Сара Дж. Маас
Стъкленият трон (9)

8

Селена вървеше надолу по мраморния коридор, а роклята й се развяваше като вълна от бяло и лилаво. Каол бе зад нея, поставил ръка върху оформената като орел дръжка на меча си.

— Тук има ли нещо интересно?

— Какво друго би искала да видиш? Вече разгледахме трите градини, балните зали, музейните зали, а също и най-хубавите гледки, които каменният замък предлага. Ти не искаш да се качваш в стъкления, а тук няма какво повече да се види.

Тя скръсти ръце. Бе успяла да го убеди да я разведе из замъка под претекст, че й е много скучно — а всъщност така планира няколко възможни пътя за бягство от покоите си. Замъкът бе стар и повечето от коридорите и стълбищата му не водеха наникъде. Нямаше да й е лесно да избяга. Съревнованието обаче започваше утре, какво друго можеше да направи, освен да се приготви за евентуален провал?

— Не мога да разбера защо не искаш да се качиш в стъкления замък — продължи той. — Няма никаква разлика в интериора, дори няма да разбереш къде си, освен ако някой не ти каже, или не погледнеш през прозореца.

— Само луд човек би влязъл в дом, направен от стъкло.

— Стъкленият замък не отстъпва по здравина на камъка и стоманата!

— Да, до момента, в който някой дебелак не влезе и не потроши пода.

— Това е невъзможно.

Но мисълта да стъпи на стъклен под я плашеше.

— Няма ли менажерия или библиотека, която да можем да разгледаме?

Минаха покрай две затворени врати. Чуха как някой пее и свири на арфа.

— Какво има там?

— Дворът на кралицата. — Той я хвана за ръката и я задърпа надолу по коридора.

— Кралица Джорджина?

Нямаше ли представа колко много информация й дава? Наистина ли не я възприемаше като заплаха? Трябваше да прикрие гримасата си.

— Да, кралица Джорджина Хавилиард.

— А малкият принц у дома ли си е?

— Холин? Той е на училище.

— Хубав ли е като батко си? — ухили се Селена.

Каол целият се напрегна.

Всички знаеха, че десетгодишният хлапак е грозен и отвратителен и отвън, и отвътре. Тя си спомни скандала, който бе избухнал няколко месеца преди да я хванат. Холин Хавилиард бе установил, че кашата му е изгорена и бе наредил да размажат от бой отговорната слугиня, така че да й останат белези завинаги. Платиха компенсация на семейството на жената, а Холин бе отведен да учи в планините.

Всички разбраха. Кралица Джорджина отказа да се вижда с придворните си цял месец.

— Холин ще порасне — изсумтя Каол. Стъпките му сякаш олекнаха, когато се отдалечиха от покоите на кралицата. Останаха смълчани няколко минути, а след това ненадейно нещо избухна, последвано от втори взрив.

— Какъв е този ужасен шум? — попита Селена. Капитанът я преведе през стъклените врати, излязоха в една градина и той посочи нагоре.

— Часовниковата кула — отговори. Бронзовите му очи светнаха весело, а часовникът удари за последно. Селена никога не бе чувала такива оглушителни камбани.

В градината се издигаше кула, съградена от черен като мастило камък. По два каменни гаргойла^[1], разперили криле и отворили усти в беззвучен крясък, стояха на всяка от четирите страни на часовника.

— Какво отвратително нещо — прошепна тя. Цифрите приличаха на воинска окраска на бялото лице на часовника, а стрелките напомняха мечове, стържещи по перлената повърхност.

— Като дете не смеех да го приближа — призна си Каол.

— Ще очакваш да видиш нещо подобно пред Портите на Уирда. Не в градина. Колко е старо?

— Кралят го построи по случай раждането на Дориан.

— Кралят? Сегашният крал?

Каол кимна.

— Но защо е построил такова отвратително нещо?

— Хайде — каза той, без да обръща внимание на въпроса й, — да вървим.

Но Селена остана загледана в часовника. Тънкият ноктест пръст на каменния демон сочеше към нея. Можеше да се закълне, че усмивката му се е разширила и разкрива още повече от острите му зъби. Тъкмо се накани да последва Каол, когато забеляза една плоча пред себе си.

