Серия
Стъкленият трон (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Throne of Glass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 46 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Silverkata (2020)

Издание:

Автор: Сара Дж. Маас

Заглавие: Стъкленият трон

Преводач: Александър Драганов

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Дедракс“ АД, София

Редактор: Вида Делчева

Художник: Talexi

Художник на илюстрациите: Kelly de Groot

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1166-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11664


17

Дориан Хавилиард се опита да не задреме на трона си, въпреки че клепачите му натежаваха. Музика и приказки изпълваха въздуха около него и правеха всичко възможно, за да го приспят. Защо майка му настояваше да присъства на деня си за аудиенции? Дори срещата веднъж седмично му идваше в повече. Макар че и тя бе за предпочитане пред това да изучава трупа на Окоядеца, около който през последните няколко дни се суетеше Каол. Щеше да се безпокои за това по-късно. Ако станеше проблем. А то нямаше да стане, защото Каол се занимаваше с него. Пък и какво толкова се бе случило? Вероятно поредната пиянска свада.

След това обаче някакъв шампион се бе опитал да избяга. Дориан потрепери при мисълта, че е можел да стане свидетел на това. Пък и цялата свинщина, с която отново Каол трябваше да се оправя — от ранения страж през гневния покровител, изгубил представителя си, та чак до самия мъртвец. Какво си бе мислил баща му, като започна тази нелепа надпревара?

Дориан погледна крадешком към майка си, която бе седнала на трон до неговия. Тя определено нямаше и представа какво се случва и това бе хубаво, тъй като сигурно щеше да изпадне в истерия при мисълта с какви престъпници дели покрива си. Майка му все още бе красива, макар по лицето й да се виждаше пудрата, с която се мъчеше да скрие появилите се бръчки, а в кестенявата й коса да личаха посивели кичури. Днес се бе облякла в зелена кадифена рокля, поръсена със злато, а върху короната й се крепеше воал, който според Дориан създаваше впечатлението, че кралицата носи палатка на главата си.

Пред тях благородниците се занимаваха с това да плетат интриги. Някакъв оркестър свиреше в ъгъла, а слугите сякаш танцуваха, докато разнасяха сребърните прибори или сипваха допълнително.

Дориан се почувства като украшение. Бе облечен, разбира се, в дрехи, избрани от майка му, които бе получил тази сутрин. Сред тях имаше синьо-зеленикав кадифен жакет с почти абсурдно издути ръкави, оцветени на сини и бели райета. Панталоните, за щастие, бяха светлосиви, макар кафявите му велурени ботуши да изглеждаха прекалено нови за истински мъж.

— Дориан, миличък, отново си се нацупил.

Той се усмихна извинително на кралица Джорджина.

— Получих писмо от Холин. Изпраща много поздрави.

— Пише ли нещо интересно?

— Само, че мрази училището и иска да се върне у дома.

— Той пише това във всяко писмо.

— Бих си го взела, но татко ти забранява — въздъхна кралицата на Адарлан.

— Добре си е на училище.

Колкото по-далеч бе Холин, толкова по-добре.

— Ти беше по-възпитан — погледна го Джорджина. — Никога не възразяваше на учителите си. Бедничкият ми Холин… ще се грижиш за него, като умра, нали?

— Като умреш? Но, мамо, ти си само на…

— Знам на колко съм — махна тя с ръка, на която блестеше пръстен, — затова трябва да се ожениш. Скоро.

— Скоро? — скръцна със зъби Дориан — И за кого?

— Дориан, ти си престолонаследник и си вече на деветнайсет. Да не би да искаш да си отидеш без наследник, та Холин да стане крал?

Той не си направи труда да отговори.

— И аз така си помислих. Има много млади жени, от които биха излезли чудесни съпруги. Най-добре обаче ще е да си намериш принцеса.

— Няма вече останали принцеси — сопна се той.

