Серия
Стъкленият трон (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Throne of Glass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 46 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Silverkata (2020)

Издание:

Автор: Сара Дж. Маас

Заглавие: Стъкленият трон

Преводач: Александър Драганов

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Дедракс“ АД, София

Редактор: Вида Делчева

Художник: Talexi

Художник на илюстрациите: Kelly de Groot

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1166-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11664


11

Селена се чувстваше, все едно са я сръчкали веднага щом е затворила очи. Простена и направи гримаса, когато някой дръпна завесите, за да приветства утринното слънце.

— Добро утро!

Никаква изненада. Беше Каол.

Тя се сви под завивките и придърпа одеялото над главата си, но той го сграбчи и го хвърли на пода. Нощницата се бе увила около бедрата й и Селена потръпна от студ.

— Студено е! — оплака се тя и сви колене до тялото си. Не й пукаше, че има само няколко месеца, за да победи останалите шампиони. Спеше й се! Щеше да е по-добре, ако престолонаследникът я бе измъкнал по-рано от Ендовиер, за да може да възстанови силите си. Откога ли знаеше за съревнованието?

— Ставай. — Каол издърпа възглавницата изпод главата й. — Губиш ми времето.

Не показа с нищо, че вижда щедрото количество плът, което нощницата й разкриваше.

Селена изсумтя и се завъртя към ръба на леглото, след което протегна ръка, за да докосне пода.

— Подай ми пантофките — промърмори тя, — подът е като от лед.

Той изсумтя, но тя се постара да не му обръща внимание, докато се изправяше. След това се олюля и тръгна към трапезарията, където я очакваше огромна закуска.

— Яж бързо — нареди Каол и посочи с брадичка храната, — съревнованието започва след час!

Тя се постара да скрие тревогата си с престорена въздишка и се пльосна на стола с грацията на сънена мечка. След това огледа масата. Пак нямаше ножове.

Заби вилица в една от наденичките.

— От какво, ако мога да попитам, си толкова уморена? — поинтересува се Каол.

Тя изпи чаша сок от нар и обърса устата си със салфетка.

— Четох до четири сутринта — отвърна тя. — Писах на принца ви за разрешение да ползвам библиотеката. Той ми прати седем книги от личната си колекция и ми нареди да ги прочета.

— Как си посмяла да пишеш на престолонаследника! — поклати глава Каол.

Тя се ухили и отхапа от шунката си.

— Можеше и да не отговори на писмото ми. Но пък аз съм неговият шампион. Не всички са длъжни да се държат толкова отвратително с мен като теб.

— Ти си една убийца.

— Ако бях крадла на бижута, щеше ли да бъдеш по-мил? Не си прави труда да ми отговаряш — махна с ръка тя.

Опита от кашата, не остана доволна и изсипа четири лъжици кафява захар в сивото ястие.

Дали останалите щяха да са сериозни съперници? Преди да се разтревожи наистина, тя спря поглед върху черните дрехи на капитана.

— Ти винаги ли се обличаш като гробар?

— Побързай — отвърна простичко той. — Съревнованието не чака.

Внезапно изгуби апетит.

— Тогава трябва да се преоблека. — Тя понечи да извика Филипа, след което се спря. — Какво мога да очаквам от турнира днес? Да знам какви дрехи ще са подходящи.

— Не зная — отвърна той. — Не казват нищо, докато не пристигнем.

Капитанът потупа дръжката на меча си и извика една слугиня, която изпроводи Селена до спалнята й. Той нареди зад гърба им:

— Облечи я с риза и панталони, нещо, което да й осигурява свобода на движението, но да не разкрива прекалено много. И донеси наметало!

Момичето изчезна в съблекалнята. Селена я последва, спокойно се съблече по бельо и с огромна наслада забеляза как бузите на Каол стават като домати, преди да извърне поглед.

След няколко минути обаче отново бе намръщена, докато подтичваше зад капитана във фоайето.

— Изглеждам нелепо! Панталоните са просто ужасни, а за ризата не искам и да говоря!

— Спри да се вайкаш! На никой не му пука за дрешките ти.

Той отвори вратата на покоите й и стражите пред нея мигновено застанаха мирно.

— Пък и можеш да се съблечеш в казармите. Сигурен съм, че останалите ще се зарадват много да те видят по бельо.

Тя грозно изпсува и уви зеленото наметало около себе си, след което ускори крачка, за да не изостава.

