Сара Дж. Маас
Стъкленият трон (36)

35

На следващата вечер Каол Уестфол стоеше на втория етаж на замъка и оглеждаше двора. Под него две фигури бавно напредваха през храстите. Селена се забелязваше лесно заради бялото си наметало, а Дориан — заради това, че около него винаги имаше празно пространство.

Капитанът трябваше да е долу, на крачка зад тях, да ги наблюдава, за да е сигурен, че тя няма да отвлече Дориан и да го използва, за да избяга. Годините опит и елементарната логика му крещяха, че трябва да е с тях, макар по петите им да имаше шестима стражи. Тя бе лукава, коварна и опасна.

Но той не можеше да помръдне.

С всеки изминал ден чувстваше, че бариерите падат, че самият той ги сваля. Заради искрения й смях, заради това, че един следобед я завари заспала с лице заровено в книга, заради това, че знаеше, че тя може да спечели.

Тя бе престъпник — феноменална убийца, царица на подземния свят… и все пак бе обикновено момиче, изпратено на седемнайсет в Ендовиер.

Прилошаваше му само като си помислеше за това. На седемнайсет вече се бе обучавал за страж, но продължаваше да живее тук, с покрив на главата си, хубава храна и добри приятели. По това време Дориан ухажваше Розамунд и не се вълнуваше от нищо.

А тя бе изпратена в лагер на смъртта. На седемнайсет. И бе оцеляла.

Той не бе сигурен дали би могъл да оцелее в Ендовиер, още по-малко през зимните месеци. Никога не го бяха бичували, не бе виждал някого да умира. Не бе познавал истински студа и глада.

Селена се засмя на нещо, което Дориан й каза. Бе минала през Ендовиер и все още можеше да се смее.

И макар да бе ужасен да я гледа на ръка разстояние от незащитената шия на Дориан, повече го ужасяваше фактът, че й има доверие.

Не знаеше какво означава това за него самия.

* * *

Селена вървеше между храстите и не можеше да сподави усмивката, изгряла на лицето й. Вървяха един до друг, но не толкова близо, че да се докосват. Дориан я бе намерил малко след закуска и я бе поканил на разходка. Всъщност се бе появил толкова бързо, след като слугите бяха почистили, че тя можеше да помисли, че я е чакал навън.

Разбира се, причината да иска той да я прегърне бе единствено в студа. Макар и от кожи, бялото й палто не успяваше да прогони ледения въздух. Тя не можеше дори да си представи реакцията на Нехемия при тези температури. Но след като бе научила за съдбата на бунтовниците, принцесата прекарваше по-голямата част от времето в покоите си и неколкократно бе отказала предложенията на Селена за разходка.

Бяха минали три седмици от последната й среща с Елена. От кралицата нямаше ни вест, ни кост въпреки трите изпитания, през които Селена бе преминала. Най-вълнуващо бе бягането през пресечена местност с препятствия, от което се бе отървала само с няколко драскотини. За жалост, Пелор не се бе справил така добре и бе изпратен у дома. Но бе извадил късмет — още трима състезатели бяха загинали. Всички те бяха открити в забравени коридори и до един бяха жестоко обезобразени. Дори Селена започна да се стряска от всеки звук.

В съревнованието бяха останали само шестима — Каин, Грейв, Нокс, един войник и Рено, свирепият наемник, заместил Верин като дясна ръка на Каин. Любимото му занимание бе да дразни Селена.

Тя прогони мислите за убийствата от главата си, когато мина покрай един фонтан и забеляза с крайчеца на окото си, че Дориан я зяпа възхитено. Разбира се, когато избираше хубавата лавандулова рокля, не бе мислила за него. Нито пък когато бе нагласяла прическата си. Нито пък когато бе слагала безупречните си бели ръкавици.

— Какво да правим сега? — попита Дориан. — Вече два пъти обиколихме градината.

— Ти нямаш ли си дворцови занимания? — Селена направи гримаса, когато порив на ледения вятър отметна качулката й и смрази ушите й. Щом си я сложи обратно, видя, че Дориан зяпа към шията й.

— Какво? — попита тя и уви палтото около себе си.

— Винаги носиш тази огърлица — рече той. — Подарък ли е?

