Сара Дж. Маас
Стъкленият трон (31)

30

— Не си съсредоточена.

— Напротив — процеди през зъби Селена и опъна тетивата още повече.

— Давай тогава — отвърна Каол и посочи мишената на най-далечната стена в изоставения коридор. Невъзможна цел за всеки, освен за нея. — Да видим дали ще се справиш.

Тя завъртя очи и изправи гръб. Тетивата потръпна в ръката й и асасинът наклони леко острието на стрелата.

— Ще удариш лявата стена — отбеляза той и кръстоса ръце.

Тя му се усмихна лукаво и пусна стрелата, без да го изпуска от поглед. Той повдигна вежди.

Жуженето на стрелата изпълни коридора преди глухия звук от удара. Двамата обаче останаха загледани един в друг. Очите му изглеждаха леко почервенели. Явно не бе спал достатъчно през трите седмици, минали след смъртта на Ксавие.

Но и тя не спеше добре. Будеше се и при най-малкия шум, а Каол все още не бе открил кой избива шампионите един по един. За нея обаче нямаше значение кой е убиецът, а как подбира жертвите си? Нямаше никаква схема, а вече петима бяха мъртви. Освен съревнованието те нямаха никаква връзка помежду си. Селена не бе присъствала на местопрестъплението на някое от другите убийства, за да види дали и там е имало нарисувани с кръв Знаци на Уирда по стените. Въздъхна и раменете й увиснаха.

— Каин знае коя съм — прошепна тя и свали лъка.

Лицето му остана безизразно.

— Как?

— Перингтън му е казал. А Каин каза на мен.

— Кога? — Никога не го бе виждала толкова сериозен. Това накара нещо в нея да се напрегне.

— Преди няколко дни — излъга тя. Бяха минали седмици от сблъсъка им. — Бях в градината с Нехемия… и стражите й, не се безпокой… когато той приближи. Знае всичко за мен, включително и че не разкривам пълните си способности пред останалите.

— Смяташ ли, че и другите шампиони знаят?

— Не — отвърна тя, — не мисля. Нокс например няма представа.

— Значи всичко е наред — постави ръка на меча си Каол. — За жалост, изненадата вече не е на наша страна. Ще трябва да победиш Каин в честен дуел.

Тя си позволи полуусмивка.

— Да знаеш, че звучиш все едно започваш да вярваш в мен.

Той отвори уста да каже нещо, но тогава иззад ъгъла долетя звук от тичане. Двама стражи се появиха пред Каол и спряха, за да му отдадат чест.

Той им даде миг да си поемат дъх и попита:

— Да?

Единият от стражите, застаряващ мъж с оредяла коса, му отдаде чест за втори път и каза:

— Капитане, нужен сте ни.

Лицето на Каол остана безизразно, но раменете му се изправиха и той вдигна брадичка.

— Какво има? — попита. Прекалено бързо, поне според Селена. Личеше си, че е развълнуван.

— Още един труп — отвърна стражът. — В слугинските помещения.

Вторият страж, слабичък и крехък на вид младеж, бе пребледнял като мъртвец.

— Видял си трупа? — предположи Селена.

Стражът кимна.

— Пресен ли е?

Каол я погледна предупредително.

— От миналата нощ — отвърна стражът. — Или поне така смятат, защото кръвта е наполовина засъхнала.

Очите на Каол бяха объркани, чудеше се какво да прави. Изпъчи се.

— Искаш ли да докажеш колко те бива? — попита я.

— Нима е необходимо? — отвърна тя и постави ръце на кръста си.

Той даде знак на стражите.

— Ела се мен — рече през рамо, а тя го последва и се усмихна въпреки трупа.

Докато тръгваха, Селена погледна назад към мишената.

Каол беше прав. Бе я пропуснала с петнайсет сантиметра наляво.

* * *

За щастие, някой бе създал някакво подобие на ред, преди да пристигнат. Въпреки това Каол трябваше да си проправи път пред тълпа слуги и стражи. Селена стоеше плътно зад него. Когато стигнаха сцената на убийството, ръцете й увиснаха, а капитанът изпсува изненадващо сочно.

Тя не знаеше накъде да гледа. Към тялото, чиито гърди бяха разпрани, към мястото на лицето, което липсваше заедно с мозъка, към следите от нокти в земята, или към двата Знака на Уирда, изрисувани от двете страни на трупа с въглен. Кръвта й замръзна във вените. Вече нямаше как да се преструва, че няма връзка между убийствата и Знаците.

Тълпата не спря да шуми, когато Каол приближи мъртвеца и се обърна към един от стражите.

