях не са гладки.

Селена откъсна поглед от принца, за да огледа дърветата. Гората бе притихнала. Хрътките бяха наострили уши, макар да не изглеждаха обезпокоени от тишината. Дори войниците обаче бяха млъкнали.

Сърцето й прескочи един удар. Гората тук бе различна.

Листата блестяха като скъпоценни камъни — все едно бяха мънички рубини, перли, топази, аметисти и изумруди, висящи от дърветата или поръсили пътеките. Въпреки завоеванията на краля, Оуквалдския лес оставаше почти недокоснат от човека. В него все още се долавяше силата, дарила на тези дървета такава неестествена красота.

Селена бе само на осем, когато Аробин Хамел, Кралят на асасините, я намери полуудавена на брега на замръзналата река и я отведе в крепостта си на границата между Адарлан и Терасен. Докато я обучаваше за свой най-верен и умел асасин, Аробин никога не я пусна да се върне у дома в Терасен. Тя обаче все още помнеше красотата на света такъв, какъвто той бе преди кралят на Адарлан да го изгори. Вече тук нямаше нищо останало за нея, нямаше и да има. Аробин никога не го бе произнасял на глас, но ако се бе отказала от обучението му, вероятно щеше да бъде предадена на преследвачите си и да бъде убита. Или по-лошо. Тогава бе отскоро сираче, но дори на осем осъзна, че животът с Аробин, който щеше да й даде ново име и репутация, от която един ден хората да се боят, бе шанс за ново начало. Шанс да скъса с миналото си, заради което бе скочила в ледената река преди десет години.

— Проклета гора — процеди мургав войник до нея. Един от другарите му, застанал до него, се изсмя.

— Колкото по-скоро изгори, толкова по-добре.

Останалите войници закимаха, а трети се обади:

— Гората е пълна с омраза.

— А вие какво очаквахте? — намеси се тя. Ръката на Каол се стрелна към меча му, когато неколцина от тях започнаха да ругаят.

— Тази гора не е каква да е. — Тя посочи към дърветата с вилицата си. — Това е дъбравата на Бранън.

— Баща ми разказваше, че някога тук имало феи — обади се един от войниците, — но вече няма.

Друг отхапа от ябълката си и отвърна:

— Изчезнали заедно с всички гнусни същества на магията.

— Погрижихме за тях, а? — обади се още някой.

— Мерете си приказките — сопна им се Селена. — Крал Бранън владееше магията, а Оуквалдския лес все още е неговата гора. Не бих се изненадала, ако някои от дърветата го помнят.

— Трябва да са на две хиляди години! — отвърна й един от войниците и останалите се разсмяха.

— Вълшебните създания са безсмъртни — отговори тя.

— Дърветата обаче не са.

Селена поклати глава и продължи да се храни.

— Какво знаеш за гората? — попита тихо Каол. Дали не й се подиграваше? Войниците изглеждаха готови да се смеят. Златистокафявите очи на капитана обаче бяха пълни с любопитство, а не с насмешка.

Селена преглътна още едно парче месо.

— Преди Адарлан да започне завоеванията си, в гората царувала магията.

Говореше тихо, но ясно. Той я зачака да продължи, но тя бе казала достатъчно.

— И? — настоя той.

— Не знам нищо повече — отвърна на погледа му тя.

Разочаровани от това, че няма за какво да я закачат, войниците продължиха да ядат.

Разбира се, бе излъгала, и Каол го знаеше. Тя познаваше историята на гората и старите й обитатели феите, гномите, нимфите, гоблините и още имена, които вече никой не помнеше. Всички те бяха управлявани от своите безсмъртни подобни на хора братовчеди — елфите, първите заселници на континента и най-древните измежду разумните раси в Ерилея.

Колкото повече покварата на Адарлан се разрастваше и кампанията на краля за избиването им напредваше, толкова повече елфите и феите отстъпваха, търсейки подслон в последните диви и недокоснати от човека места по света. Кралят на Адарлан бе забранил всичко — вълшебства, елфи, феи. Бе премахнал всяка следа от тях толкова внимателно, че дори тези, които имаха магическа кръв във вените си — Селена бе от тях, — вярваха, че магия никога не е съществувала. Кралят бе обявил, че всяко вълшебство идва от Богинята и нейните божествени слуги. И че да се използва е светотатствена имитация на силите й. Но въпреки забраната му повечето хора знаеха истината — магията сама бе изчезнала, сякаш предусетила предстоящите ужаси.

Селена все още помнеше мириса на пожарите, бушували, когато тя бе само на осем-девет години — пушека от изгорелите книги, пълни със знание, което никога нямаше да се върне, писъците на пророци и лечители, хвърлени на клада, руините на храмове и свети места, осквернени и изличени от историята. Магьосниците, избегнали кладите, бяха отведени като роби в мините на Ендовиер и повечето не оцеляха. Отдавна не се бе замисляла за способностите, които изгуби, макар споменът за тях да я преследваше в сънищата й. Но въпреки цялото клане може би не беше толкова зле, че магията е изгубена. Тя бе твърде опасна за хората. Дарбата на Селена може би щеше вече да я е погубила, ако не бе изчезнала сама.

Пушекът накара очите й да засмъдят и тя отхапа още едно парче от обяда си. Почти бе забравила за легендите от Оуквалдския лес — истории за тъмни долини и дълбоки езера, за пещери, изпълнени със светлина и неземни песнопения. Сега това бяха само приказки. Да говориш за тях бе равносилно на това да си търсиш белята.

Тя погледна към процеждащата се през дърветата слънчева светлина. Дългите им клони, подобни на костеливи ръце, се люлееха на вятъра и тя потисна порива си да потрепери.

За щастие, обядът свърши бързо. Веригите бяха върнати на китките й, а конете бяха нахранени и напоени. Краката й се бяха схванали толкова, че Каол трябваше да й помогне да се качи на коня. Беше й трудно да язди, а освен това я блъсна и миризмата на конска пот и екскременти, която се издигаше като мараня в края на отряда.

Прекараха остатъка от деня в пътуване и младата жена смълчано наблюдаваше как гората преминава край нея. Напрежението не я напусна, докато не оставиха блестящата долина зад себе си. Когато спряха да нощуват, цялото тяло я болеше. Не си направи труда да говори нито по време на вечерята, нито когато вдигнаха малка палатка и я хвърлиха да спи там окована и със стражи отпред. Не сънува нищо, но когато се събуди, не можа да повярва на очите си.

В края на леглото й имаше бели цветя, а също и следи от малки крачета, показващи, че притежателите им са влезли и после са излезли от палатката. Преди някой да влезе и да ги забележи Селена замете с крак следите и натъпка цветята в най-близката торба.

Макар никой да не спомена нищо за феите, докато пътуваха, Селена наблюдаваше внимателно лицата на войниците около себе си и се чудеше дали някой от тях не е забелязал нещо нередно. През почти целия ден дланите й се потяха, а сърцето й биеше като барабан.

През цялото време не изпускаше от поглед дърветата около себе си.