Сара Дж. Маас
Стъкленият трон (27)

26

Вратите на спалнята й зейнаха. Селена веднага скочи на крака със свещник в ръката.

Каол обаче не й обърна внимание, а влетя вътре стиснал зъби. Тя простена и отново се отпусна в леглото си.

— Човек, ти никога ли не спиш? — промърмори Селена и придърпа завивките над себе си. — Нали празнуваше до сутринта?

Той постави едната си ръка върху меча, а с другата отметна завивките й и я издърпа от леглото.

— Къде беше снощи? — попита той.

Тя отблъсна страха, който стегна гърлото й. Нямаше как да е научил за прохода.

— Тук, разбира се — усмихна му се тя, — нали ме посети, за да ми дадеш това?

Измъкна лакътя си от хватката му и размаха пръсти под носа му, като показа аметистовия пръстен.

— За няколко минути. А през останалото време?

Тя отказа да отстъпи, докато той огледа първо лицето, а после ръцете и останалата част от тялото й. Тя му върна услугата. Черната му туника бе разкопчана към гърдите, а късата му коса бе разрошена и имаше нужда от гребен.

Очевидно бързаше за някъде.

— Какво толкова се е случило? Нали имахме изпитание тази сутрин?

Тя разгледа ноктите си в очакване на отговор.

— Отменено е. Още един шампион е намерен мъртъв в стаята си. Ксавие, крадецът от Мелисанде.

Тя срещна погледа му, а после отново загледа ноктите си.

— И смяташ, че аз съм го направила.

— Надявам се, че не! Половината труп е изяден.

— Изяден? — сбърчи нос тя. — Отвратително. Вероятно Каин го е направил, той изглежда способен на подобно нещо.

Стомахът й обаче се сви. Още един шампион бе убит. Дали това не бе дело на същото зло, за което бе споменала Елена в съня й? Явно Окоядеца и останалите двама не бяха жертви на нещо случайно. Някой елиминираше шампионите един по един.

— Колко ти е забавно, че един човек е умрял — въздъхна Каол.

Тя му се усмихна.

— Каин е най-вероятният извършител. Идваш от Аниел и знаеш по-добре от мен какви хора живеят в Планините на Белия зъб.

Той прокара ръка през късата си коса.

— Внимавай кого обвиняваш. Каин е животно, но е шампион на херцог Перингтън.

— А аз съм шампион на принца — отметна косата си тя. — Мисля, че мога да обвинявам когото си искам.

— Кажи ми честно къде беше миналата нощ?

Тя изправи рамене и погледна право в златистокафявите му очи.

— Стражите ми ще потвърдят, че цяла нощ съм била тук. Ако кралят иска да ме разпита обаче, ще му кажа, че мога да разчитам и на твоето свидетелство.

Каол погледна към пръстена й. Тя сподави усмивката си, когато бузите му поаленяха леко.

— Сигурен съм, че ще си дори още по-доволна да научиш, че днес няма да имаме урок.

Тя се ухили и въздъхна с пресилено задоволство, докато се прибираше обратно под завивките.

— И още как. — След това вдигна одеялото до брадичката си и запърха с клепки. — А сега излез. Смятам да отпразнувам това с още около пет часа сън.

Лъжа, но Каол се хвана.

Тя затвори очи, преди да може да види погледа, който той й хвърля, и се усмихна на себе си, когато го чу да излиза от стаята. Изправи се чак когато чу как затръшва вратата зад гърба си.

Шампион бе изяден?

И последната нощ в съня й… Не, не беше сън. Беше реално. Съществата, които ръмжаха, бяха истински. Едно от тях бе убило Ксавие.

Но как? Те бяха в гробницата, нямаше как да обикалят замъка и никой да не забележи. Може би някакво животно бе намерило тялото преди стражите.

Ще да е било доста гладно.

Тя потрепери цялата и скочи от завивките. Трябваше да си изработи още няколко оръжия и начин, по който да укрепи по-добре вратите и прозорците на покоите си.

Още докато подготвяше защитите си, започна да се успокоява, че няма за какво да се тревожи. Но с няколко часа свобода на разположение, тя затвори вратата на спалнята си и се спусна отново в тунела.

* * *

Тя обиколи гробницата, като се мръщеше на самата себе си. Тук нямаше нищо, което да обясни мотивите на Елена или пък какво може да е загадъчното зло. Абсолютно нищо.

На дневна светлина в гробницата проникваше слънчев лъч, и в него прашинките, вдигнати от стъпките на Селена, танцуваха като снежинки. Как бе възможно светлината да прониква толкова навътре в замъка?

Спря се под плочата на тавана, от която проникваше слънцето. Краищата й блестяха — бяха обковани със злато. Много злато, което отразяваше слънчевата светлина чак до тук.

Селена отново закрачи между двата саркофага. Бе взела три от саморъчно направените си оръжия, ала не откри нито следа от съществото, което бе ръмжало и стържело с нокти през нощта.

Нито пък от Елена.

Асасинът спря до саркофага на кралицата. Синият скъпоценен камък на короната започна да блести на бледата слънчева светлина.

