Сара Дж. Маас
Стъкленият трон (3)

2

— Ваше Височество — каза капитанът на стражата. Изправи се след нисък поклон, свали качулката си и разкри късо подстриганата си кестенява коса. Явно качулката наистина бе използвана, за да я стресне. Все едно такъв номер би свършил работа при нея.

Въпреки раздразнението си обаче тя премигна. Беше толкова млад!

И макар да не бе прекалено хубав, капитан Уестфол я привлече с ясните си златистокафяви очи и суровото си лице.

Сведе поглед и внезапно усети цялата мръсотия по тялото си.

— Това ли е тя? — попита престолонаследникът на Адарлан, а Селена се огледа, докато капитанът кимаше. И двамата се бяха вторачили в нея в очакване тя да се поклони. Когато остана изправена, Каол се размърда неспокойно, а принцът погледна критично към капитана си, преди да вирне брадичката си още по-високо.

Да му се поклони, как ли пък не! Нямаше да изкара последните мигове от живота си като послушно животно.

Зад гърба й отекнаха стъпки и някой я хвана за врата. Преди да бъде хвърлена върху ледения мраморен под, Селена видя само червендалесто лице, на което бяха цъфнали пясъчноруси мустаци. Лицето й пламна от болка, а пред очите й излязоха звездички. Ръцете я заболяха от оковите, които им пречеха да се наместят както трябва. Сълзи от болка потекоха по бузите й, макар да се помъчи да ги преглътне.

— Така ще поздравяваш бъдещия си крал — излая червендалестият.

Асасинът изсъска и оголи зъби към коленичилия мръсник. Беше огромен като надзорника й, в червени и оранжеви дрехи, съвпадащи с цвета на оредяващата му коса. Тъмните му като обсидиан очи заблестяха, а хватката му около врата й се затегна. Ако можеше да мръдне ръката си само с няколко сантиметра, тя щеше да успее да го събори и да вземе меча му…

Но тогава оковите се забиха в стомаха й. Лицето й поаленя от ярост.

В залата настъпи тишина, която престолонаследникът наруши.

— Така и не разбрах какъв е смисълът да караш някой да се поклони, когато идеята на жеста е той сам да покаже верността и уважението си.

Звучеше отегчен.

Селена се опита да погледне към принца, но видя само черните му ботуши.

— Аз, естествено, зная, че съм си спечелил уважението Ви, херцог Перингтън. Не виждам обаче защо трябва да полагате такива усилия, за да убедите Селена Сардотиен в мнението си. И двамата сме наясно, че тя няма причина да обича семейството ми. Може би целта ви е била просто да я унижите.

Той направи кратка пауза и тя можеше да се закълне, че погледът му се е спрял върху лицето й.

— Мисля обаче, че няма нужда да си правим труда. — Отново замълча за момент. — Нямате ли среща с ковчежника на Ендовиер? Би било жалко да закъснеете, особено предвид факта, че бихте целия път до тук заради него.

Мъчителят й разбра, че го гонят, и изръмжа, но я пусна. Селена отлепи бузата си от пода, но остана на земята, докато той не излезе. Ако успееше да се измъкне, щеше да намери този херцог и да му върне жеста.

Докато се изправяше, видя, че е оставила мръсна следа по пода, и се намръщи. Звънът на оковите й отекна в притихналата зала и я накараха да се намръщи още повече. Беше тренирана за асасин от осемгодишна възраст, от деня, в който Кралят на асасините я бе намерил полумъртва на брега на една замръзнала река и я бе прибрал в крепостта си. Нямаше да си позволи да бъде унизена от нищо, най-малкото пък заради това, че е мръсна. Отметна сплетената си на плитка коса назад и гордо вдигна глава. Очите й срещнаха тези на принца.

Дориан Хавилиард й се усмихна. Изкуствено, разбира се, с усмивката на благородник, обучен от малък в дворцовите интриги. Седеше отпуснат на трона си, подпрял брадичката си с една ръка, а златната му корона блестеше на меката светлина. Златният кралски уивърн бе избродиран на гърдите на тъмния му жакет, а червеното му наметало се спускаше елегантно около тялото му.

Очите му бяха изумително сини, с цвета на моретата край далечните топли страни, и контрастът между тях и гарвановочерната му коса спря дъха й. Беше красив. Изключително красив. И едва ли на повече от двайсет.

