Сара Дж. Маас
Стъкленият трон (24)

23

Селена погледна към земята. Познаваше тези сиви и назъбени скали, не бе забравила как хрущят под краката й, как миришат след дъжд, как лесно разкъсват кожата, ако някой те хвърли върху тях. Скалите бяха навсякъде и се издигаха в огромни каменни планини, пронизващи облачното небе. Тя не носеше почти никакви дрехи, които да я защитят от силните ветрове. Когато докосна дрипите си, гърлото й се сви. Какво се бе случило?

Завъртя се на пети и оковите й издрънчаха. Около нея се намираше ужасната пустош на Ендовиер.

Бе се провалила и я бяха върнали тук. Нямаше начин да избяга. Бе вкусила от свободата, бе толкова близо до нея, и сега…

Селена изпищя, когато ужасна болка прониза гърба й, предизвестена миг преди това от плющенето на бича. Тя падна на земята и острите, назъбени камъни разкъсаха коленете й.

— Ставай! — изръмжа някой.

От очите й потекоха сълзи, а бичът изплющя отново. Този път щяха да я убият. Болката щеше да я довърши.

Бичът се стовари отново върху нея и мина през плътта й като нож през масло, след което се уви като змия около костта и събори тялото й в отворен предварително гроб…

* * *

Селена се събуди с крясък.

— Добре ли си? — попита някой и тя скочи на крака.

Къде беше?

— Лош сън — рече Каол.

Тя се вторачи в него, а след това огледа стаята около себе си и прокара ръка през косата си. Рифтхолд. Намираше се в Рифтхолд. В стъкления замък… Не. В каменния замък под него.

Бе подгизнала от пот. Имаше чувството, че белезите на гърба й кървят. Бе й лошо, бе замаяна, сякаш е прекалено малка и прекалено голяма едновременно. Прозорците бяха затворени, но отнякъде долетя течение, което охлади лицето й и донесе странния аромат на рози.

— Лош сън, Селена — повтори капитанът на стражата. — Викаше. — Усмихна се неловко. — Мислех, че те убиват.

Селена се протегна и докосна гърба си под нощницата. Напипваше трите големи белега, а и няколко по-малки. Нищо обаче не…

— Бичуваха ме. — Тя поклати глава, за да прогони спомена. — Какво търсиш тук? Още дори не се е съмнало. — Кръстоса ръце и се изчерви.

— Самхейн е. Днес няма да има тренировки, но исках да видя дали ще дойдеш на службата.

— Самхейн? Какво? Днес е Самхейн? Защо никой не ми е казал? Ще има ли пир тази вечер?

Нима бе потънала до такава степен в състезанието, че бе забравила за времето?

— Разбира се — намръщи се той, — но ти не си поканена.

— Има си хас и да бях. Ти ще призоваваш ли мъртвите в тази призрачна нощ, или ще накладеш огън с другарите си?

— Не участвам в такива суеверни безсмислици.

— О, внимавай, невернико — предупреди тя и вдигна ръка във въздуха. — На този ден боговете и мъртвите са най-близо до земята. Могат да чуят всяка неуважителна дума, която изречеш!

— Това е глупав празник, който отбелязва настъпването на зимата — завъртя очи той. — Кладите са, за да има пепел, която да покрие нивите.

— И жертвоприношение, което умилостивява боговете!

— За да бъдат нивите плодородни.

— Както кажеш — отви се Селена и намести нощницата си. Вонеше на пот.

— Никога не съм те смятал за суеверна — изсумтя той и я последва, след като тя стана от леглото си. — Това не пречи ли на работата ти?

Тя го погледна през рамо и застана на прага на банята.

— Да не вземеш да влезеш с мен?

Каол замръзна и осъзна грешката си. Тя му затръшна вратата под носа.

Когато се изкъпа, Селена го намери в столовата. От косата й капеше вода.

— Нямаш ли си закуска?

