Сара Дж. Маас
Стъкленият трон (14)

13

Бруло ги освободи по обяд. Селена бе, меко казано, гладна. Бе излапала половината си обяд, тъпчейки хляб и месо в устата си, когато вратата на столовата се отвори.

— Какво търсиш тук? — попита тя с пълна уста.

— Моля? — отвърна капитанът на стражата и седна на масата. Беше се изкъпал и преоблякъл. Придърпа чиния със сьомга към себе си и си сипа. Селена направи физиономия и сбърчи нос.

— Не обичаш ли риба?

— По-скоро бих умряла, отколкото да я ям.

— Това е изненадващо — отвърна той и започна да се храни.

— Че защо?

— Защото вониш на такава!

Тя зяпна и разкри топката хляб и говеждо в устата си. Той поклати глава.

— Добре се биеш, но обноските ти никакви ги няма.

Тя изчака да види дали капитанът няма да спомене това, че е повърнала, но той не каза нищо повече.

— Мога да се държа и като дама, ако искам.

— Предлагам ти тогава да започнеш веднага. — Направи кратка пауза, преди да зададе въпрос. — Как ти се струва временната ти свобода?

— Дразниш ли ме, или питаш сериозно?

Той отхапа от рибата си.

— Както предпочиташ.

Прозорецът разкриваше обедното небе, малко бледо, но все пак красиво.

— Като цяло ми допада, особено предвид това, че имам книги, които да си чета винаги когато ме заключите тук. Не вярвам, че ще ме разбереш.

— Обратното. Нямам толкова време да чета колкото теб или Дориан, но това не означава, че обичам книгите по-малко от вас.

Тя захапа една ябълка. Бе сладка като мед.

— Сериозно? И какви книги харесваш?

Той каза няколко заглавия и тя премигна.

— Хм, добър избор… като цяло. Други?

И така разговорът продължи. Неусетно мина цял час. Когато часовникът удари един часа на обяд, капитанът се изправи.

— Свободна си да прекараш следобеда както поискаш.

— А ти къде отиваш?

— Да си почина.

— Дано си прочел нещо интересно, преди да се видим отново.

— А ти дано си се изкъпала — подсмръкна той на излизане от стаята.

Селена въздъхна и викна слугините да подготвят банята. Очакваше я следобед в четене на балкона!

* * *

На следващата сутрин вратата на спалнята на Селена се отвори и познат силует се очерта на прага. Каол Уестфол замръзна, когато намери асасина да виси от рамката на вратата и да се набира отново и отново, докато брадичката й докосне дървото. Фланелката й бе подгизнала от пот и капеше на вадички от бледата й кожа. Упражняваше се вече цял час. Ръцете й трепереха от набиранията.

Можеше и да се преструва, че е в средата на колоната, но нямаше да тренира средняшки — макар всяко повторение да караше тялото й да пищи. Не бе в толкова лоша форма — все пак кирката в мините не бе никак лека. И тренировката й, естествено, нямаше нищо общо с това, че съперниците я бяха видели запъхтяна.

Вече имаше предимство пред тях. Сега просто трябваше да го увеличи.

Не прекъсна упражненията си, а само му се усмихна. Въздухът излезе със свирене през зъбите й.

За нейна голяма изненада той също се усмихна.

* * *

Същия следобед връхлетя страховита буря и Каол разреши на Селена да се разходи в замъка с него след края на тренировката с останалите шампиони. Макар да не говореха много, тя бе щастлива, че е пусната извън покоите си и се облече в една от най-новите си рокли — красива копринена одежда с цвят на люляк, бледорозови дантели и перлени копчета. Завиха зад един ъгъл и едва не се сблъскаха челно с Калтейн Ромпие. Асасинът щеше да направи гримаса, но забрави за това, когато видя спътницата й.

Беше жена от Ейлве.