Капитанът на стражата профуча през замъка, който все още се не бе стоплил от утринното слънце. Скоро се озоваха в казармите. Стражи, облечени в различни видове брони, им отдадоха чест, а отворена врата разкриваше грамадна столова, в която мнозина от тях просто закусваха.

Най-накрая Каол спря някъде на приземния етаж. Грамадното правоъгълно помещение, в което се озоваха, бе с размерите на бална зала. Осеян с колони, подпиращи огромен вътрешен балкон, подът бе оцветен шахматно в черно и бяло, а стъклените прозорци, заемащи една от стените, бяха отворени. Леките и прозрачни завеси се вееха на хладния бриз, който идваше от градината. Повечето от другите шампиони вече бяха тук и се дуелираха с хора, които по всяка вероятност бяха лични треньори, осигурени от покровителите им. Никой не си направи труда да я погледне, с изключение на приятно изглеждащия мъж със сиви очи, който й се усмихна криво, преди да се върне към стрелбата с лък. Изглежда, тя му се удаваше много.

Селена повдигна брадичка и разгледа оръжията.

— Нали не очакваш от мен да въртя боздуган само час след изгрев?

От коридора зад тях се появиха шестима стражи, които се присъединиха към дузината, които вече пазеха залата. Всичките бяха с извадени мечове.

— Ако пробваш някоя простотия — прошепна Каол, — играта свършва.

— Но аз съм просто една крадла, забрави ли?

Тя приближи оръжията. Беше страшно глупаво да ги оставят просто така. Мечове, кинжали, брадви, лъкове, копия, ловни ножове, боздугани, ножове за мятане, бойни тояги…

По принцип предпочиташе кинжала, но можеше да борави с всяко от изложените оръжия. Огледа тренировъчната зала и направи гримаса. Същото важеше и за по-голямата част от съперниците й.

С крайчеца на окото си долови някакво движение.

Каин влезе в залата, обграден от двама стражи и белязан мъжага, който трябваше да е треньорът му. Тя се изпъчи, когато той я приближи. Дебелите му устни се разтеглиха в усмивка.

— Добро утро — каза Каин. Гласът му бе дълбок и дрезгав, а тъмните му очи огледаха тялото й, преди да се спрат върху лицето. — Мислех, че вече ще си избягала вкъщи.

— И да изпусна цялото забавление? — усмихна се тънко тя. Каин отвърна на усмивката й, след което се отдалечи.

Щеше да е лесно, толкова лесно. Да го хване за врата и да забие лицето му в земята. Дори не осъзна, че трепери от ярост, докато Каол не се появи пред нея.

— Пази си силите за съревнованието — каза той тихо, но твърдо.

— Ще го убия — изхриптя тя.

— Не, няма. Просто го натупай и той ще млъкне. Не си хаби енергията да го мразиш. Той е просто грубиян от кралската армия, нищо повече.

— Днес си пълен с полезни съвети — завъртя очи тя.

— По-добре, отколкото да се наложи да те спасявам.

— Това би било мило.

— Сама трябва да спечелиш битките си. — Той посочи с меча си към оръжията. — Избери някое. — Очите му светнаха, когато тя свали плаща си и го захвърли зад себе си. — Да видим дали наистина си толкова добра, или говориш празни приказки!

Не се бе отказала от това да затвори устата на Каин завинаги. Засега обаче щеше просто да накара Каол да съжалява за думите си.

Всички оръжия бяха добре направени и блестяха на слънчевата светлина. Селена ги елиминираше едно по едно, като преценяваше с кое каква рана може да нанесе на лицето на капитана.

Сърцето й забързваше ритъма си, когато прокарваше пръст по остриетата и дръжките на различните оръжия. Установи, че се колебае между ловните кинжали и една красива рапира с богато украсен гард.

С нея можеше да го намушка от разстояние.

Оръжието запя, когато го извади от стойката и го задържа в ръка. Имаше прекрасно острие — дълго, гладко, леко.

Бяха толкова глупави. Не й даваха достъп до обикновен нож за масло, но й даваха това?

„Нека първо го поуморя“ — помисли си тя.

Каол захвърли плаща си върху нейния, а мускулите му се раздвижиха под черната риза. Изтегли меча си и нареди:

— Ан гард!

След което застана в защитна позиция.

Селена го загледа тъпо.