— Освен принцеса Нехемия. — Тя се разсмя и постави ръка върху неговата. — Но не се притеснявай, не бих те накарала да се жениш за нея. Изумена съм, че татко ти й е позволил да си задържи титлата. Такава е нахалница. Знаеш ли, че отказа да облече роклята, която й изпратих?

— Убеден съм, че си има причина — отвърна внимателно Дориан, отвратен от предразсъдъците на майка си. — Разговарял съм с нея само веднъж. Стори ми се… темпераментна.

— Тогава може би трябва да се ожените — каза майка му и се засмя отново, преди той да успее да й отговори.

Дориан се усмихна немощно. Не можеше да разбере защо баща му е угодил на краля на Ейлве и е позволил на дъщеря му да посети двореца, за да се изучи на адарланските обичаи. Нехемия не бе най-добрият възможен избор за посланичка. Не и след като бе научил, че подкрепя бунтовниците и се е опитала да затвори лагера в Калакула. Дориан не я упрекваше за това, не и след като бе видял ужасите на Ендовиер и щетите, които бяха нанесли по тялото на Селена Сардотиен. Баща му обаче не правеше нищо случайно — и след краткия си разговор с Нехемия Дориан се бе запитал дали тя няма свои причини да дойде тук.

— Жалко е, че лейди Калтейн се е разбрала с херцог Перингтън — продължи майка му, — тя е такова красиво момиче. И е много възпитана. Може би има сестри?

Дориан скръсти ръце и преглътна омерзението си. Калтейн стоеше в далечния край на залата и той не можеше да пропусне това, че го изпива с очи.

Размърда се на стола си. Беше го заболял задникът от толкова седене!

— Ами Елиза? — кимна кралицата към една русокоса млада дама, облечена в лавандулова рокля. — Много е красива, а може и да бъде много игрива.

„Вече знам това.“

— Скучна ми е — отвърна той.

— О, Дориан — постави ръка на сърцето си майка му, — не ми казвай, че възнамеряваш да се ожениш по любов! Това изобщо не е предпоставка за успешен брак!

На Дориан му стана скучно, ужасно скучно. Доскучаха му всички тези женоря, техните тъй наречени кавалери, всичко.

Бе се надявал пътуването до Ендовиер да прогони скуката, но когато се върна у дома, всичко си бе същото. Същите празноглави момичета, които го гледаха умолително, същите слугини, които му намигаха, същите съветници, които се мъчеха да ходатайстват с писъмца.

Що се отнася до баща му, той както винаги бе зает със завоеванията си. И това никога нямаше да свърши, докато над всеки континент не се развееха знамената на Адарлан. Дори залаганията за така наречените шампиони ставаха безкрайно скучни. Отсега бе ясно, че Каин и Селена ще се изправят на финала един срещу друг, а останалите… просто не заслужаваха вниманието му.

— Пак се нацупи. Какво те ядосва, миличък? Да не би Розамунда? Бедното ми момченце… тя наистина разби сърцето ти. — Кралицата поклати глава. — Макар че това бе преди цяла година…

Той не отговори. Не му се приказваше за Розамунда или за дебелия й съпруг, заради когото го бе изоставила.

Някои от благородниците затанцуваха. Много от тях бяха на неговата възраст, но той чувстваше, че ги разделя невъобразима бездна. Не се чувстваше нито по-стар, нито по-мъдър от тях, а просто… просто…

Усещаше, че нещо в него не пасва на цялото това веселие, на абсолютната незаинтересованост за света отвъд стените на замъка. Не ставаше дума само за титлата му. Бе се наслаждавал на компанията им като по-малък, но скоро му стана ясно, че винаги ще е крачка пред тях. Най-лошото обаче бе, че те не осъзнаваха, че е различен — или че се чувства различен. Ако не бе Каол, щеше да бъде невъобразимо самотен.

— Е — щракна майка му с пръсти към една от придворните, — убедена съм, че баща ти ти е намерил някаква работа, но когато ти остане малко време да помислиш за съдбата на кралството си и за мен, прегледай това.