При това истинска красавица, висока и слаба и със съвършени изящни черти. Свободната й бяла рокля контрастираше с кремовокафявата й кожа, а по-голямата част от гърдите й бе покрита от златна огърлица. На китките си носеше гривни от злато и слонова кост, а на краката си — сандали и още гривни. Тънка златна диадема с рубини украсяваше главата й, а двама стражи, въоръжени до зъби с характерните за Ейлве извити ками и ятагани, загледаха Селена и Каол внимателно, за да преценят колко опасни са.

Момичето от Ейлве бе принцеса.

— Капитан Уестфол? — възкликна Калтейн и направи реверанс. Зад нея някакъв човек, облечен с червено-черните одежди на съветник, им се поклони.

Принцесата на Ейлве остана неподвижна, а кафявите й очи не изпускаха Селена и спътника й от поглед. Селена се усмихна леко и принцесата приближи. Стражите й се напрегнаха.

Придвижваше се с грацията на пантера.

Калтейн махна към момичето, а върху красивото й лице бе изписано зле прикрито презрение.

— Това е Нейно Височество принцеса Нехемия Итгер от Ейлве.

Каол се поклони ниско. Принцесата кимна с едва забележимо помръдване на брадичката си. Селена знаеше името й. Често бе чувала робите от Ейлве в Ендовиер да се хвалят с красотата и смелостта на своята принцеса. Нехемия, Светлината на Ейлве, която щеше да ги избави от злощастната им участ. Нехемия, която някой ден можеше да застраши властта на краля в родината им, щом наследеше трона си. Нехемия, която тайно подпомагаше с информация и провизии бунтовниците в Ейлве. Но какво търсеше тя тук?

— А това е лейди Лилиан — добави бодро Калтейн.

Селена направи най-дълбокия реверанс, на който бе способна, без да падне, и каза на ейлвийски:

— Добре дошли в Рифтхолд, Ваше Височество.

Принцеса Нехемия се усмихна бавно, а останалите зяпнаха. Съветникът грейна и избърса потта от челото си. Защо не бяха изпратили при Нехемия престолонаследника или поне Перингтън? Защо я придружаваше Калтейн Ромпие?

— Благодаря — отговори тихо принцесата.

— Предполагам, че сте пътували дълго — продължи Селена на ейлвийски. — Днес ли пристигнахте, Ваше Височество?

Стражите на Нехемия се спогледаха, а самата тя повдигна вежди.

— Да, а кралицата изпрати тази — принцесата посочи с брадичка Калтейн — да ме посрещне и разведе из двореца заедно с онзи потящ се червей.

Принцесата присви очи към ниския съветник, който започна да кърши ръце и отново попи потта от челото си с кърпичка. Може би знаеше каква заплаха представлява Нехемия. Защо обаче я бяха довели в замъка?

Селена прокара език по зъбите си в опит да не се разсмее.

— Изглежда ми малко изнервен. — Трябваше да смени темата, иначе наистина щеше да се разсмее. — Какво мислите за замъка?

— Най-глупавото нещо, което съм виждала през живота си — отвърна Нехемия и погледна към тавана, все едно можеше да види стъклената надстройка през камъните. — По-скоро бих влязла в пясъчен замък.

Каол ги наблюдаваше невярващо.

— Опасявам се, че не разбирам нито дума от това, което си казахте — прекъсна ги Калтейн. Селена с мъка се сдържа да не подбели очи. Бе забравила, че и тази жена е тук.

— Ние — започна принцесата, като се мъчеше да намери точната дума на общия език — си говорихме с времето.

— За времето — поправи я Калтейн.

— Мери си приказките — сряза я Селена, преди да помисли какво прави.

Калтейн се усмихна подло.

— Дошла е да научи обичаите ни и един от тях е правилната реч. Не е редно да говори глупости.

Да научи обичаите? Или нещо съвсем друго? Лицата на принцесата и стражите оставаха неразгадаеми.

— Ваше Височество — пристъпи напред Каол. Елегантно движение, с което застана между Нехемия и Селена. — Да не би да разглеждахте замъка?