— Коя е жертвата?

— Верин Ислич — отвърна Селена преди стражът да успее да отговори. Тя можеше да познае къдравата му коса навсякъде. Верин бе един от лидерите в съревнованието от самото начало. Който и да го бе убил…

— Що за животно може да остави такива дири? — попита тя, но нямаше нужда да чуе от отговора на Каол, за да се досети, че и той не знае нищо повече от нея. Следите от ноктите бяха дълбоки — поне сантиметър навътре в пода. Тя се приведе до тях и прокара пръст по външния ръб. Бе назъбен, но чист разрез в каменния под.

Навъси се и разгледа останалите следи.

— Няма кръв от ноктите — каза и извърна глава през рамо, за да погледне към Каол. Той коленичи до нея и тя посочи следите. — Чисти са.

— Какво означава това?

Тя се намръщи и се опита да потисне проникващия в костите й мраз.

— Който и да е направил това, е острил ноктите си, преди да го изкорми.

— И защо това е важно?

Тя се изправи, погледна към коридора, а след това отново клекна.

— Важно е, защото ни казва, че нещото е имало време да го направи и после да нападне.

— Може да ги е острело, докато чака.

Тя поклати глава.

— Факлите по стените са почти изгорели. Няма знак да са били загасени преди нападението, няма следи от пепелява вода. Верин е загинал миналата нощ и факлите все още са пламтели, докато е умирал.

— И?

— Виж коридора. Най-близката врата е на петнайсет метра по-надолу, а най-близкият ъгъл — още по-далеч. Щом факлите са горели…

— Верин е можел да види съществото, преди то да го докопа.

— Защо тогава е приближил? — попита тя. Говореше повече на себе си, отколкото на него. — Ами ако не е било животно? Ако е било човек? Човек, който е обезвредил Верин, преди да призове съществото си? — Посочи към краката му. — Глезените му са прерязани с нож, така че да не може да избяга.

Селена застана до тялото, като внимаваше да не разбута Знаците, изписани на земята, след което повдигна студената вкочанена ръка на Верин.

— Виж му ноктите. — Тя извади със собствения си нокът калта изпод неговите и я размаза по дланта си. — Виждаш ли? — подаде ръка на Каол, за да я разгледа, — прах и камъчета. — Избута ръката на Верин настрани и разкри бледите линии по камъка под нея. — Следи от нокти. Отчаяно се е опитвал да се измъкне, драпал е с ръце. През цялото време е бил жив, докато съществото е точело нокти, а господарят му е наблюдавал.

— И какво означава всичко това?

Тя се усмихна мрачно.

— Че си загазил.

Лицето на Каол пребледня, но в този момент Селена осъзна нещо друго.

Че може би убиецът на шампионите и загадъчното зло, споменато от кралица Елена… са едно и също нещо.

* * *

Седнала на масата за хранене, Селена прелистваше книгата.

Нищо, нищо, нищо. Бе разглеждала страниците отново и отново с надеждата да открие двата Знака, издълбани край тялото на Верин. Все трябваше да има някаква връзка.

Спря, когато попадна на карта на Ерилея. Картите винаги й бяха интересни, имаше нещо вълшебно в това да разбереш точното разположение на някое място спрямо останалите по земята. Селена внимателно прокара пръст по източния бряг, като започна от юг — от Банджали, столицата на Ейлве, и продължи с криволичене нагоре по целия път към Рифтхолд. Стигна до Мий, а след това на север и навътре в континента до Оринт. Подир това обратно към морето и Сурийското крайбрежие и за финал до края на континента и Северно море отвъд него.

Загледа Оринт, града на светлината и учението, перлата на Ерилея, столицата на Терасен. Нейният роден край.

Селена затвори книгата.

Огледа се наоколо и въздъхна. Когато успееше да заспи, сънищата й се изпълваха с древни битки, с мечове с очи, със Знаци на Уирда, които фучаха около нея и я заслепяваха с ярките си цветове. Можеше да види бляскавите доспехи на елфи и смъртни, да чуе сблъсъка на щитове и ръмжането на свирепи зверове, да подуши кръвта и гниещите трупове около себе си. А когато се събудеше, намираше още смърт.

Асасинът на Адарлан потрепери.

— О, още си будна. Чудесно — рече Дориан и Селена скочи от мястото си, за да види как престолонаследникът приближава. Изглеждаше уморен и разрошен. Тя отвори уста, след което поклати глава.

— Какво търсиш тук? Вече е почти полунощ, а утре ме чака изпитание.