— За какво ти бе да ми казваш тези неща? — запита се тя и гласът й отекна в изписаните стени. — Мъртва си от хиляда години. Защо все още те е грижа за Ерилея?

И защо не бе призовала Дориан, Каол или Нехемия на помощ? Някой друг, а не нея?

Селена потропа по носа на кралицата.

— Човек би помислил, че ще имаш по-забавни неща за правене на оня свят.

Въпреки че се опита да се усмихне, гласът й прозвуча по-тихо, отколкото бе желала.

Трябваше да върви — дори при заключената врата на спалнята рано или късно някой щеше да я потърси. А не вярваше да й повярват, ако кажеше, че е натоварена с много важна задача от първата кралица на Адарлан. Всъщност, осъзна тя с неудоволствие, щеше да е цяло чудо, ако не получеше обвинение в измяна и вещерство.

А то щеше да й осигури завръщане в Ендовиер.

Селена обиколи за последно гробницата и си тръгна. В нея нямаше нищо полезно. А и ако Елена искаше от нея да стане кралски шампион, не можеше да прекара цялото си време в търсене на загадъчно зло. Всъщност това можеше само да навреди на шансовете й за победа.

Селена се забърза нагоре по стълбите, а факлата й хвърляше странни сенки по стените. Ако това зло бе толкова опасно, колкото твърдеше Елена, как можеше да го победи?

Не че мисълта за някакво зло в замъка я плашеше. Как ли пък не!

Селена изсумтя. Трябваше да се съсредоточи върху това да стане кралски шампион. И тогава, ако спечелеше, щеше да потърси за какво зло става дума.

Може би.

* * *

Час по-късно Селена вървеше към библиотеката с високо вдигната глава и обградена от стражи. Тя се усмихваше на младите кавалери, покрай които минаваха, и оглеждаше подигравателно придворните дами, които зяпаха бяло-розовата й рокля. Не че ги обвиняваше. Дрехата бе наистина великолепна и тя изглеждаше страхотно в нея. Дори Рес, един от по-хубавите й стражи, каза същото. Накрая се оказа, че не й е толкова трудно да го убеди да я придружи до библиотеката.

Селена се усмихна самодоволно, докато кимаше на един благородник, повдигнал вежди при вида й. Той бе невероятно блед и отвори уста да каже нещо, но тя го подмина и продължи по пътя си. Ускори крачка към завоя, когато чу отекващи в стените спорещи мъжки гласове.

Забърза още повече и игнорира цъкането на Рес. Зави покрай стената и веднага разпозна отвратителната воня на кръв и разлагаща се плът.

Гледката обаче бе неочаквана. „Наполовина изяден“ се оказа прекалено мек израз, за да се опише състоянието, в което бе мършавото тяло на Ксавие.

Един от придружителите й изруга тихо, а Рес я приближи и постави ръка на рамото й, за да я накара да продължи по пътя си. Никой от събралите се мъже не погледна към нея, когато тя заобиколи отвратителната сцена. Докато минаваше обаче, успя да огледа тялото по-добре.

Някой бе отворил гръдния кош на Ксавие, за да изтръгне жизнените му органи. От тях нямаше и следа, което означаваше, че или този някой ги е преместил, или са изядени. Издълженото лице на крадеца все още бе изкривено в беззвучен писък.

Това не бе случайно убийство. В главата на Ксавие имаше дупка и Селена видя, че мозъкът също липсва. Кървавите петна по стената изглеждаха все едно някой е писал, но тя се опита да не ги зяпа. Знаци на Уирда. Три Знака на Уирда оформяха ред, който някога трябваше да е изписвал кръг около тялото.

— Богове — пророни един от стражите, след като минаха покрай сцената на убийството.

Нищо чудно, че Каол бе толкова припрян сутринта! Тя изпъчи рамене. Наистина ли си бе помислил, че тя е способна на това? Глупак! Ако искаше да елиминира опонентите си един по един, щеше да го направи по бърз и чист начин — може би прерязвайки гърлата им или пробождайки ги в сърцето, а най-добре чрез отрова във виното им. Това бе пълна безвкусица. При това странна — Знаците на Уирда означаваха, че не е обикновена касапница, а част от някакъв ритуал.

Някой я приближи от другата страна. Лукавият убиец Грейв наблюдаваше тялото от далечината. Очите му, тъмни и дълбоки като горско езеро, срещнаха нейните. Тя игнорира гнилите зъби, разкрити от усмивката му, и кимна към останките на Ксавие.

— Колко жалко — каза, като нарочно се постара да звучи, все едно не й е мъчно.

Грейв се изсмя и прибра възлестите си пръсти в джобовете на износените си мръсни панталони.

Явно покровителят му не си бе направил труда да го преоблече. Нямаше никакъв вкус, за което говореше и фактът, че го е избрал за свой шампион.

— Жалко наистина — отвърна Грейв и сви рамене, докато минаваше покрай нея.