Нехемия се замисли за това как трябва да отговори и погледна към Селена, все едно очакваше тя да й стане личен преводач. Селена се усмихна леко. Нищо чудно, че съветникът се бе изпотил толкова. Нехемия бе като природна стихия.

Селена преведе въпроса на Каол без затруднения.

— Ако смятате това безумие за замък — отвърна Нехемия.

— Казва да — обърна се Селена към Каол.

— Никога не съм чувала толкова много думи да означават една — измърка Калтейн.

Селена заби нокти в дланите си.

„Ще ти оскубя косата“ — помисли си тя.

Каол направи още една крачка към Нехемия и на практика блокира пътя й към Селена. Беше наистина умен. Постави ръка на сърцето си и каза:

— Ваше Височество, аз съм капитан на кралската стража. Моля, позволете ми да ви разведа.

Селена преведе думите му и принцесата кимна.

— Разкарайте я — каза тя на Селена, като махна към Калтейн. — Има отвратителен нрав.

— Свободна сте — усмихна се Селена на Калтейн. — Принцесата е уморена от компанията Ви.

— Но кралицата… — зяпна Калтейн.

— Ако такова е желанието на Нейно Височество, ще го изпълним — прекъсна ги Каол. Лицето му бе застинало в безизразната маска на протокола, но Селена можеше да се закълне, че в очите му бяха проблеснали весели искрици. Прииска й се да го гушне.

Дори не си направи труда да кимне на Калтейн, когато принцесата и съветникът се присъединиха към компанията им и оставиха вбесената придворна дама зад себе си.

— Всички ли придворни тук са такива? — попита принцесата Селена на ейлвийски.

— Като Калтейн ли? За жалост, да, Ваше Височество.

Нехемия огледа асасина и Селена осъзна, че преценява всичко — походката, стойката, дрехите й. Както самата тя бе преценила принцесата.

— Вие обаче не сте като тях. Откъде сте научили да говорите ейлвийски толкова добре?

— Аз… — Селена трябваше бързо да измисли лъжа. — Учила съм го няколко години.

— Имате селски акцент. Такъв ли открихте в книгите си?

— Познавах жена от Ейлве, която ме научи на езика.

— Робиня? — Тонът на принцесата стана остър като бръснач и Каол ги погледна стреснат.

— Не — отвърна бързо Селена. — Не одобрявам робството.

Нещо в стомаха й се сви, когато си спомни за робите, които бе оставила в Ендовиер, всички обречени на страдания до смъртта си.

Това, че бе напуснала Ендовиер, не означаваше, че той е престанал да съществува.

— Значи сте много различна от останалите.

Селена успя само да кимне на принцесата, докато завиваха към залата пред тях. Слугите се разбягваха от пътя им и наблюдаваха ококорени принцесата и стражите й. След момент неловко мълчание Селена изпъна рамене.

— Защо, ако мога да попитам, сте дошли в Рифтхолд? — След кратка пауза добави — Ваше Височество?

— Няма нужда да ме наричаш така. — Принцесата се заигра с една от златните гривни по ръцете си. — Дойдох по молба на баща си, кралят на Ейлве, да науча езика и обичаите ви, така че да мога да служа по-добре на народа си.

Предвид всичко, което бе чувала за Нехемия, Селена се усъмни, че това е цялата истина, но се усмихна учтиво и попита:

— Колко дълго ще останете в Рифтхолд?

— Докато баща ми не ме извика отново. — Тя спря да играе с гривните си и се намръщи на дъжда, който барабанеше по прозорците. — Ако имам късмет, ще е още пролетта. Освен ако татко не реши, че мъж от Адарлан би бил подходящ консорт. Тогава ще остана, докато не уредим и този въпрос.

Предвид раздразнението, което прочете в очите й, Селена съжали бъдещия мъж, когото бащата щеше да избере.

Внезапно й хрумна нещо.

— За кого бихте се оженили? За Дориан?