— Така и не ми отговори.

— На кое? — Тя седна на масата и си сипа каша. Трябваше й лъжичка. Направо три лъжички — захар, малко топъл крем и…

— Ще отидеш ли на служба?

— Значи на служба мога да ида, а на пира не! — Тя започна да яде кашата.

— Нямаме право да потискаме религията на който и да е било.

— А пирът е?

— Показно разхищение.

— Виждам. — Тя хапна още една лъжица. Обожаваше овесена каша!

— Е? Ще ходиш ли? Ако да, трябва да тръгваме скоро.

— Не — отвърна тя.

— Според суеверията, които очевидно споделяш, боговете могат да се разгневят от това. А и подозирам, че денят на мъртвите трябва да е специален за един асасин.

— Почитам го по свой начин — направи физиономия тя. — Мога и да направя едно-две жертвоприношения.

Той се изправи и потупа дръжката на меча си.

— Ще те помоля да се държиш прилично, докато ме няма. Не се обличай твърде шикозно, тъй като Бруло ми каза, че следобед имате тренировки. Изпитанието е утре.

— Пак? Нямаше ли такова преди три дни? — простена тя.

Последното изпитание бе да мятат копие от кон. Китката още я болеше.

Той обаче не каза нищо повече и скоро покоите й притихнаха. И макар да се опита да го забрави, звукът от бича продължаваше да ехти в ушите й.

* * *

Щастлив от това, че службата най-после е приключила, Дориан Хавилиард се разхождаше сам из коридорите на замъка. Религията не го разчувстваше и не му звучеше убедително. След няколко часа дуднене на молитви под нос имаше нужда да остане сам, на спокойствие и на чист въздух.

Въздъхна през зъби и започна да масажира слепоочието си, след което се отправи към градината. Мина покрай група придворни дами, всяка от които му направи реверанс и започна да се кикоти иззад ветрилото си. Майка му бе използвала церемонията, за да му посочи всички подходящи момичета. Бе изкарал цялата служба в опит да не закрещи като луд от досада.

Дориан зави покрай един храст и едва не се блъсна във фигура, облечена в синьо-зелено кадифе. Бе в цвета на планинско езеро с оттенък на бисер. Освен това роклята бе излязла от мода преди около стотина години.

Погледът му се вдигна към лицето на фигурата и принцът се усмихна.

— Здравейте, лейди Лилиан — каза той и се поклони, а после се обърна към спътниците й. — Принцеса Нехемия, капитан Уестфол.

Дориан отново огледа роклята на асасина. Спускаше се по тялото й като река и я правеше да изглежда доста привлекателна.

— Изглеждате облечена като за празника.

Селена се намръщи.

— Слугините на лейди Лилиан бяха на служба, когато тя трябваше да се облече — рече Каол, — не намерихме нищо друго.

Разбира се. Корсетите си бяха истински лабиринт. Сама жена не можеше да си ги сложи.

— Простете, принце — излая Селена. Бе се изчервила от яд, а очите й светеха заплашително. — Наистина съжалявам, че дрехите ми не отговарят на вкуса Ви.

— Не, не — отвърна нервно той и погледна към краката й. Бяха в червени обувки, напомнящи зимни боровинки, подали се от храстите. — Изглеждаш много добре. Просто малко не на място.

Няколко века не на място, ако трябваше да бъде точен.

Тя го погледна възмутено. Той се обърна към Нехемия.

— Простете — рече й на най-добрия си ейлвийски, който за жалост не бе особено добър. — Как сте?

Очите й блеснаха развеселено от неправилното му произношение, но кимна в знак, че е оценила усилията му.

— Добре съм, Ваше Височество — отвърна му на неговия език. Вниманието на Дориан се насочи към двамата й стражи, които се криеха в храстите наблизо и наблюдаваха. Кръвта забушува във вените му.

