Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стъкленият трон (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Throne of Glass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 67 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Silverkata (2020)

Издание:

Автор: Сара Дж. Маас

Заглавие: Стъкленият трон

Преводач: Александър Драганов

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Дедракс“ АД, София

Редактор: Вида Делчева

Художник: Talexi

Художник на илюстрациите: Kelly de Groot

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1166-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11664

История

  1. — Добавяне

6

През следващите две седмици продължиха да пътуват през континента. Нощите ставаха по-студени, а дните — по-къси. Четири дни ги валя леден дъжд и Селена се чувстваше толкова нещастна, че се изкушаваше да се метне в някоя пропаст с надеждата да повлече и Каол със себе си.

Всичко бе мокро и полузамръзнало и макар някак да понасяше полепналата по скалпа си коса, тя не издържаше джвакащите си обувки. Беше спряла да усеща пръстите си и всяка нощ ги увиваше с каквато суха дреха намери. Чувстваше се като в стадий на частично разложение и при всеки по-силен порив на вятъра се питаше дали няма да се разпадне. Но, както често става с есенното време, дъждът внезапно спря и над тях отново се появи ясното синьо небе.

Селена бе почти заспала на седлото, когато престолонаследникът излезе от редицата и насочи коня си към тях. Черната му коса се вееше на вятъра, а червеният му плащ приличаше на алена вълна. Над бялата си риза носеше красив син жакет, поръсен със злато, и изглеждаше много добре със стигащите до коленете му ботуши. Коланът му също имаше отличен вид, макар Селена едва да не изсумтя при вида на отрупания с рубини кинжал.

Принцът застана до Каол.

— Ела — заповяда на капитана и кимна с глава по посока на стръмния тревист хълм, който групата започна да изкачва.

— Къде? — попита капитанът и подръпна веригата на Селена, така че Дориан да я забележи. Където отидеше той, отиваше и тя.

— Да видим хубавия изглед — отвърна принцът. — Вземи и тази със себе си.

Селена настръхна. Все едно беше някаква вещ!

Каол обаче ги изведе от редицата и дръпна силно веригата. Тя сграбчи юздите, когато тримата преминаха в галоп, и мирисът на конска грива запълзя към носа й. Изкачиха бързо хълма, а тя усещаше всяко движение на коня под себе си. Опита да остане спокойна, въпреки че се хлъзгаше върху седлото. Ако паднеше, щеше да умре от унижение.

Тогава обаче слънцето се появи пред очите й и дъхът й спря, щом зърна първо една кула, после три, а накрая още шест. Направо пронизваха небето.

Застанала на върха на хълма, Селена видя най-голямото постижение на Адарлан — стъкления замък на Рифтхолд.

Това бе гигантска постройка, вертикален град от блестящи кристални кули и мостове, куполи и коридори. Бе построен над оригиналния каменен замък и вероятно струваше колкото цяло кралство.

Спомни си първия път, когато го бе видяла. Преди осем години, замръзнала и неподвижна като земята под копитата на дебелото й пони. Дори тогава бе сметнала замъка за безвкусица, загуба на ресурси и талант. Кулите, които се протягаха към небето, й заприличаха на ноктите на звяр. Спомни си как постоянно бе докосвала синьото си наметало, спомни си тежестта на къдриците си, начина, по който чорапите я бодяха, тревогата за калното петно по червените кадифени обувки, а също и мъжа, когото бе убила три дни по-рано.

— Още една кула и цялото това нещо ще се срине — заяви престолонаследникът, застанал от другата страна на Каол. Звукът от приближаващите им спътници изпълни въздуха. — Остават ни още няколко километра и бих предпочел да ги измина денем. Ще нощуваме тук.

— Чудя се какво ли ще каже баща ти за нея — отвърна Каол.

— Няма да има нищо против, поне докато тя не си отвори устата. Тогава ще се развика и аз горко ще съжалявам за последните два месеца, които прекарах в търсенето й. Татко обаче си има и други грижи.

С тези думи принцът продължи напред.

Селена не можеше да откъсне поглед от замъка. Почувства се малка и незначителна, дори от такова разстояние. Бе забравила колко огромна е тази сграда.

Войниците около нея започнаха да подготвят бивака им, напалиха огньове и издигнаха палатки за през нощта.

— Изглеждаш все едно си пред мините, а не пред свободата си — рече капитанът, застанал зад нея.

Тя нави едно парче кожа около пръста си.

— Странно ми е да го видя.

— Града?

— Градът, замъка, каналите, реката… — Замъкът хвърляше огромна сянка около града, подобно на тромав звяр. — Все още не зная как точно стана.

— Как те хванаха?

Тя кимна.

— Въпреки илюзиите ви за съвършен свят, ръководен от вашата империя, управниците и политиците ви бързат да се избият взаимно. Май така е и с асасините.