Това бе нахално и тя съжали, че е попитала, веднага щом го изрече. Нехемия обаче само изцъка с език.

— Хубавецът ли? Непрекъснато ми се усмихваше, но видях как намигва и на останалите жени в двора. Искам съпруг, който да топли моето легло. Само моето.

Тя отново изгледа асасина от глава до пети. Селена усети, че погледът й се спира върху белезите по ръцете й.

— А вие откъде сте, Лилиан?

Селена внимателно скри ръцете в полите си.

— От Белхейвън, рибарско селище във Фенхароу. Още не мога да се отърся от ужасната смрад.

Това не бе лъжа. Всеки път, когато отидеше в Белхейвън и приближеше пристанищата му, й се гадеше от вонята на риба.

— В Рифтхолд също вони ужасно — изсмя се принцесата. — Твърде много хора. В Банджали поне слънцето изгаря всичко. А и речният дворец на баща ми ухае на цветовете на лотоса.

Каол се прокашля, очевидно уморен от това, че е изключен от разговора. Селена му се ухили.

— Не бъди толкова кисел — каза му на общия език. — Трябва да угодим на принцесата.

— Спри да злорадстваш — отвърна той намръщен и постави ръка върху дръжката на меча си. Стражите на Нехемия веднага го приближиха. Каол може и да бе капитан на стражата, но Селена не се съмняваше, че тези хора ще го убият, ако преценят, че представлява заплаха.

— Просто ще я отведа до Кралския съвет. И ще ги попитам защо са позволили Калтейн да я придружава.

— Ловуваш ли? — прекъсна ги Нехемия на ейлвийски.

— Аз ли?

Принцесата кимна.

— Ами… ъ-ъ, не — отвърна Селена, като отново заговори на ейлвийски. — Предпочитам книгите.

Нехемия погледна към мокрия от дъжда прозорец.

— Повечето от нашите книги бяха изгорени преди пет години, когато Адарлан ни завладя. Нямаше значение дали са магически… — Селена усети как принцесата снижава глас, макар че съветникът не можеше да ги разбере. — Или исторически. Изпепелиха библиотеките цели, заедно с университетите и музеите.

Селена усети болката от стара рана в сърцето си и кимна.

— Ейлве не е единствената страна, в която се случи това.

Нещо студено и горчиво проблесна в очите на Нехемия.

— Повечето от книгите, които получаваме сега, идват от Адарлан и са написани на език, който почти не разбирам. Трябва да науча и него, докато съм тук. Толкова много неща… — Тя удари с крак по пода и гривните й издрънчаха. — Освен това мразя тези обувки! И проклетата рокля! Не ме интересува, че коприната е от Ейлве и че трябва да представлявам народа си! Платът ме дразни от мига, в който го сложих! — Тя погледна към претруфената рокля на Селена. — Как издържаш да мъкнеш това огромно нещо?

Селена вдигна полите на дрехата си.

— Ако трябва да съм честна, едвам дишам.

— Поне не страдам сама — отвърна Нехемия.

Каол спря пред една врата и нареди на шестима пазачи да наблюдават двете жени и стражите им.

— Какво прави тоя?

— Връща се в съвета, за да направи така, че Калтейн повече да не ти досажда.

Раменете на Нехемия увиснаха.

— Тук съм само от ден и вече искам да си тръгна.

Тя въздъхна и отново се обърна към прозореца, все едно можеше да види Ейлве през него.

Внезапно хвана ръката на Селена и я стисна. Пръстите й бяха изненадващо груби и издаваха, че принцесата е държала меч или кинжал. Погледите им се срещнаха и принцесата я пусна.

„Може би слуховете, че е свързана с бунтовниците в Ейлве, са истина.“

— Ще ми правите ли компания, докато съм тук, лейди Лилиан?

Селена примигна. Пряко волята си, се почувства удостоена с висока чест.

— Разбира се. Когато мога, ще съм Ви на разположение.

