Сара Дж. Маас
Стъкленият трон (50)

49

Дориан гледаше втрещен как Селена се гърчи на земята и се бори с неща, които никой друг не можеше да види. Какво ставаше? Да не би да бяха сипали отрова във виното й? А Каин се хилеше по ненормален начин. Да не би… да не би да ставаше нещо незримо за останалите?

Тя изпищя. Най-ужасният звук, който Дориан бе чувал.

— Спрете това, веднага — каза той на Каол, когато приятелят му се изправи от мястото си до кръга. Но само зяпаше пребледнял изпадналия в паника асасин.

Тя зарита в нищото, а Каин се наведе до нея и я удари през устата. Бликна кръв. Това нямаше да спре, докато баща му не заповядаше или докато Каин не я докараше до безсъзнание… или по-лошо. Дориан трябваше да си напомня, че всяка намеса можеше да доведе до дисквалификация — дори и ако опиташе да каже, че виното е отровено.

Тя запълзя далеч от Каин, като плюеше кръв и слюнки по земята.

Някой застана зад Дориан и от начина, по който си пое дъх, той разбра, че това е Нехемия. Тя изрече нещо на ейлвийски и приближи края на кръга. Скрила почти напълно ръцете си в плаща, тя шаваше с пръсти и очертаваше символи във въздуха.

Каин застана до задъханата Селена. Лицето й бе пребледняло и изцапано със собствената й кръв. Тя коленичи и загледа безволево към кръга, към публиката… а може би към нещо отвъд тях.

И го зачака…

… да я убие.

* * *

Коленичила на земята, Селена се бореше за въздух, неспособна да излезе от халюцинацията и да се върне в реалността. Тук мъртвите я бяха обкръжили и чакаха. Сенчестото изчадие, в което се бе превърнал Каин, я наблюдаваше, а горящите му очи бяха единственото, което го отличаваше от останалите.

Мракът около Каин се развя като плащ на вятъра.

Скоро щеше да умре.

„Светлина и мрак. Живот и смърт. Къде е моето място?“

Мисълта я стресна така, че ръцете й започнаха да търсят нещо, което да използва срещу него. Не така. Щеше… можеше да намери начин да оцелее.

„Няма да се страхувам.“

Тя си нашепваше това всяка сутрин в Ендовиер, но колко струваха тези думи сега?

Един от демоните приближи и тя изпищя — не от отчаяние, а по-скоро като зов за помощ.

Демонът се сепна, сякаш стреснат от вика й. Каин му даде знак да продължи напред.

Но тогава се случи нещо невероятно.

Врати, врати, отвсякъде започнаха да се отварят врати. Дървени, железни, врати от въздух и магия.

И Елена се спусна от друг свят, обляна от златиста светлина. Косите на древната кралица блестяха като падащи звезди, докато тя се спускаше към Ерилея.

Каин се изсмя, щом приближи задъхания асасин, и вдигна меча си, за да я промуши в гърдите.

Но Елена се появи сред мъртвите и ги разпръсна.

Мечът на Каин се спусна надолу.

Силен порив на вятъра го блъсна толкова силно, че той се срина на земята. Мечът прелетя през верандата. Заключена в черния ужасен свят, Селена видя само как древната кралица събаря Каин, преди мъртвите да я нападнат.

Но те бяха закъснели.

Около нея изригна златна светлина, която я защити от тях и ги накара да отстъпят.

Вятър, по-могъщ от всичко, което зрителите бяха виждали, изсвистя през верандата и те скриха лица.

Демоните изпищяха и нападнаха отново. Тогава обаче се чу звънът на стомана и един от демоните падна. Черна кръв закапа от острието, кралица Елена вдигна меча и лицето й се изкриви. Това бе предизвикателство — дали ще дръзнат да преминат и да рискуват яростта й.

Със замъглен поглед Селена видя как корона от звезди сияе на главата на кралицата, а сребристата й броня блести като фар в мрака. Демоните изпищяха, когато Елена вдигна ръка и от дланта й се разпръсна златна светлина, която оформи стена между тях двете и мъртвите. След това отиде до Селена и хвана лицето й с две ръце.

— Не мога да те защитя — прошепна кралицата и кожата й заблестя. Лицето й бе станало различно, с по-остри, но и по-красиви черти. Елфическото й наследство. — Не мога да ти дам сила — прокара пръсти по веждите на Селена тя, — но мога да премахна отровата от тялото ти.

Зад тях Каин се изправи на крака. Вятърът започна да го шиба от всички посоки и го закова на едно място.

От далечния край на верандата друг повей запрати горната част на жезъла в нейната посока. Той спря, но бе на няколко мъчителни крачки от ръката й.

Елена постави ръка на челото на Селена.

— Вземи го — каза кралицата. Селена се протегна да вземе останките от жезъла. Виждаше ту слънчевата веранда, ту вечния мрак. Рамото й леко се размести и тя сподави писъка си. Поне усети гладкото дърво. Но и болката в пръстите си.

— Когато отровата се махне, няма да виждаш нито мен, нито демоните — рече кралицата, докато рисуваше знаци по челото на Селена.

Каин си взе меча и погледна към краля. Кралят кимна.

Елена задържа лицето на Селена в ръцете си.

— Не се страхувай.

Отвъд златната стена от светлина мъртвите започнаха да крещят името на Селена. Но не и Каин. Сенчестото създание, което бе израснало вътре в него, разби стената, все едно бе от захар, направи я на парчета.

— Дребни фокуси, Ваше Величество — каза Каин на Елена, — просто дребни фокуси.

Елена веднага скочи на крака и застана на пътя на Каин. Сенките започнаха да се гънат по очертанията на колосалната му фигура, а огнените му очи заблестяха.

Каин насочи вниманието си към Селена.

— Бяхте доведени тук — всички вие. Всички играчи в една недовършена игра. Моите приятели — посочи той към мъртвите — ми го казаха.

— Махай се! — излая Елена и оформи символ с пръстите си. От ръцете й засия яркосиня светлина.

Каин нададе вой, щом светлината го достигна и разкъса сенчестото му тяло на парчета. След това мракът изчезна и остави тълпата мъртви и прокълнати с неподвижната Елена пред тях. Тя отново ги отблъсна със златния си щит, макар да дишаше тежко.

Елена падна на колене и сграбчи Селена за раменете.

— Отровата е почти изчистена — каза кралицата и светът просветля. Селена вече виждаше късчета слънчева светлина.

Кимна и болката замени паниката й. Чувстваше зимния мраз, болящите я крака, лепкавата кръв по тялото си. Защо Елена бе дошла тук и какво правеше Нехемия, като движеше пръсти по този странен начин?

— Стани — каза Елена и стана прозрачна. Ръцете й погалиха Селена по бузите, а бяла светлина изпълни небето. Отровата напусна тялото на Селена.

Каин, отново човек от плът и кръв, приближи падналия асасин.

Болка. Изпитваше такава болка. В крака, в главата, в рамото, в ръката, в ребрата…

— Стани! — прошепна Елена отново и изчезна. Светът се завърна.

Каин беше близо, а около него нямаше и следа от сянка.

Селена вдигна нащърбения остатък от жезъла си и погледът й се проясни.

А след това, уморена и трепереща, се изправи.