От няколко седмици херцог Перингтън настояваше в Ейлве да бъдат изпратени още войски, които да смажат бунта, така че никой повече да не оспори властта на Адарлан. Вчера херцогът бе излязъл с нов план — да се изпратят още легиони, а Нехемия да бъде задържана тук, за да предотвратят ответен удар от бунтовниците. Нежелаещ да влиза в ролята на похитител, Дориан бе прекарал няколко часа във възражения срещу този план. Но макар няколко благородници да споделяха неодобрението му, мнозинството смятаха, че стратегията на херцога е отлична. Въпреки това Дориан ги бе убедил да изчакат завръщането на баща му. Това щеше да му даде време да спечели на своя страна някои от поддръжниците на херцога.

Сега обаче не можа да срещне погледа на принцесата. Ако не беше престолонаследник, щеше да я предупреди какво й готвят. Но ако Нехемия си тръгнеше преди уречения момент, херцогът щеше да разбере кой й е обадил плана му и да съобщи на баща му. Отношенията между Дориан и краля и без това бяха лоши. Не му трябваше да го обявяват за симпатизант на бунтовниците.

— Ще присъствате ли на пиршеството довечера? — попита Дориан принцесата, като си наложи да запази неутрално изражение, докато разговаря с нея.

— Ти ще ходиш ли? — обърна се Нехемия към Селена.

Селена й се усмихна по начин, който предвещаваше големи неприятности.

— За жалост, имам други планове. Нали така, Ваше Височество?

Тя дори не си направи труда да прикрие раздразнението си.

Каол се закашля и внезапно разви жив интерес към боровинките в храстите. Дориан бе оставен сам и натясно.

— Не обвинявайте мен — отвърна принцът спокойно, — сама приехте поканата за онова празненство в Рифтхолд преди седмици.

Очите й заблестяха, но Дориан не отстъпи. Не можеше да я отведе на пиршеството, където да я видят толкова много хора. Щеше да има прекалено много въпроси, а и тя можеше да опита да се измъкне в тълпата.

— Значи няма да ходиш — намръщи се Нехемия.

— Не, но съм сигурна, че ще си прекарате много добре — каза Селена, след което промърмори нещо на ейлвийски. Дориан разбра, че е от типа на „Негово Височество знае как да забавлява жените“.

Нехемия се разсмя, а Дориан усети как се изчервява. Тези двете си бяха страховита двойка.

— Е, ние сме важни и много заети — рече му Селена и побутна с лакът принцесата. Май това, че им позволи да станат приятелки, се оказа груба стратегическа грешка. — Трябва да вървим. Желаем ви лек ден, Ваше Височество.

Тя направи реверанс, а червените и сините скъпоценни камъни на колана й проблеснаха. Погледна през рамо и се озъби на Дориан, след което отведе принцесата по-навътре в градината.

— Благодаря за помощта — обърна се Дориан към Каол.

— Това зле ли ти се видя? — потупа го капитанът по рамото. — Изчакай да ги видиш, когато наистина наберат скорост.

А след това тръгна подир жените.

Дориан искаше да се развика и да заскубе коси. Бе се зарадвал да види Селена онази нощ. Дори прекалено. Но през последните няколко седмици го бяха въвлекли в дворцови интриги и балове. Така и не му остана време да я види отново. Ако не бе на пира тази вечер, щеше да я посети. Не искаше да я ядоса с коментара си за роклята — макар наистина да бе много демоде — и знаеше, че е сърдита задето не е поканена на пира, но…

Дориан се намръщи и се отправи към кучкарника.

* * *

Селена се усмихна на себе си и прокара пръст по близкия добре подрязан храст.

Самата тя смяташе, че роклята е прекрасна. Като за празника, как ли пък не?

— Не, Ваше Височество — обясняваше Каол на Нехемия достатъчно бавно, че да го разбере. — Не съм войник, а страж.