— Имам кой да ми бъде на разположение. Трябва ми някой, с когото да разговарям.

Селена грейна. Просто не можа да се сдържи.

Тогава Каол излезе в коридора и се поклони на принцесата.

— Съветът ще ви приеме — преведе думите му Селена.

Нехемия простена, но благодари на Каол, преди да се обърне отново към нея.

— Радвам се, че се срещнахме, лейди Лилиан — каза тя и очите й светнаха — Мир вам.

— Вам също — отговори асасинът и я изпрати с поглед.

Никога не бе имала много приятели, а и малкото, които имаше, често я разочароваха. Понякога с катастрофални последици, както бе научила онова лято с Тихите асасини от Червената пустиня. Тогава се бе заклела никога повече да няма вяра на момичета, особено на такива, които разполагат с власт. И са готови на всичко, за да стане тяхното.

Когато вратата се затвори зад гърба на принцесата обаче, Селена си каза, че може би греши.

* * *

Каол Уестфол наблюдаваше как асасинът обядва, а очите му се стрелкаха от една чиния към друга. Селена се бе освободила от роклята си веднага щом се прибра в покоите си, и сега бе облечена с роба в цветовете на роза и нефрит. Отиваха й много.

— Много си мълчалив днес — каза тя с пълна уста. Никога ли не спираше да яде? Ядеше повече от всички, които той познаваше, включително и от стражите му. Винаги си сипваше допълнително. — Да не се влюби в принцеса Нехемия?

Той едвам разбра думите й.

— Онова магаре?

Веднага съжали за репликата си. Очите й се присвиха и сега предстоеше лекция, а той не бе в настроение да го наставляват. Имаше си други грижи. Преди да напусне тази сутрин, кралят не бе взел нито един от стражите, които той бе препоръчал за пътуването му, отказа да сподели къде ще ходи и отхвърли предложението му да го придружи.

Не само това, но и няколко от кралските хрътки бяха изчезнали. Намериха единствено полуизядените им останки в северната част на двореца.

А това си бе тревожно.

Кой бе способен на подобно деяние?

— Какво им е лошото на упоритите момичета? — попита Селена. — Освен това, че не са кифли, които могат само да заповядват или да клюкарят?

— Просто не харесвам такива жени.

Това се оказа точната реплика, тъй като тя запърха с клепки.

— А какви?

— Определено не твърдоглави убийци.

— Представи си, че не бях убийца — нацупи се тя. — Щеше ли да ме харесаш тогава?

— Не.

— Нима предпочиташ лейди Калтейн?

— Не ставай глупава.

Бе лесно да бъде груб, но ставаше прекалено лесно и да бъде и мил. Отхапа от хляба си. Селена продължи да го гледа, килнала глава настрани. Понякога чувстваше, че го наблюдава така, както котката наблюдава мишка. Запита се колко ли време ще й отнеме, преди да скочи.

Тя сви рамене и отхапа от ябълката си. В нея имаше и нещо момичешко. Не можеше да търпи двойствеността й.

— Зяпаш ме, капитане.

Почти понечи да се извини, но млъкна навреме. Тя бе убийца, грубиянка и простачка. Щеше му се месеците просто да отлетят, да я назначат за шампион и след това, подир години вярна служба, да я отпратят. Не бе спал добре, откакто я изведоха от Ендовиер.

— Имаш храна по зъбите си — информира я той. Тя я махна с острия си нокът и обърна глава към прозореца. Дъждът барабанеше по стъклото.

Към него ли гледаше, или към нещо отвъд него?

Каол отпи от бокала си. Въпреки надменността си бе умна, сравнително любезна и понякога чаровна. Къде обаче бе мракът в нея, запита си той. Защо не се покажеше, за да я хвърли в тъмницата и да прекрати това нелепо съревнование?

В нея имаше нещо смъртоносно, и то не му харесваше.

Но когато се появеше, щеше да бъде готов.

Запита се кой ли от двамата ще оцелее след битката.