— Какво е това?

— Кое?

Тя посочи към знака, отбелязан на плочата. Кръг с вертикална линия, която минаваше през средата му и излизаше извън него. И двата й края бяха закривени. Едната сочеше нагоре, а другата надолу.

— Това да не отбелязва края на пътя?

Той застана до нея.

— Нямам представа.

— Сочи към него — рече Селена, като имаше предвид гаргойла. — Какво означава този символ?

— Че ми губиш времето — отвърна той. — Вероятно е декоративен.

— Има ли и други подобни символи?

— Ако се огледаш, сигурно ще намериш.

Тя позволи да бъде отведена от градината, далеч от сянката на часовниковата кула, в мраморните зали на замъка. Но колкото и да се опитваше, не можеше да се отърве от чувството, че изпъкналите очи на гаргойла не я изпускат от поглед.

Продължиха към кухненските помещения, в които цареше бъркотия от викове, облаци брашно и пушек от напалените огньове. Щом излязоха оттам, се озоваха в началото на дълъг коридор, празен и тих, ако не се брояха следите от стъпките им.

Селена замръзна.

— Какво — прошепна — е това?

Тя посочи към високите шест метра дъбови врати. Очите й се разшириха, когато видя каменните дракони, изваяни на стената от двете им страни. Красиви величествени животни, които нямаха нищо общо със златните уивърни на кралския печат.

— Библиотеката. — Думата отекна в съзнанието й като гръмотевица.

Тя се загледа в бравите, оформени като железни нокти.

— Можем ли… мога ли да вляза?

Капитанът на стражата отвори с нежелание вратите, а мускулите на гърба му се напрегнаха, когато натисна захабения дъб. В сравнение със слънчевия коридор вътрешността на библиотеката изглеждаше тъмна и заплашителна, но когато влезе, Селена видя, че там има черно-бял мраморен под, свещници, огромни махагонови маси, червени кадифени столове, запален огън, мостове, стълби, перила и… книги. Много, много книги.

Бе влязла в град, направен от кожа и хартия. Селена постави ръка на сърцето си. По дяволите бягството й!

— Никога не съм виждала… колко книги има тук?

Каол сви рамене.

— Когато ги преброиха за последно, повече от милион. Но това бе преди двеста години. Предполагам, че вече са повече, особено като се имат предвид легендите, че има и втора библиотека под тази, чиито коридори се спускат дълбоко в катакомбите на замъка.

— Милион? Повече от милион книги? — Сърцето й затупка бясно, а тя си позволи да се усмихне. — Ще умра, преди да прочета и половината!

— Обичаш да четеш?

— А ти не обичаш ли? — повдигна вежда тя.

Без да изчака отговора му, се затича навътре в библиотеката, а краищата на роклята й заметоха пода. Насочи се към най-близкия рафт и огледа заглавията.

Не разпозна нито едно.

Разсмя се и продължи да тича, като прокарваше пръсти по прашасалите томове.

— Не знаех, че асасините са толкова запалени по четенето — обади се Каол.

Ако можеше да умре тук, тя щеше да си отиде щастлива.

— Нали каза, че си от Терасен? — продължи той. — Не си ли посещавала Великата библиотека на Оринт? Казват, че била два пъти по-голяма от тази. Че съдържала цялото познание на света.

Тя се извърна от томовете, които изучаваше в момента.

— Да — призна си, — когато бях много малка. Мислех, че няма да ме пуснат да я разгледам. Майсторите схолари^[2] се притесняваха, че ще съсипя някой безценен ръкопис.

Повече никога не се бе връщала във Великата библиотека. Запита се колко ли от томовете й са били изгорени по заповед на краля на Адарлан, задето съдържат заклинания. Натъжи се от думата „била“, използвана от Каол. Досети се, че повечето от книгите вече ги няма. Искаше й се да се надява, че Майсторите схолари са отнесли част от безценните книги на безопасно място. Че когато кралят на Адарлан е избил владетелите на Терасен, старците са били достатъчно благоразумни, за да запазят трупаните две хилядолетия знания и идеи.