Придворната на майка му направи реверанс и му подаде свитък хартия с кървавочервения печат на майка му. Дориан го разтвори и стомахът му се преобърна при огромния списък имена. Всичките — на благородни дами на подходяща възраст.

— Какво е това? — попита той, като сподави порива да скъса хартията.

— Списък с потенциални булки — усмихна се тя, — всяка от тях е достойна за короната. И, разпитах, никоя не е ялова.

Дориан натъпка свитъка в джоба на жакета си. Безпокойството отказваше да го напусне.

— Ще си помисля — отвърна той и преди тя да може да му отговори, слезе от подиума. Незабавно към него се приближиха пет млади жени, които го попитаха как е, танцува ли му се, с кого ще ходи на бала по случай Самхейн. Думи, думи, толкова думи, които не казваха нищо. Дориан загледа жените тъпо. Дори не помнеше имената им.

Надникна над перлените им глави, за да намери пътя към изхода. Чувстваше, че ще се задуши, ако остане тук прекалено дълго. Сбогува се учтиво с дърдорещите придворни, а списъкът с невестите бе като въглен, който прогаря дрехите и стига направо до кожата.

Дориан тръгна по коридорите на замъка с ръце в джобовете. Кучетата не бяха в колибите си, а по следа навън. Искаше му се да провери как е една от бременните хрътки, макар да знаеше, че не може да предвиди какви ще са кученцата, докато тя не ги роди. Надяваше се на чистокръвни, но майка им имаше навика да хойка. Бе най-бързото му куче, но така и не бе заглушил зова на дивото в нея.

В момента не знаеше какво точно прави. Просто имаше нужда да се разходи. Нанякъде. Където и да е.

Дориан разхлаби копчетата на жакета си. Точно тогава от отворената врата до него се разнесе звънът на мечове. Той се спря и разбра, че се е озовал пред тренировъчната зала на шампионите. А там…

Беше тя.

Златистата й коса се спускаше на вълни, тя отбиваше оръжията на трима стражи, а мечът бе като продължение на ръката й. Сякаш не се биеше със стражите, а танцуваше с тях.

Някой изръкопляска отляво и четиримата дуелиращи спряха задъхани. Дориан видя как на лицето на асасина разцъфтява усмивка. Потта караше бузите й да блестят, а сините й очи сияеха.

Наистина бе много хубава.

Но…

Тази, която ръкопляскаше, се оказа принцеса Нехемия. Не бе облечена с обичайната си бяла рокля, а в тъмна туника и отпуснати панталони. Държеше гравиран жезъл в ръката си.

Принцесата потупа асасина по гърба и каза нещо, от което момичето се разсмя. Дориан се огледа наоколо. Къде бяха Бруло и Каол? Защо Асасинът на Адарлан бе насаме с принцесата на Ейлве? При това въоръжена? Това не можеше да продължава, не и след опита за бягство от предишния ден.

Дориан приближи, поклони се на принцесата и й се усмихна. Нехемия само кимна сдържано.

Нищо ново.

Дориан взе ръката на Селена. Ухаеше на метал и пот, но въпреки това той я целуна, като в същото време вдигна очи към лицето й.

— Лейди Лилиан — прошепна той.

— Ваше Височество. — Тя се опита да издърпа мазолестата си ръка, но Дориан не я пусна.

— Може ли да поговорим? — попита той и я отведе настрани, преди тя да може да възрази. Когато се отдалечиха, мина направо на въпроса си. — Къде е Каол?

— Така ли се говори с личния шампион? — скръсти ръце тя.

— Къде е? — намръщи се той.

— Не зная. Но ако трябваше да залагам, бих казала, че изследва тленните останки на Окоядеца. Или пък тези на Свен. Освен това Бруло ми разреши да остана тук докогато си искам. Ако не си забравил, утре ме чака изпитание.