— Вярваш, че си предадена от свой?

— Всички знаеха, че получавам най-добрите оферти, че мога да поискам всякаква цена. — Тя огледа криволичещите улици и проблясващите води на реката. — В отсъствието ми със сигурност се е появило търсене, от което някой се е възползвал. Не мога да кажа дали става дума за един човек, или за мнозина.

— Нима си очаквала благородство от подобни хора?

— Не съм казвала нищо подобно. Нямах вяра на никой от тях и бях наясно, че ме ненавиждат.

Имаше, разбира се, своите подозрения. Но не бе готова да се изправи срещу този, който изглежда я бе предал.

Никога нямаше да бъде готова.

— Престоят в мините трябва да е бил ужасяващ — въздъхна Каол. Не усети подигравка или злоба в думите му. Дали не се опитваше да покаже съчувствие?

— Да — отвърна бавно тя, — такъв беше.

Той я погледна, все едно искаше да научи нещо повече.

— Когато пристигнах, ми отрязаха косите и ме облякоха в парцали, а след това поставиха кирка в ръцете ми, все едно знам какво да правя с нея. Вързаха ме за останалите и се налагаше да търпя да ме бичуват с тях. Но палачите знаеха, че трябва да ми отделят специално внимание и си позволяваха да слагат сол в раните ми — сол, която аз бях изкопала — и да ме бичуват така, че някои от раните никога да не заздравяват. Само заради няколко добри хора от Ейлве не получих инфекция. Всяка нощ някой от тях будуваше, за да почиства раните на гърба ми.

Каол не каза нищо, просто остана загледан в нея, докато тя слизаше. Дали не бе постъпила глупаво, като му бе разкрила всичко това?

Повече не й проговори, освен стандартните команди.

* * *

Селена се събуди с отворена в беззвучен писък уста, с ръка на гърлото и цялата обляна в студена пот, която се стичаше по гърба й, а също така се събираше и на вадичка между носа и устата й. Отново бе сънувала същия кошмар — че е в един от масовите гробове на Ендовиер. Когато се опита да се освободи от крайниците на мъртъвците, я затрупаха с още двайсет трупа.

Никой не забеляза, че не спира да пищи, докато я погребваха жива.

Селена почувства вълна от гадене и прегърна коленете си. Започна да диша бавно и дълбоко и отпусна глава. Острото й коляно опря бузата. Заради безпрецедентно топлото време се бяха отказали от палатките и спяха на открито, което й позволи да види столицата. Осветеният замък блестеше над спящия град като могила от лед и пара. В него имаше и нещо зеленикаво, което сякаш пулсираше.

По това време утре вече щеше да е между четирите му стени. Но тази нощ бе толкова тиха, толкова спокойна… Като тишината преди задаваща се буря.

Тя си представи как целият свят спи, омагьосан от зеленикавата светлина на замъка. Времето идваше и отминаваше, планините се издигаха и спускаха, лозя увиха спящия град в листа и тръни. Единствено тя остана будна.

Придърпа плаща около себе си. Щеше да спечели. Да свърши услугите, които кралят поиска от нея, а след това да изчезне и да забрави за владетелите, замъците и асасините. Повече не искаше да има нищо общо с този град. Магията си бе отишла, а елфите и феите бяха или мъртви, или изчезнали. Никога повече нямаше да стане свидетел на смъртта на кралство или на възхода на империя.

Нищо повече не й бе писано.

Вече не.

* * *

Поставил ръка на меча си, Дориан Хавилиард наблюдаваше асасина от другия край на лагера. В нея имаше някаква тъга — в начина, по който бе прегърнала коленете си, в лунната светлина, оцветяваща косата й в сребристо. Лицето й бе спокойно, без обичайното дръзко изражение, осветено от зеленикавата светлина на замъка.

Реши, че е хубава, макар и по особен начин. Долавяше го в блясъка на погледа й, когато видеше нещо красиво пред себе си.

Не можеше да я разбере.

Тя остана загледана в замъка, тъмна сянка на фона на блестящата светлина в края на река Ейвъри. Облаците се сгъстиха и тя вдигна глава. В процепа между движещите се въздушни маси Дориан видя съзвездие. Не можа да не си каже, че звездите наблюдават нея.

Не трябваше обаче да забравя, че макар и надарена с красиво лице и остър език, Селена в крайна сметка е асасин. Ръцете й бяха обагрени в кръв и нямаше да се поколебае да пререже и неговото гърло. Освен това бе неговият шампион, дошла да се бори за неговото име и за собствената си свобода.

Нищо повече.

Принцът легна назад и заспа, а ръката му така и не пусна меча. Но сънищата му бяха изпълнени с образа на красиво момиче, което гледа звездите.