Усети празнина в себе си и затова смени темата.

— Защо няма от твоите тук?

— Библиотеката няма нужда от стражи.

Колко бъркаше само! Библиотеките бяха пълни с идеи, а идеите бяха най-опасните и силни оръжия на света.

— Имах предвид твоите благородници — каза обаче тя.

Той се облегна на една от масите, без да пуска меча си. Поне единият от двамата си даваше сметка, че са останали сами в библиотеката.

— Опасявам се, че четенето излезе от мода.

— Още по-добре. Ще си чета на спокойствие.

— Как пък не. Книгите принадлежат на краля.

— Но това е библиотека, нали така?

— Да, но е собственост на краля, а ти не си от благороднически произход. Ще трябва да получиш разрешение от него или от принца.

— Съмнявам се, че някой от тях ще забележи липсата на няколко книги.

— Хайде — въздъхна Каол, — гладен съм.

— Е и? — подразни го тя. Той изръмжа и я издърпа от библиотеката.

* * *

След самотна вечеря, по време на която Селена прецени възможните пътища за бягство, както и колко оръжия може да вземе със себе си, тя започна да крачи напред-назад из стаята си. Къде бяха съперниците й? Дали те имаха право да четат, или не?

Селена се отпусна на стола си. Бе уморена, а слънцето едва залязваше. Вместо да чете, можеше да посвири на пианото, но… отдавна не се бе упражнявала, а и не бе сигурна, че може да изтрае собствената си некадърна свирня. Прокара пръсти през брошката на роклята си.

Толкова много книги, а нямаше кой да ги чете!

Тогава й хрумна нещо и тя скочи на крака, след което отново седна и извади лист пергамент. Щом капитан Уестфол настояваше протоколът да се спазва, тя щеше да го спази. Натопи писалката в мастилницата и я задържа над листа.

Колко странно бе да държи писалка! Изписа буквите във въздуха. Бе невъзможно да е забравила да пише. Пръстите й се размърдаха непохватно, когато писалката докосна листа, и тя внимателно написа името си, а след това и азбуката, цели три пъти. Буквите бяха неравни, но четливи. След това взе още един лист хартия и започна да пише:

Ваше Височество,

Разбрах с интерес, че вашата библиотека всъщност не е библиотека, а частна колекция, която само Вие и височайшият Ви баща имате право да ползвате. При положение че притежавате един милион книги, които никой не чете, Ви моля да ми дадете разрешение да ги удостоя с вниманието, което заслужават. При положение че нямам компания и забавления, Вашата милост е най-малкото, което някой с положението Ви може да дари на едно самотно момиче като мен.

Искрено Ваша,

Селена Сардотиен

Селена бе много горда от писмото си и го връчи на най-симпатичната слугиня, която успя да намери, с инструкциите да го предаде лично на престолонаследника. Когато жената се върна след половин час, натоварена с купчина книги, Селена се разсмя и взе бележката, поставена върху тях.

Мой най-верен асасине,

Предлагам ти седем книги от личната си библиотека, които наскоро прочетох с огромно удоволствие. Разбира се, получаваш разрешението ми да прочетеш колкото и които си поискаш книги от библиотеката на замъка, но заповядвам първо да изчетеш тези, за да можем да ги обсъдим. Гарантирам ти, че те не са скучни, тъй като аз не обичам да чета пространни описания или безсмислени диалози, макар че ти може и да обичаш писатели с високо самочувствие.

С обич,

Дориан Хавилиард

Селена се разсмя отново и взе книгите от жената, като й благодари за услугата. Влезе в спалнята си, затвори с шут вратата и се отпусна на леглото, като пръсна книгите по червената му повърхност. Избра тази, която й се стори най-интересна, легна и се зачете.

* * *

Ужасният тътен от часовниковата кула събуди Селена на следващата сутрин. Сънена, тя се опита да преброи ударите.

Беше обяд! Изправи се. Къде беше Каол и, по-важно, какво ставаше със съревнованието? То не почваше ли днес?

Тя скочи от леглото и се затича из покоите си, като очакваше да намери капитана там с ръка на меча.