„Но принцовете не са красиви! Те са сополиви, глупави, отвратителни! Този… не е честно да е хем принц, хем красив.“

Тя се размърда, а той се намръщи и я огледа.

— Спомням си, че те помолих да я изкъпеш — каза на капитан Уестфол, който пристъпи напред. Бе забравила, че в стаята има и друг човек. Огледа парцалите по себе си и мръсната си кожа и не успя да потисне чувството за срам. Това бе толкова унизително за едно някога красиво момиче!

На пръв поглед някой щеше да реши, че очите й са сини или сиви, в зависимост от цвета на дрехите й. Само отблизо се виждаше и тънкият златист кръг около зениците. Повечето хора обаче биваха привлечени от златистата й коса, която все още пазеше спомена за някогашната си хубост. Накратко, Селена Сардотиен бе надарена с някои красиви черти, които компенсираха мнозинството по-обикновени. Още като младо момиче установи, че с помощта на козметиката може да изглежда фатална.

Но сега застанала пред Дориан Хавилиард се чувстваше като уличен плъх. Лицето й пламна, когато капитан Уестфол отговори.

— Не исках да Ви карам да чакате.

Каол посегна към нея, но престолонаследникът поклати глава.

— Не бързай с банята. Искам да видя потенциала й.

Принцът изправи рамене, без да изпуска Селена от поглед.

— Не вярвах, че някога ще имаме удоволствието да се запознаем. Както може би се досещаш, аз съм принц Дориан Хавилиард, престолонаследник на Адарлан, а може би и на по-голямата част от Ерилея.

Тя се опита да потисне горчивината в себе си, когато чу това име.

— А ти си Селена Сардотиен, Асасинът на Адарлан. Може би най-добрият убиец в цяла Ерилея. — Огледа я внимателно, след което вдигна тъмните си добре поддържани вежди. — Малко младичка ми се виждаш. — Той опря лакти на бедрата си. — Чувал съм най-невероятни неща за теб. Как ти се вижда Ендовиер след лукса в Рифтхолд?

„Надменен боклук.“

— По-щастлива не мога и да бъда — отвърна напевно тя и заби нокти в дланите си.

— И си все още жива, което си е едно малко чудо. Повечето хора в мините не преживяват и месец.

— Както казахте, малко чудо.

Тя премигна и намести оковите си, все едно са ръкавици. Престолонаследникът се извърна към капитана.

— Много й знае устата, не мислиш ли? Не изглежда като да е от село.

— Радвам се, че го оценявате.

— Ваше Височество — сопна й се Каол Уестфол.

— Какво? — не разбра Селена.

— Ще се обръщаш към него с „Ваше Височество“!

Селена му се ухили, след което отново се обърна към принца. Дориан Хавилиард се засмя.

— Скъпа, нали разбираш, че вече си робиня? Май присъдата ти не те е научила на нищо.

Щеше да скръсти ръце, ако не бяха оковани.

— Освен да боравя с кирка, на нищо друго.

— Не си ли опитвала да избягаш?

— Веднъж — усмихна се бавно тя.

— Не си ми казал — вдигна вежди принцът към капитан Уестфол.

Селена надзърна през рамо към Каол, който погледна извинително към владетеля си.

— Главният тъмничар ме уведоми този следобед, че е имало инцидент. Преди три месеца…

— Четири — поправи го Селена.

— Преди четири месеца — обясни Каол. — Сардотиен се е опитала да избяга, веднага след като е пристигнала.

Тя зачака, но той не пожела да каже нищо повече.

— Пропусна най-хубавата част! — скара му се тя.

— Има най-хубава част? — попита престолонаследникът, а изражението на лицето му застина по средата между усмивка и гримаса.

Каол я изгледа кръвнишки и продължи:

— Бягството от Ендовиер е невъзможно. Баща ви се е погрижил за това. Всеки от стражите ни може да простреля катерица от шейсет метра. Да се опиташ да измъкнеш е самоубийство.

— Но ти си жива — довърши принцът.

— Да. — Усмивката на Селена помръкна.

— Как така? — попита Дориан.

— Откачих. — Очите й изстинаха.