— Няма разлика — отвърна принцесата. Имаше тежък и тромав акцент. Въпреки това Каол разбра достатъчно, за да се намръщи. Селена с мъка скри веселието си.

През последните няколко седмици се бе виждала редовно с Нехемия — най-често за къси разходки и вечери, където обсъждаха как е израснала принцесата в Ейлве, какво смята за Рифтхолд и кой от придворните я дразни най-много. За радост на Селена, я дразнеха всички.

— Не съм обучен да се бия в армия — процеди през зъби Каол.

— Но убиваш за краля си.

За краля си. Нехемия не владееше добре езика им, но бе достатъчно умна, за да подчертае това, което иска да каже. Този крал не бе нейният. И макар Селена да нямаше нищо против да слуша колко лош е владетелят на Адарлан, тук в градината имаше други хора, а някои от тях може би ги слушаха. Селена потрепери и я прекъсна, преди Нехемия да успее да каже нещо друго.

— Мисля, че няма смисъл да спориш с нея, Каол — рече тя и побутна капитана на стражата с лакът. — Може би не трябваше да отстъпваш титлата си на Терин. Не можеш ли да си я вземеш обратно? Така ще си спестиш много главоболия.

— Как успя да запомниш името на брат ми?

Тя сви рамене, без да разбира напълно блясъка в погледа му.

— Нали ми го каза. Защо да не го помня?

Изглеждаше много хубав днес. Тайната бе в това как косата срещаше златистата му кожа, в малките процепи между кичурите, в начина, по който падаше пред челото му.

— Предполагам, че ще се забавляваш на пиршеството въпреки отсъствието ми — каза тя кисело.

— Толкова ли си ядосана, че не присъстваш? — изсумтя той.

— Не — отвърна тя и наклони глава така, че косата й да падне по рамото. — Но все пак е празненство, а всеки обича празненствата.

— Да ти донеса ли някоя дрънкулка от веселбата?

— Само ако в нея има агнешко печено.

Въздухът около тях бе прозрачен и ясен.

— Пирът не е много вълнуващ — каза той. — Като всяка друга вечеря е. А агнето ще е сухо и жилаво.

— Като приятел трябва или да ме заведеш там, или да ми правиш компания.

— Приятел?

— Добре — изчерви се тя, — по-точно е да се каже сърдит придружител. Или намусен адютант.

За нейна изненада той се усмихна.

Внезапно Нехемия грабна ръката й.

— Ще ме научиш — каза тя на ейлвийски, — ще ме научиш как да говоря езика ти, как да пиша и как да чета по-добре отсега. Така че да не се мъча със скучните старци, които ми преподават в момента.

— Аз — започна Селена на общия език и направи гримаса. Почувства се виновна, задето е оставила Нехемия встрани от разговора за толкова време. А и наистина щеше да е хубаво, ако принцесата овладееше и двата езика. Всеки път обаче бе трудно да убеди Каол да я пусне да се видят. Той настояваше да ги държи под око. Никога нямаше да се съгласи на уроци. — Не знам дали мога да те науча на езика си както трябва — излъга Селена.

— Глупости — отвърна Нехемия, — ще ме научиш. Всяка вечер по един час, след като приключиш заниманията си с… този тук, каквито и да са те.

Нехемия вдигна брадичка, за да покаже, че това не е предложение, на което можеш да откажеш. Селена преглътна и направи всичко възможно да изглежда мила, когато се обърна към Каол. Стражът ги наблюдаваше с вдигнати вежди.

— Тя иска да я обучавам всяка вечер по един час.

— Опасявам се, че не е възможно — каза той. Тя послушно преведе.

Нехемия го изгледа по начина, който обикновено караше хората да треперят.

— Защо? — След което премина на ейлвийски. — Тя е по-умна от повечето хора в този замък.

Каол, за щастие, я разбра.

— Не мисля, че…

— Аз не съм ли принцесата на Ейлве?