Тя кимна сдържано и се принуди да замълчи и да продължи да крачи надолу по коридора. Бяха останали само шестнайсет шампиони, а четирима от тях щяха да отидат на финала. Съревнованието ставаше все по-оспорвано. Трябваше да е доволна от това, че Ксавие вече не участва в него.

Но не беше.

* * *

Дориан замахна с меча си и изпъшка, когато Каол с лекота блокира удара му и контраатакува. Мускулите му, които не бяха натоварвани от седмици, протестираха, а постоянните атаки го задъхваха.

— Така става, като се занемариш — изсмя се Каол, отстъпи настрана и остави Дориан да залитне напред. Помнеше, когато принцът му бе равностоен съперник, макар това да бе доста отдавна. Дориан обичаше мечовете, но голямата му страст си оставаха книгите.

— Имах работа — отвърна Дориан и нападна.

Каол го блокира, след това започна лъжлива атака и я завърши с толкова силен удар, че Дориан отстъпи назад. Капитанът внезапно се ядоса.

— Голяма работа, наистина. Успя да се скараш с херцог Перингтън.

Дориан замахна отново, а Каол дори не отвърна на атаката му.

— А може би имаш предвид тайните си срещи със Сардотиен? — Пот изби по челото на Каол. — От колко време продължава това?

Дориан изръмжа, когато Каол нападна и го принуди да отстъпи назад. Краката го боляха от усилието.

— Не е това, което си мислиш — процеди принцът през зъби. — Не спя с нея. Преди миналата нощ съм я посещавал само веднъж и тя не ме посрещна особено приветливо, така че не бери грижа.

— Поне един от вас има някакъв останал здрав разум. — Каол удряше с такова умение, че Дориан му се възхити. — Ти очевидно си изгубил своя.

— Ами ти? — попита принцът. — Да не очакваш да те похваля, задето цъфна в стаята й в същата нощ, когато един от шампионите ни умря?

Опита се да измами с лъжлив удар, но Каол не се хвана. Вместо това го халоса така, че Дориан се олюля.

— Добре де — направи гримаса принцът, като видя яростта в очите на Каол. — Това си беше евтин номер. — След което блокира още един удар. — Но все още чакам отговор.

— Може би няма такъв. Както каза ти, не е това, което си мислиш. — Очите на Каол заблестяха и преди Дориан да успее да отвърне, той рязко смени темата. — Как върви дворцовият живот? — попита задъхан. Принцът направи гримаса. Затова бе тук. Ако прекараше още малко време в двора на майка си, щеше да полудее. — Толкова ли е зле?

— Млъквай — изсъска Дориан и удари меча си в този на Каол.

— Би било ужасно да съм на твое място днес. Вероятно всички дами искат да ги защитиш от убиеца зад стените ни — ухили се Каол.

Усмивката обаче не докосна очите му. Тренировката в замък, в който има пресен труп, бе нещо, което Дориан не очакваше от Каол. Принцът знаеше колко много означава постът на капитан на стражата за приятеля му.

Внезапно Дориан спря и изправи рамене. Каол имаше по-важна работа от това да го забавлява.

— Достатъчно — рече той и прибра рапирата си. Каол стори същото и излязоха от тренировъчната зала.

— Някакви новини от баща ти? — попита Каол с глас, който подсказваше, че нещо не е наред и той е наясно с това. — Чудя се къде ли е отишъл.

— Не — отвърна Дориан, след като успокои дишането си. — Нямам представа. Помня, че изчезваше така, когато бяхме деца, но от години не го беше правил. Вероятно върши нещо особено отвратително.

— Мери си приказките, Дориан.

— Или какво? Ще ме хвърлиш в тъмницата? — Не искаше да му се сопва, но не бе успял да се наспи, а и този мъртъв шампион съвсем бе опънал нервите му. — Смяташ ли, че някой иска да избие всичките ни шампиони?

— Може би. Но не мога да разбера тази жестокост. Надявам се това да не продължи по същия начин.

Кръвта на Дориан се смрази.

— Мислиш ли, че искат да докопат Селена?

— Сложих допълнителна стража пред покоите й.

— За да я защитиш, или за да я задържиш вътре?

Спряха на разклонението, което щеше да ги отведе до стаите им.

— Има ли значение? — попита Каол. — На теб, така или иначе, не ти пука. Ще я посетиш каквото ще да става и стражите не могат да те спрат, защото си принц.

В думите му имаше такава горчивина, че за момент принцът се почувства гузен. Трябваше да стои настрана от Селена. Каол си имаше достатъчно грижи на главата.

Тогава обаче си спомни за списъка на майка си и осъзна, че и на него му е дошло до гуша.

— Трябва отново да огледам тялото на Ксавие. Ще се видим на вечеря — каза само Каол, преди да се отправи към покоите си. Дориан го изпрати с поглед. Пътят до кулата му се видя изненадващо дълъг. Отвори дървената врата към покоите си, свали си дрехите и се отправи към банята. Цялата кула бе негова, макар стаите му да бяха само на горния етаж. В тях той се криеше от всички…

Но днес ги чувстваше просто празни.