— Така ли го наричаш? — възмути се капитан Уестфол. — Убила е тъмничаря си и двайсет и трима стражи, преди да я хванат. Била е на косъм от стената, преди да я зашеметят.

— Е? — попита Дориан. — Капитан Уестфол, колко далеч може да стигне един роб от мините, докато се опитва да избяга?

— Метър — промърмори той. — Стражите ни обикновено го застрелват, преди да е изминал и метър.

Мълчанието на престолонаследника не я зарадва.

— Знаела си, че се самоубиваш — каза накрая той. Веселието бе изчезнало от тона му.

Може би не бе толкова добра идея да се хвали с бягството си.

— Да — призна си тя.

— Но не са те убили.

— Баща ти нареди да бъде оставена жива колкото се може по-дълго. Да преживее нещастието, което Ендовиер носи на враговете си.

Побилите я тръпки нямаха нищо общо с температурата в залата.

— Никога не съм си и мечтала, че ще избягам.

Прочете съжалението в погледа му и й се прииска да го удари.

— Много ли белези носиш? — попита принцът.

Тя се усмихна и сви рамене, докато той слизаше от подиума.

— Обърни се, нека видя гърба ти.

Селена се намръщи, но се подчини, докато принцът вървеше към нея. Каол ги приближи.

— Не мога да ги видя през цялата тази мръсотия — оплака се принцът, докато се мъчеше да разгледа тялото й през парцаливата туника, — а и тази ужасна миризма не ме улеснява!

Тя се намръщи още повече.

— Когато човек не разполага с баня и парфюм, не може да ухае като вас, Ваше Височество!

Престолонаследникът изцъка с език и я обиколи бавно. Каол и стражите му ги гледаха с ръце на мечовете.

Не че това щеше да им помогне. За по-малко от секунда тя можеше да преметне оковите си около врата на принца и да разкъса трахеята му. Щеше да е забавно, дори само заради изражението на Каол.

Принцът обаче явно не осъзнаваше в каква опасност се намира. Селена се почувства обидена.

— Така като гледам — продължи да коментира той — има три големи белега. Можеше и да е по-зле, но ще трябва да разчитаме на роклите, за да ги скрием.

— Рокли?

Бе толкова близо до нея, че можеше да различи елегантния шев на жакета му.

Оказа се, че не мирише на парфюм, а на коне и стомана.

— Какви забележителни очи имаш — усмихна се Дориан. — И колко гневни!

Достатъчно близо беше, за да го удуши — него, сина на човека, обрекъл я на бавна агония. Селена беше на ръба.

— Искам да знам… — отвори уста тя, но в този момент капитанът на охраната я дръпна рязко назад.

— Нямаше да го убия, тъпако!

— Дръж си езика, за да не се озовеш обратно в мините — предупреди я капитанът и кафявите му очи заблестяха.

— Надали ще ме върнете там.

— И защо си толкова сигурна? — попита Каол.

Дориан се върна на трона си. Сапфирените му очи грейнаха.

Тя погледна първо единия, после другия, и изправи рамене.

— Защото искате нещо от мен, иначе нямаше да се унижавате да ме срещате лично. Не съм тъпа, макар да се оставих да ме хванете като последна глупачка. Замислили сте някаква интрига. Защо иначе ще рискувате да напуснете столицата? Проверихте дали съм здрава и с акъла си. Видяхте, че още не съм полудяла въпреки инцидента със стената. А сега настоявам да науча какво търся тук и какво искате от мен, щом няма да ме трепете.

Двамата мъже си размениха погледи. Дориан щракна с пръсти.

— Ами, имам едно предложение за теб.

Цялата се напрегна. Никога, дори в най-дръзките си мечти, не бе подозирала, че ще има възможността да разговаря с Дориан Хавилиард.

И сега можеше да го убие. Щеше да е лесно да изтрие арогантната усмивка от лицето му и да съсипе баща му така, както той бе съсипал нея.

Но с това предложение можеше и да успее да избяга. Озовеше ли се извън стените, бе сигурна, че ще е свободна. Щеше да изчезне и да се скрие в планините, в спокойствието на гората, с постеля от борови иглички и завивка от звездно небе.

Можеше да го направи. Просто трябваше да се озове отвъд проклетата стена. Бе стигнала толкова далеч…

Но сега каза само:

— Слушам ви.