Макар да беше с ръкавици, тя погледна към ръката, на която винаги бе аметистовият пръстен, и блясъкът в очите й помръкна.

— Не. — Тя прикри амулета с ръка. — Намерих го в кутията си с бижута и ми хареса. Да знаеш, че много и пазиш територията.

— Изглежда страшно древен. Да не си обрала кралската ракла, а?

Той й намигна, но Селена не усети топлота в жеста.

— Не — повтори рязко тя. Амулетът едва ли наистина можеше да я защити от убиеца, а и Елена си имаше скрити причини да й помага, но Селена не искаше да го сваля. Талисманът някак я успокояваше в дългите часове на нощта, които прекарваше загледана във вратата.

Дориан продължи да гледа към ръката й, докато тя не я свали от шията си. Той продължи да изучава огърлицата.

— Когато бях момче, четох митове за зората на Адарлан. Гавин бе любимият ми герой. Чел съм всички легенди за войната с Ераван.

„Как може да е толкова умен? Не може да е разбрал всичко толкова бързо.“

Тя се опита да изглежда невинно заинтересувана:

— И?

— Елена, първата кралица на Адарлан, имала вълшебен амулет. По време на битката си с Мрачния владетел Гавин и Елена се оказали беззащитни пред силата му. Той се канел да я убие, когато се появил дух и й дал амулета. Когато си го сложила, тя станала неуязвима за атаките на Ераван. Прозряла истинската същност на Мрачния владетел и го нарекла с истинското му име. Той се изненадал толкова, че се разсеял и Гавин го убил. — Дориан сведе поглед към земята. — Наричали огърлицата Окото на Елена. Смята се, че е загубена от столетия.

Бе й странно да чуе Дориан, сина на човека, забраняващ всяка магия, да говори за могъщи амулети. Въпреки това се засмя, доколкото можеше.

— Смяташ, че тази дрънкулка е Окото? Мисля, че досега е станало на прах.

— Едва ли е то — каза той и потри ръце една в друга, за да се сгрее. — Но съм виждал негови илюстрации. Твоята огърлица много прилича на него. Сигурно е копие.

— Сигурно. — Тя бързо смени темата. — Кога си идва брат ти?

Той погледна нагоре.

— Съдбата ми се усмихна. Получих писмо тази сутрин, в което пише, че снеговете са направили планинските проходи непроходими и Холин няма да се върне. Така ще остане в училище до края на пролетния срок. Направо е вбесен.

— Бедната ти майчица — усмихна се леко Селена.

— Тя вероятно въпреки бурята ще изпрати слуги, които да му занесат подаръците за Юледа.

Селена не го чу и макар да продължиха да вървят още около час, не можа да се успокои. Елена сигурно бе знаела, че някой ще разпознае амулета — ако това бе истинският… Кралят щеше да я убие на място не само защото носеше нещо, което му принадлежи, но и защото бе вълшебно.

Тя за пореден път се замисли какви ли са истинските мотиви на Елена.

* * *

Селена вдигна очи от книгата си и се загледа в гоблена на стената. Раклата си стоеше там, където я бе оставила — в коридора. Поклати глава и се върна към четенето. Виждаше думите, но не можеше да ги разбере.

Какво искаше от нея Елена? Мъртвите кралици по правило не се връщаха, за да раздават заповеди на живите.

Селена затвори книгата. Не бе като да не следва думите й. Със сигурност щеше да се бори за победата и без призрака. А за намирането на злото в замъка… изглеждаше, че това е същото същество, което убива шампионите. Как можеше да не мисли за него?

Някъде в покоите й се затвори врата и Селена подскочи. Книгата падна от ръцете й. Тя сграбчи стоящия до леглото меден свещник и бе готова да скочи напред, но го свали, когато чу тананикането на Филипа иззад вратите на спалнята. Простена и излезе от топлия креват, за да вземе книгата си.

Бе паднала под леглото и Селена коленичи на ледения под и се протегна, за да я достигне. Не можа да я намери, затова грабна свещника. Веднага я откри, паднала до стената зад леглото, но щом хвана корицата, зърна на светлината на свещта бяла линия на пода.