Разбира се, че не беше забравил.

— Какво търси принцеса Нехемия при теб?

— Потърси ме и когато Филипа й каза, че съм тук, настоя да се присъедини към заниманията ми. Жената явно не я свърта на едно място, без да върти меч.

Тя прехапа устни.

— Много разговорлива си станала.

— Ако беше дошъл да си побъбриш с мен по-рано, можеше и сам да го разбереш.

Той изсумтя, но налапа въдицата с ясното съзнание какво прави.

— И кога да стане това?

Наистина имаш проблеми с паметта. Пътувахме от Ендовиер заедно, не помниш ли? И съм тук вече цели седмици.

— Изпратих ти онези книги — опита се да я умилостиви той.

— И дори не ме попита дали съм ги прочела.

Май бе забравила с кого разговаря.

— Говорих с теб веднъж, след като пристигнахме.

Тя сви рамене и понечи да си тръгне, но той се поддаде на раздразнението и я хвана за ръката. Тюркоазните й очи проблеснаха заплашително и се втренчиха в пръстите му. Сърцето му заби по-бързо, когато погледът й срещна лицето му. Наистина бе много хубава. Потна, но дяволски хубава!

— Не те ли е страх от мен? — погледна тя към меча на кръста му. — Или и ти се дуелираш като капитан Уестфол?

Той я приближи, стиснал ръката й по-силно, след което прошепна на ухото й:

— По-добре.

И ето го резултата. Тя се изчерви и премигна.

— Е — каза тя, но бе изтървала момента. Той бе спечелил. — Много забавно, Ваше Височество.

— Правя каквото мога — поклони се той драматично. — Но не мога да оставя принцесата с теб.

— И защо? Мислиш, че ще я убия? Защо ми е да убивам единствения човек в замъка, който не е идиот? — И му хвърли поглед, подсказващ, че той е от мнозинството. — Да не говорим, че стражите й ще ме довършат още преди да си мръдна пръста.

— Просто не може да стане. Тя е тук, за да научи обичаите ни, а не да се бие.

— Тя е принцеса. Може да прави каквото си иска.

— И ти смяташ да я обучаваш на бойни техники?

— Май наистина те плаша малко — наклони глава тя.

— Ще я придружа до покоите й.

Тя махна с ръка.

— Късмет.

Той прокара пръсти през черната си коса и приближи принцесата, която ги очакваше с ръка на кръста.

— Ваше Височество — започна Дориан и даде знак на стражите й да приближат, — опасявам се, че трябва да се върнете в покоите си.

Принцесата погледна зад него с вдигната вежда. Селена го смая, като заговори на ейлвийски, а принцесата тропна с жезъла си по земята и изсъска нещо. Дориан не владееше добре ейлвийския, а и принцесата говореше прекалено бързо, за да я разбере. За щастие, асасинът му преведе.

— Каза да се върнеш при танците си и да ни оставиш на мира.

Той се опита да остане сериозен.

— Кажи й, че е непристойно да се сражава.

Селена каза нещо, на което принцесата просто махна с ръка и отиде на тепиха.

— Какво рече? — попита Дориан.

— Казах, че си предложил да си първият й партньор — отвърна тя, — нали не искаш да я разочароваш?

— Няма да се бия с принцесата!

— Тогава може с мен, ако искаш.

— Добре. В покоите ти. Довечера — отвърна спокойно той.

— Ще те чакам — нави един кичур на пръста си тя.

Принцесата завъртя жезъла си с умение, което го накара да преглътне. Той реши, че не иска да го вземат за брашнен чувал, и хвана два дървени меча от купчината с оръжия.

— Защо не опитаме бой с мечове? — попита той Нехемия.

За негово голямо облекчение тя прие, подаде жезъла си на един от стражите и взе тренировъчния меч, който Дориан й подаде. Той нямаше да се остави на Селена да го прави на глупак.

— Заставаш така — каза той на принцесата и зае защитна позиция.