Сара Дж. Маас
Стъкленият трон (4)

3

Очите на принца заблещукаха развеселени от нахалството й, но се спряха на извивките на тялото й. На Селена й идеше да му издере лицето, задето я зяпа така, но после си даде сметка, че той си дава труда да го прави въпреки цялата мръсотия по нея.

Принцът кръстоса дългите си крака.

— Вън — нареди той на стражите. — Каол, ти не. Остани където си.

Селена пристъпи напред, когато стражите излязоха и затвориха вратите зад себе си. Невероятно глупав ход! Но лицето на Каол остана неразгадаемо. Не можеше наистина да вярва, че е способен да я удържи, ако реши да избяга! Какво ли бяха намислили, че да постъпват толкова безотговорно?

— Не загряваш ли, че е опасно да си толкова нагла, при положение че свободата ти е на косъм? — изсмя се обаче принцът.

Това вече не го очакваше.

— Свободата ми?

Думата я накара да си представи заснежени върхове и разпенени морета, тревисти поляни, огрени от слънцето, и дълбоки пропасти, в които светлината никога не проникваше напълно.

Земя, която бе забравила.

— Да, свободата ти. Предлагам ти да се държиш една идея по-възпитано, госпожице Сардотиен, освен ако не предпочиташ да се върнеш в мините. Макар че това поведение не е съвсем безполезно. Няма да те лъжа как империята на татко е изградена на светлите принципи на доверието и разбирателството. Ти вече знаеш, че не е така.

Пръстите й се извиха като нокти, но тя изчака да види какво още има да й каже.

Очите им се срещнаха. Погледът му сякаш се мъчеше да я разгадае.

— Баща ми проумя, че се нуждае от свой личен шампион.

Отне й известно време, докато разбере какво й предлагат. След това отметна глава назад и се изсмя.

— Шегуваш се. Баща ти иска аз да съм негов шампион? Не ми казвай, че вече е избил всички кадърни благородници. Не може да няма поне един истински рицар с доблестно сърце и бляскави доспехи.

— Мери си приказките — предупреди я Каол.

— Ами ти? — вдигна вежди към капитана тя. Това наистина бе невероятно. Тя кралски шампион! — Да не би любимият ни владетел да те намира за недостоен?

— Ако млъкнеш поне за малко, може би ще чуеш какво се опитва да ти каже Негово Височество — постави ръка на меча си капитанът.

— Добре тогава — обърна се тя към принца.

Дориан се облегна на трона си.

— Баща ми има нужда от човек, който да помага на империята. Някой, който да му помага с… хм, по-трудните характери.

— Искаш да кажеш, че му трябва лакей, който да върши мръсната работа.

— Щом държиш да сме искрени, да — отвърна принцът. — Шампионът трябва да кара враговете му да си мълчат.

— Като в гроба — отвърна мило тя.

Лека усмивка изкриви устните на Дориан, но той успя да остане сериозен.

— Точно така.

Да работи като верен слуга на краля на Адарлан. Вирна брадичка. Да убива за него, да бъде зъбът в устата на звяра, откъснал половин Ерилея…

— Ами ако приема?

— Тогава след шест години ще бъдеш свободна.

— Шест години?

Думата свобода обаче отново проехтя в съзнанието й.

— Ако откажеш — отгатна следващия й въпрос Дориан, — си оставаш в Ендовиер.

Сапфирените му очи изстинаха и тя преглътна. Нямаше нужда да й пояснява, че ще умре тук.

Шест години като кинжал на краля… или доживотен затвор в Ендовиер.

— Има обаче и уловка — продължи принцът.

Тя запази лицето си безизразно, докато той си играеше с пръстена на ръката си.

— Позицията още не ти е предложена. Баща ми иска да се позабавлява. Той организира съревнование и е поканил двайсет и трима дворяни да участват със свои кандидати, които да бъдат обучени в стъкления замък. Накрая шампионът ще се определи с дуел. Ако спечелиш… — Той се усмихна леко. — Тогава официално ставаш Асасин на Адарлан.

Тя не отвърна на усмивката му.

— И кои точно са ми противниците?

Като видя изражението й, лицето на принца помръкна.

— Крадци, убийци и воини от цяла Ерилея.

Тя отвори уста, но той я прекъсна.

— В случай че спечелиш и се докажеш едновременно като умела и вярна, баща ми се е заклел, че ще те освободи. А и докато си шампион ще получаваш хубава заплата.

Тя почти не чу последните му думи. Съревнование. С непознати, дошли от кой знае къде. И с други асасини!

— Кои са другите асасини? — попита тя.

— Не си ги чувала. Не са известни като теб. Което ми напомня още нещо. Ти няма да се състезаваш като Селена Сардотиен.

— Моля?

— Ще използваш псевдоним. Предполагам, че не си разбрала какво се случи след процеса срещу теб.

— Човек трудно следи новините, докато робува в мините.