Нямаше никого. Тя подаде глава в коридора, но четиримата стражи само посегнаха към оръжията си. Върна се назад и се показа на балкона.

Пет арбалета се насочиха към нея.

Тя отпусна ръце и огледа есенния ден.

Дърветата в градината бяха оцветени в златисто и кафяво, а половината им листа бяха нападали по земята. Денят обаче бе толкова топъл, че можеше да мине за летен.

Селена седна на перилата и помаха на стражите, насочили арбалети към нея. Можеше да види мачтите на корабите отвъд Рифтхолд, фургоните и хората, които вървяха по улиците. Зелените покриви на града сияеха в изумрудено на лъчите на слънцето.

Погледна отново към петимата стражи под балкона. Те отвърнаха на погледа й и внимателно свалиха арбалетите си.

Тя се ухили. Можеше да ги зашемети с тежките книги.

Тогава от градината се чу шум и някои от стражите се обърнаха. Иззад близкия плет се появиха три жени, унесени в приказки.

Повечето от разговорите, които Селена бе чула предишния ден, й се сториха безкрайно скучни и тя не очакваше нещо различно от приближаващите се жени. Носеха красиви рокли, макар дамата по средата — с черна коса — да бе с най-хубавата от всички. Червените й поли бяха големи като палатка, а корсетът й бе стегнат толкова плътно, че Селена се запита дали кръстчето й може да е по-широко четиридесет сантиметра.

Другите жени бяха руси и в светлосини рокли, чиито модели си приличаха и подсказваха, че са по-нисш ранг. Селена отстъпи от перваза, когато те спряха до най-близкия фонтан.

От мястото си в края на балкона можеше да види как жената в червено приглажда полите си.

— Трябваше да облека бялата си рокля — обяви тя достатъчно високо, та цял Рифтхолд да чуе. — Дориан обича бялото. — След това надипли полата си. — Подозирах обаче, че всички ще носят бяло.

— Да се преоблечем ли, милейди? — попита една от блондинките.

— Не! — сопна се чернокосата. — Роклята ти е добре избрана, стара и мърлява.

— Но… — отвори уста друга блондинка, след което спря, защото господарката й извърна глава към нея. Селена приближи перилата и се загледа надолу.

Роклята не изглеждаше особено стара.

— Не след дълго Дориан ще ме покани на лична аудиенция.

Селена се приведе на ръба на балкона. Стражите гледаха трите момичета с повишено внимание, но очевидно не защото ги мислеха за опасни.

— Дано Перингтън не се сърди, много съм му благодарна, задето ме покани в Рифтхолд. Мама сигурно се върти в гроба!

Жената млъкна, след което добави:

— Чудя се коя ли е тя?

— Майка Ви ли, милейди?

— Жената, която принцът доведе тук. Чух, че прекосил цяла Ерилея, за да я намери, и тя влязла в града, яхнала коня на капитана. Не разбрах нищо повече за нея. Дори името й.

Двете блондинки се спогледаха по начин, който разкри на Селена, че този разговор се е водил много пъти и преди.

— Няма от какво да се притеснявам — продължи жената. — Няма да приемат блудницата на принца добре.

Неговата каква?

Блондинките спряха под балкона и запърхаха с клепки към стражите.

— Искам лулата си — промърмори жената и започна да масажира слепоочията си. — Това ужасно главоболие отново се връща.

Селена вдигна вежди.

— Освен това — продължи чернокосата и тръгна нанякъде, — трябва да пазя гърба си. Може би дори ще се наложи…

ПРАС!

Жените извикаха и стражите се завъртяха с вдигнати арбалети. Селена се бе отдръпнала назад в сенките, хвърляни от арката на балкона.

Саксията бе пропуснала.

Този път.

Жената изпсува толкова цветисто, че Селена трябваше да запуши устата си, за да не избухне в смях. Слугините й закудкудякаха и започнаха да чистят калта от роклята и велурените й обувки.

— Тихо! — изсъска жената.

Стражите останаха с каменни изражения.

— Мълчете и да вървим!

Жените се отдалечиха, а блудницата на принца се прибра в покоите си и нареди на слугините да я облекат в най-хубавата рокля, която намерят.