Селена придърпа книгата към себе си и рязко се изправи. Ръцете й потрепериха, докато избутваше леглото, а краката й се хлъзнаха по почти замръзналия под. Местеше кревата бавно, но накрая го изтласка на достатъчно разстояние, за да види какво има на пода под него.

Всичко в нея се смрази.

Знаци на Уирда.

Десетки Знаци на Уирда бяха нарисувани на пода. Оформяха гигантска спирала с грамаден знак в центъра. Селена залитна назад и се удари в дрешника си.

Какво бе това? Прокара трепереща ръка през косата си и се загледа в централния знак.

Беше го виждала. Издълбан върху трупа на Верин.

Стомахът й се преобърна, тя дотича до нощния си шкаф и грабна легена с вода. Без да му мисли изсипа съдържанието върху знаците и хукна към банята за още вода. Когато водата разми написаното, тя взе кърпа и започна да търка пода, докато гърбът не я заболя, а ръцете и краката й не се вледениха.

Чак тогава си нахлузи туника и панталони и тръгна към вратата.

* * *

За щастие, стражите не казаха нищо, когато ги помоли да я придружат до библиотеката в полунощ. Останаха в главната й зала, а тя започна да рови по рафтовете, насочвайки се към прашната забравена ниша, в която бе намерила повечето книги за Знаците. Не можеше да върви достатъчно бързо и не спираше да гледа през рамо.

Тя ли бе следващата? Какво означаваше всичко това?

Сви пръсти. Зави след следващия ъгъл и замръзна.

Нехемия, седнала зад малко бюро, вдигна очи и я изгледа учудено.

— Проклятие — сложи ръка на сърцето си Селена, — изкара ми акъла!

Нехемия се усмихна, но не много успешно. Селена наклони глава, докато приближаваше масата.

— Какво търсиш тук? — попита принцесата на ейлвийски.

— Не можах да спя. — Тя премести книгата на принцесата. Не беше томът, който използваха по време на уроците. Не, това бе стара прашна книга с дребен шрифт.

— Какво четеш?

— Нищо — затвори книгата Нехемия. Селена я погледна внимателно. Принцесата сви устни и вирна брадичка.

— Не знаех, че можеш да четеш на такова високо ниво?

Нехемия взе книгата под мишница.

— В такъв случай си като всяка друга глупачка в замъка, Лилиан — каза тя с перфектно произношение на общия език. Без да й даде шанс да отговори, принцесата се отдалечи.

Селена остана загледана в нея. В това нямаше никакъв смисъл. Нехемия не можеше да чете на такова ниво, не и след като заекваше на елементарни думи. Никога не говореше така добре, и…

В сенките зад бюрото бе паднало листче — между дървото и каменната стена. Селена го взе и го разви, след което се завъртя в посоката, в която Нехемия бе изчезнала. Гърлото й се сви. Прибра листчето в джоба си и се забърза към голямата зала.

Знакът на Уирда, изрисуван на хартията, можеше да пробие дупка в дрехите й.

Селена се затича надолу по стълбището, след което се озова в коридор, осеян с книги.

Не, не бе възможно Нехемия да я е измамила така — да бе лъгала всеки ден за това колко малко знае. Именно тя й бе казала, че символите в градината са Знаци на Уирда. Знаеше какво представляват те. Бе я предупредила многократно да стои далеч от тях. Понеже бе нейна приятелка — понеже бе плакала, когато научи за смъртта на своите хора, понеже бе дошла при нея за утеха.

Нехемия обаче идваше от завладяно кралство. А владетелят на Адарлан бе изтръгнал короната от главата на баща й, бе му взел титлата. Хората на Ейлве биваха отвличани нощем и продавани в робство заедно с бунтовниците, които Нехемия подкрепяше толкова много. Петстотин от тях бяха избити безмилостно съвсем наскоро.

Очите на Селена започнаха да парят, когато забеляза стражите на столовете в голямата зала. Нехемия имаше всички основания да ги лъже, да заговорничи срещу тях. Да съсипе това съревнование и да хвърли всички в ужас. Кой бе по-добра мишена от престъпниците, подслонени тук? Нямаше да липсват на никого, а замъкът щеше да бъде скован от ужас.

Защо обаче Нехемия заговорничеше срещу нея?