„За какъв се мислиш, че да ми казваш ан гард?“

— Смяташ да почваме отначало? — попита тя толкова тихо, че само той я чу. След което потърка дръжката. Пръстите й се увиха около хладната повърхност. — Все пак изкарах цяла година в Ендовиер. Може и да съм забравила как да се бия.

— Предвид това колко хора изтрепа в мините, не мисля, че си забравила каквото и да е.

— Това беше с кирка — заяви тя и усмивката й стана зловеща. — Там е лесно. Пукваш главата на някого или го изкормваш. — За щастие, никой от останалите шампиони не ги подслушваше. — Ако смяташ това за равностойно на боя с меч, се чудя как ли се биеш самият ти… капитан Уестфол?

Тя постави свободната си ръка на сърцето и притвори очи, за да наблегне на казаното.

Капитанът на стражата изръмжа и я нападна.

Както и очакваше. Очите й рязко се отвориха, веднага щом подметките на ботушите му изстъргаха по земята. Тя завъртя ръка, за да блокира удара на меча му, а краката й се преместиха така, че да поемат тежестта на сблъсъка. Стоманените остриета се срещнаха със звън. Звукът бе странен и някак по-болезнен, отколкото би бил истински удар. Селена обаче не мислеше за това. Той нападна отново. Тя го блокира с лекота, но ръцете я заболяха, все едно мускулите й се събуждат от дрямка. Въпреки това, тя не отстъпи, а продължи да се защитава.

Битките с мечове бяха като танц — трябваше да следваш определени стъпки, иначе всичко се проваляше. Веднъж влезеш ли в ритъм, просто не трябваше да изоставаш.

Останалите съперници и светът около тях избледняха.

— Браво! — процеди Каол през зъби, когато тя го принуди да се защитава. Краката й горяха. — Много добре — изпъшка той.

Ако трябваше да бъде честна, него също си го биваше. Направо си беше жив дявол, ама никога нямаше да му го признае.

Остриетата се срещнаха и двамата притиснаха оръжията си. Той бе по-силен и тя простена от усилието, което й костваше да задържи острието му надалече от себе си.

Но колкото и силен да беше, не можеше да се мери с нея по скорост.

Тя отстъпи назад и нападна с лъжлив удар, а краката й се придвижиха с грацията на фламинго. Изненадан, той съумя само да отстъпи, но силата на удара му се бе изгубила.

Тя се впусна в атака, като нанасяше удар след удар, радваше се на равната болка в рамото, която припламваше при всеки удар на мечовете им. Бе бърза, изумително бърза, като танцьор в свещен ритуал, като змия от Червената пустиня, като течението на планински ручей.

Но той не изостана и тя му позволи да напредне, преди да си върне позицията. Той се опита да я изненада с удар към лицето и гневът й се завърна. Вдигна лакът и блокира юмрука му, като го принуди да свали ръката си долу.

— Има нещо, което не бива да забравяш в битките си с мен, Сардотиен — изпъшка той. Слънчевата светлина се отразяваше в златистокафявите му очи.

— Хм? — отвърна тя, докато блокираше поредната му атака.

— Никога не губя.

Широка усмивка огря лицето му и преди тя да разбере думите му, нещо подкоси крака й. Тя усети как пада и изохка, когато гърбът й се удари в мраморния под. Рапирата изхвърча от ръката й.

Каол опря острието на меча си в сърцето й.

— Печеля.

Тя се изправи на лакти.

— Наложи ти се да ме спънеш. Славна победа, няма що.

— Не аз съм с острие, опряно в гърдите.

Звънът на оръжия и стоновете на биещите се изпълниха въздуха около нея. Тя погледна към останалите шампиони. Повечето бяха в разгара на битките с треньорите си. Всъщност всички, освен един.

Каин й се ухили широко и тя оголи зъби.

— Добра си — каза Каол, — обаче някои от движенията ти са много недисциплинирани.

Тя извърна очи от Каин и погледна към Каол.

— Това не спаси никоя от жертвите ми досега — излая в отговор.

Каол се изсмя на раздразнението й, след което посочи с меч към оръжията, като й даде време да се изправи на крака.

— Избери нещо друго. Постарай се да ме поизпотиш малко.

— Ще те одера като суджук и ще набода очите ти на шиш — закани се тя и остави рапирата.

— Не ти липсва кураж.

Тя хвърли рапирата на мястото й и взе ловните ножове.

„Добрите ми стари приятели.“

Страховита усмивка разцъфтя на лицето й.