Сара Дж. Маас
Стъкленият трон (16)

15

Селена не знаеше какво да очаква от първото изпитание, макар че никога не би си го признала. Цялото тяло я болеше от изтощителните тренировки с различните оръжия и бойни техники. Това също не би си го признала, макар вече да бе почти невъзможно да скрива пулсиращата болка в крайниците си. Когато заедно с Каол влязоха в голямата тренировъчна зала на сутринта, тя погледна към останалите състезатели и си спомни, че не е единствената, която няма представа какво я очаква. Тежка черна завеса скриваше половината зала от погледа им. Селена осъзна, че това, което се намираше от другата й страна, щеше да реши съдбата на един от претендентите.

Обичайната шумотевица бе заменена от почти пълна тишина, и вместо да кръжат около треньорите си, състезателите стояха неподвижни до тях. Тя остана близо до Каол, което не бе необичайно за двамата. Но покровителите на балкона гледаха към шахматния под. Гърлото й се сви, когато срещна погледа на престолонаследника. Тя нито го беше чувала, нито виждала подир срещата си с краля, ако не броеше книгите, които й бе изпратил. Той се ухили и сапфиреносините му очи блеснаха на утринната светлина. Тя му се усмихна леко в отговор и бързо отклони поглед.

Бруло застана до завесата, поставил ръка на меча си и Селена се обърна към сцената. Някой я приближи и нямаше нужда да поглежда, за да разбере кой е.

— Доста е драматично, не мислиш ли?

Надзърна крадешком към Нокс. Изправеният до нея Каол се напрегна и тя усети как наблюдава внимателно крадеца. Несъмнено се питаше дали с Нокс не са измислили план за бягство, включващ смъртта на всеки от членовете на кралското семейство.

— След пет дни безсмислени тренировки — прошепна тя, като осъзнаваше, че много малко от присъстващите в залата приказват — съм доволна, че най-накрая се случва нещо вълнуващо.

— Какво, мислиш, е това? — засмя се под нос Нокс.

Тя сви рамене, без да изпуска от поглед завесата. Все повече и повече състезатели пристигаха. Скоро часовникът щеше да удари девет часа — времето, в което изпитанието щеше да започне. Дори да знаеше какво има зад завесата, нямаше да помогне на Нокс.

— Дано да са човекоядни вълци, които да трябва да убием с голи ръце — усмихна му се тя. — Няма ли да е забавно?

Каол тихо се прокашля. Сега не бе моментът за приказки. Селена пъхна ръце в джобовете на черните си панталони.

— Късмет — рече на Нокс, преди да тръгне към завесата. Каол я последва. Когато се отдалечиха достатъчно, тя попита тихо: — Някаква идея какво има там?

Каол поклати глава.

Селена намести кожения си колан — бе направен така, че да издържа тежестта на най-различни оръжия. Лекотата му само й напомни за това, което бе загубила — и което можеше да спечели. От тази гледна точка вчерашната смърт на Окоядеца бе добра новина. Един човек по-малко стоеше между нея и свободата.

Тя погледна към Дориан. От своето място на балкона той вероятно виждаше какво има зад завесата. Не можеше ли да й помогне малко?

Погледна и към останалите покровители — благородници в изискани одежди — и изскърца със зъби, когато видя Перингтън. Той стоеше ухилен и наблюдаваше как Каин упражнява огромните си мускули. Дали не му бе казал какво има зад завесата?

Бруло се изкашля.

— Внимание! — извика той на участниците. Всички се мъчеха да изглеждат спокойни, докато Майсторът вървеше към центъра.

— Първото ви изпитание предстои. — Той се ухили широко, все едно нещото зад завесата ще ги подложи на адски мъчения. — Както нареди Негово Величество, днес един от вас ще бъде елиминиран, оценен като недостоен…

„Не може ли просто да започнем“ — помисли си тя, стиснала зъби.

Бруло сякаш прочете мислите й, понеже щракна с пръсти и стражът, застанал до стената, дръпна завесата. Тя разкри гледката бавно, като се плъзгаше сантиметър по сантиметър, докато…

Селена сподави смеха си. Стрелба? Първото изпитание бе стрелба?

— Правилата са прости — заяви Бруло. Зад него бяха поставени пет мишени на различни разстояния. — Имате пет изстрела, по един за мишена. Този, който се представи най-зле, си отива вкъщи.

Някои от участниците започнаха да мърморят, но тя едвам сдържа усмивката си. За жалост, Каин не си направи труда и се ухили като зелка.

Защо, защо той не бе загиналият шампион?

— Започвате един по един — каза Бруло. Двама стражи докараха каручка, натоварена с лъкове и колчани със стрели. — Наредете се на опашка, за да определите реда на излизане. Изпитанието започва сега.

Тя очакваше останалите да хукнат към лъковете и стрелите, но очевидно никой от претендентите не бързаше да се прибира у дома. Селена понечи да се присъедини към образуващата се опашка, но Каол я сграбчи за рамото.

— Не се прави на велика — предупреди я той.

Тя се усмихна миличко и избута пръстите му.

— Ще опитам — измърка и застана на опашката.

* * *

Бе невероятно, че им дават стрели, пък макар и със затъпен връх. Той нямаше да попречи на оръжието да разкъса гърлото на Перингтън — или на Дориан, ако Селена пожелаеше.

Мисълта бе забавна, но тя остана съсредоточена върху състезателите. С двайсет и двама шампиони, всеки от които разполагащ с по пет изстрела, изпитанието щеше да продължи ужасно дълго. Благодарение на придърпването на Каол, бе останала в края на опашката, макар, за щастие, да не бе последна. Трима души щяха да стрелят след нея. Стигаше й, че ще трябва да види останалите преди себе си, и най-вече Каин.