Дориан се изсмя, след което поклати глава.

— Никой не знаеше, че Селена Сардотиен е толкова млада. Всички смятаха, че си по-възрастна.

— Какво? — попита тя, а лицето й поаленя. — Как е възможно?

Трябваше да се гордее, че е останала скрита от света, но…

— Успя да опазиш тайната коя си през годините, като уби всички, които се изпречваха на пътя ти. След процеса татко реши, че ще е добре да не обявяваме на Ерилея коя си. Предпочита нещата да са така. Какво ли ще кажат враговете ни, ако разберат, че сме били ужасени от младо момиче?

— Значи ме оставихте като робиня в тази дупка, за да се откажа от името си и да приема титла, която дори не е моя? И кого точно смятат всички за Асасина на Адарлан?

— Не зная и не се вълнувам особено. Знам обаче, че беше най-добрата. Хората все още произнасят името ти само шепнешком.

Той я погледна изпитателно.

— Ако решиш да се биеш за мен и да бъдеш моя шампион по време на съревнованието, ще говоря с татко да те пусне след пет години.

Тя видя напрежението в тялото му, макар че той се опитваше да го прикрие. Искаше му се да я убеди. До степен, че се пазареше с нея.

Очите й заблестяха.

— Какво имаш предвид, като каза, че съм била най-добрата?

— Прекара цяла година в Ендовиер. Кой знае дали още те бива.

— Бива ме — отвърна тя и погледна към мръсните си нокти. Запита се кога ли за последно е била чиста.

— Ще видим — отвърна Дориан. — Ще научиш подробности за съревнованието, когато пристигнем в Рифтхолд.

— Сигурна съм, че благородниците ще се забавляват с това съревнование. На мен обаче то ми се вижда излишно. Защо просто не ме наемете?

— Както ти казах, първо трябва да те проверим.

Тя постави ръка на бедрото си и веригите издрънчаха оглушително в залата.

— Струва ми се, че няма какво толкова да проверявате. Все пак бях Асасина на Адарлан.

— Именно — отвърна Каол, а бронзовите му очи заблестяха. — Престъпница, на която не можем да доверим просто така кралските дела.

— Кълна се…

— Не вярвам кралят да се трогне от клетва, дадена от Асасина на Адарлан.

— Не виждам обаче за какво ми е да тренирам и да се състезавам. Вярно е, че едва ли съм в най-добра форма след цяла година в мините, но това се очаква.

Тя погледна сърдито Каол.

— Значи отказваш? — намръщи се Дориан.

— Приемам, разбира се — сопна се тя. Ръцете й бяха толкова ожулени от оковите, че очите й се насълзиха. — Ще стана твой шампион, колкото и да е нелепо. Ако се навиеш да ме пуснеш след три години.

— Четири.

— Хубаво — отвърна тя. — Имаме сделка. Вероятно просто заменям една форма на робство с друга, но не съм глупачка.

Можеше отново да спечели свободата си. Свободата си. Почувства студения въздух под открито небе, бризът, който идваше от планините, за да те отнесе накъдето му хрумне. Можеше да живее далеч от Рифтхолд, столицата, която някога бе неин дом.

— Дано си права — отвърна Дориан — и дано наистина си толкова добра, колкото твърдят. Иска ми се да спечеля. Няма да съм доволен, ако ме направиш да изглеждам като глупак.

— Но ако все пак загубя?

— Връщаш се тук — помръкна погледът му, — за да излежиш остатъка от присъдата си.

Селена се почувства все едно някой е затворил много стара и прашна книга пред нея.

— Тогава ще скоча от прозореца. Година в това място едва не ме довърши. След втората ще съм мъртва. — Тя тръсна глава. — Но иначе сделката е добра.

— Така е — съгласи се Дориан и махна с ръка на Каол. — Отведи я в стаята й и се погрижи да я изкъпят. — След това я прикова с поглед. — Заминаваме за Рифтхолд утре. Не ме разочаровай, Сардотиен.

Това, разбира се, бе нелепо. Колко трудно можеше да бъде да засенчи, надхитри и в крайна сметка да заличи съперниците си? Въпреки това не си позволи да се усмихне. Знаеше, че ако го направи, ще се изпълни с надежда, която отдавна бе изгубила. Въпреки това й идеше да прегърне принца и да затанцува. Опита се да си спомни някоя подходяща мелодия, но не можа да се сети за нищо друго, освен за тъжните стихове на бунтовниците от Ейлве, тежки и сладникави като мед от дъното на гърне: И накрая се прибраха у дома.

Не забеляза как капитан Уестфол я извежда и не обърна внимание на залите, през които преминаха.

Да, щеше да отиде. До Рифтхолд, до където и да е, ако трябваше и до Портите на Уирда, че и до пъкъла, стига това да означаваше свобода.

Все пак не бе станала Асасин на Адарлан просто така.