— Ваше Височество… — започна Каол, но Селена го предупреди с ръка да мълчи. Бяха приближили часовниковата кула, която както винаги се издигаше тъмна и заплашителна.

Пред нея бе коленичил Каин. Бе привел глава, съсредоточен в нещо върху земята.

При звука на стъпките им Каин вдигна глава. Той се усмихна широко и се изправи. Ръцете му бяха покрити с кал, но преди Селена да може да го огледа по-добре и да прецени причините за странното му поведение, той кимна на Каол и зави зад кулата.

— Мръсно животно — процеди Селена, загледана в посоката, в която огромният мъж бе изчезнал.

— Кой е той? — попита Нехемия на ейлвийски.

— Войник от армията на краля — отвърна Селена, — но сега служи на херцог Перингтън.

Нехемия погледна след Каин и тъмните й очи се присвиха.

— Има нещо в него, заради което искам да му зашия един шамар.

— Поне не съм единствена — разсмя се Селена.

Каол не каза нищо и продължи да върви. Двете с Нехемия останаха зад него и докато прекосяваха малкия вътрешен двор, в който се издигаше часовниковата кула, Селена погледна към мястото, където бе коленичил Каин. Разрови калта около странния знак на плочата.

— Какво, мислиш, е това? — попита тя принцесата и посочи към издълбания знак. Защо Каин го бе чистил?

— Знак на Уирда — отвърна принцесата на езика на Селена.

Селена повдигна вежди. Бе просто триъгълник в кръг.

— Можеш ли да го разчетеш? — попита тя. Всичко това й се виждаше доста странно. Знак на Уирда…

— Не — отвърна бързо Нехемия. — Тези знаци са част от древна религия, отмряла преди много време.

— Каква религия? — попита Селена. — Виж, има още един.

Тя посочи символ на няколко крачки от нея. Беше вертикална линия със стърчащ наопаки обърнат връх по средата.

— Остави ги — каза остро Нехемия и Селена премигна. — Има си причина тези неща да бъдат забравени.

— За какво говорите? — попита Каол. Тя му преразказа разговора. Когато завърши, той сви устни, но не каза нищо.

Продължиха по пътя си и Селена видя още един знак. Бе в странна форма — като малък диамант с две стрели, забити в него. Върхът и дъното на диаманта бяха свързани в странна линия, която го караше да изглежда напълно симетричен. Дали кралят бе наредил да ги издълбаят в плочата преди строежа на часовниковата кула, или бяха по-древни?

Нехемия гледаше към челото й, а Селена попита:

— Има ли кал по лицето ми?

— Не — отвърна някак разсеяно принцесата, а погледът й не изпускаше сбръчканите вежди на Селена. Внезапно Нехемия погледна момичето толкова свирепо, че асасинът се сви. — Сигурна ли си, че не знаеш нищо за Знаците на Уирда?

Часовникът на кулата удари.

— Не — отвърна Селена, — не знам нищо за тях.

— Криеш нещо — каза тихо принцесата на ейлвийски. Не звучеше обвинително. — Ти не си такава, каквато изглеждаш, Лилиан.

— Ами… надявам се, че не съм обикновена придворна — отвърна тя колкото се може по-дръзко. След това се ухили, с надеждата, че Нехемия ще спре да говори толкова странно и да се взира във веждите й. — Можеш ли да ме научиш на ейлвийски?

— Стига ти да ме научиш на глупавия си език — каза принцесата, но все още звучеше леко дистанцирана. Какво бе видяла, че да започне да се държи така?

— Става — усмихна се немощно Селена. — Само не му казвай. Капитан Уестфол ме оставя насаме следобед. Часът преди вечеря е идеален.

— Тогава ще дойда утре в пет — рече Нехемия. Принцесата се усмихна и тъмните й очи заблестяха. След това тръгна отново, а Селена нямаше друг избор, освен да я последва.