А те се справиха прилично. Огромните кръгли мишени бяха конструирани от пет разноцветни кръга — в центъра беше жълт с малко черно петно по средата му, което представляваше целта за най-добрите. Всяка мишена ставаше все по-малка, колкото по-надалече я поставеха, и понеже залата бе огромна, последната бе на повече от шейсет метра разстояние.

Селена прокара пръсти по гладката извивка на тисовия си лък. Стрелянето с лък бе едно от първите неща, на които я бе научил Аробин — то бе крайъгълен камък за уменията на всеки асасин. Двама от представителите на този занаят потвърдиха това с лесни и точни изстрели. Не удариха черното петно и попаденията им ставаха все по-неточни с отдалечаването на мишените, но си личеше, че учителите им, които и да са били, са знаели какво да им преподадат.

Длъгнестият асасин Пелор обаче не бе достатъчно силен, за да опъне лъка, и едвам изстреля стрелите си. Когато приключи, очите му горяха от срам, а повечето от съперниците му се подхилкваха. Каин се смееше най-силно от всички.

— Никой ли не те е учил как се стреля с лък, момче? — попита Бруло с помръкнало лице.

Пелор поклати глава и погледна към Майстора на оръжията с изненадващо нахалство.

— Повече ме бива с отровите.

— С отровите! — размаха ръце Бруло. — Кралят иска шампион! А ти не можеш да улучиш и крава на паша!

Майсторът на оръжията даде знак на Пелор да се маха и останалите претенденти се изсмяха. Селена искаше да се усмихне с тях, но видя как Пелор си поема накъсано въздух, докато се присъединява към останалите, завършили стрелбата си. Ако го елиминираха, къде ли щеше да отиде? В затвора или в някоя друга дупка? Въпреки всичко на Селена й стана жал за момчето. Не бе стрелял толкова лошо.

Нокс обаче я изненада. Три изстрела право в жълтия кръг, още два на границата му. Може би наистина трябваше да се съюзи с него. От начина, по който другите състезатели го гледаха, Селена разбра, че си мислят същото.

Отблъскващият асасин Грейв се справи добре, както бе очаквала. Четири точни центъра и пети изстрел на границата на най-вътрешния кръг. Но Каин застана на бялата линия, опъна тисовия си лък и стреля. Черният пръстен блестеше на ръката му.

Стреля отново и отново, и отново.

Всичко свърши за секунди и когато ехото от последния изстрел заглъхна в притихналата зала, стомахът на Селена се сви.

Беше ударил в жълтия кръг и петте мишени.

Единствената й утеха бе, че не бе улучил черното петно — абсолютния център. Едната стрела обаче бе много близо.

По някаква причина опашката започна да минава по-бързо. Тя обаче мислеше само за Каин, за начина, по който Перингтън му изръкопляска, за това как Бруло го потупа по гърба, за всичкото внимание и хвалби, които получаваше не защото е камара мускули, а защото ги заслужава.

И внезапно се намери на бялата линия, с лице към празната част на залата. Неколцина от мъжете се изсмяха, макар и тихичко. Тя обаче остана с високо вдигната глава и постави първата стрела на тетивата си.

Преди няколко дни се бе упражнявала в стрелба и се бе справила отлично. Или поне толкова добре, колкото трябваше, без да предизвиква нежелано внимание. А и бе убивала мъже от по-голямо разстояние, отколкото бе най-далечната мишена. С точни изстрели — право в гърлото.

Опита се да преглътне, но устата й бе пресъхнала.

„Аз съм Селена Сардотиен, Асасинът на Адарлан. Ако тези хора знаеха коя съм, нямаше да им е до смях. Аз съм Селена Сардотиен и ще спечеля. Няма да се страхувам.“

Тя опъна тетивата на лъка си, а мускулите на ръцете й се напрегнаха от усилието. Изключи звука около себе си, после движенията на останалите, а накрая и целия свят. Съществуваха само дишането и целта й.

Издиша и стреля.

Право в целта.

Не в черното петно, разбира се, но тя не се бе и целила в него. Стомахът спря да я присвива и тя издиша през носа си.

Няколко от мъжете спряха да се смеят, но не им обърна внимание и стреля по втората мишена. Целеше се в крайчеца на вътрешния кръг и го улучи със смъртоносна точност. Можеше да опише цял кръг стрели, стига да искаше. И ако имаше достатъчно в колчана си.

Уцели жълтия кръг на третата мишена. Целеше се в ръба му, но улучи границата. Направи същото и с четвъртата стрела, като се целеше в обратния край на кръга. Улучи точно където искаше.

Когато посегна към последната си стрела, чу как един от опонентите й, червенокос наемник на име Рено, се подхилква. Стисна лъка толкова силно, че дървото изскърца, и пусна последната стрела.

Мишената не бе нищо повече от далечен цвят, толкова далеч, че жълтият кръг бе като песъчинка. Селена не можеше да види черния център, който никой досега не бе улучил, дори Каин. Ръката й потръпна от усилието, когато тя опъна тетивата до краен предел и стреля.

Стрелата удари абсолютния център и помете черното петно.

Всички смехове секнаха.

Никой не каза нищо, когато тя мина покрай опашката и захвърли лъка в количката. Каол само й се начумери — очевидно не бе останала незабелязана, — но Дориан се усмихна.

Тя въздъхна и се присъедини към другите в очакване изпитанието да завърши. Остана обаче настрана от всички.

Когато резултатите им бяха сравнени от самия Бруло, не младият Пелор, а един от войниците се оказа елиминиран. Но макар да не бе изгубила, Селена не можа да се отърве от чувството, че не е спечелила нищо.