Не можеше да отрече, че присъствието му я успокоява. Създанието, което елиминираше шампиони, и неговият повелител атакуваха само когато жертвите им са сами.

Засега.

— От литература си преминала към история? — попита той, огледа книгите на масата й и зачете заглавията им. — „Кратка история на съвременна Ерилея“, „Символите на властта“, „Ейлвийски култура и обичаи“.

Той повдигна вежда.

— Чета каквото ми е интересно.

Принцът седна на леглото й, а кракът му докосна нейния.

— Има ли някаква връзка между всички тези книги?

— Не — отвърна тя и не го лъжеше, макар да се бе надявала да намери нещо за Знаците на Уирда, и по-точно какво означава присъствието им край труп. — Предполагам, че си научил за смъртта на Верин.

— Разбира се — каза той и красивото му лице помръкна. Внезапно тя почувства близостта на крака му, но нямаше сили да се отмести.

— Не те ли притеснява това колко много шампиони са вече избити брутално от някакъв подивял звяр?

Дориан се приведе напред и погледите им се срещнаха.

— Всички убийства се случват на тъмни изолирани места. Ти винаги си под стража, а покоите ти са под постоянно наблюдение.

— Не се безпокоя за себе си — отвърна остро тя и се отдръпна. Това не бе съвсем вярно. — Просто смятам, че създава лошо впечатление за великия ти баща.

— И откога се загрижи за репутацията на великия ми баща?

— Откакто станах шампион на сина му. Може би няма да е зле, ако отделиш малко внимание на убийствата, преди да спечеля тази нелепа надпревара просто защото съм последната оцеляла.

— Други изисквания? — попита той. Бе толкова близо, че устните им можеха да се докоснат… стига тя да дръзнеше.

— Ще ти кажа, ако се сетя. — Очите им приковаха едни други и тя се усмихна бавно.

Какъв човек бе този престолонаследник… не искаше да го признава, но й бе приятно, че е наоколо, макар да бе Хавилиард.

Тя прогони следите от нокти и труповете без мозъци от мислите си.

— Защо си толкова рошав? Да не би Калтейн да те е докопала?

— Калтейн? Не, за щастие. Но имах отвратителен ден. Кученцата се оказаха непородисти и… — Той се хвана за главата.

— Кученца?

— Да, една от кучките ми роди наскоро мелези. Бяха твърде малки, за да съм сигурен, но сега… е, надявах се на чистокръвни.

— За жени ли говориш, или за кучета?

— А на теб за какво ти се говори? — усмихна се лукаво той.

— Млъкни — изсъска тя и той се изкикоти.

— А ти защо си толкова рошава? — Усмивката му помръкна. — Каол ми каза, че те е завел до тялото. Надявам се не е било прекалено противно.

— Спокойно. Просто не спах добре.

— Нито пък аз — призна той. — Ще ми посвириш ли на пианото?

Селена тропна с крак по пода. Не знаеше как може така умело да сменя темата.

— Не, естествено.

— Свириш прекрасно.

— Да знаех, че някой слухти, нямаше да свиря изобщо!

— Защо музиката е толкова лична за теб? — Той се облегна назад в стола си.

— Не мога да свиря, без да… няма значение.

— Не, кажи ми!

— Не е нещо интересно.

— Спомени ли събужда?

Тя го погледна, за да види дали не й се подиграва.

— Понякога.

— За родителите ти? — Той се протегна, за да й помогне да подреди останалите книги.

— Не говори глупости — изправи се внезапно Селена.

— Извинявай, че любопитствах.

Тя не отговори. Вратата в съзнанието й, която пазеше плътно затворена, бе открехната от въпроса и тя отчаяно се опитваше да я затръшне отново. Но лицето му толкова близо до нейното…

Тя все пак успя да затвори и заключи вратата.

— Просто — каза Дориан в пълно неведение за битката, през която бе преминала — не знам нищо за теб.

— Ами, аз съм асасин — успокои дишането си тя. — Какво повече има да знаеш?

— Да — въздъхна той, — но какво лошо има в това да разбера повече? Като например как си станала асасин и какъв е бил животът ти преди това?

— Не е интересно.

— На мен не би ми било скучно.

Тя не отговори.

— Моля те? Само един въпрос и обещавам, че няма да е твърде личен.

Устата й се изкриви и тя погледна към масата. Какво лошо можеше да стане, ако я питаше нещо? А и тя можеше да не отговори.

— Хубаво. Питай.

— Трябва ми малко време, за да измисля хубав въпрос — ухили се той.

Селена завъртя очи, но седна. След няколко секунди той попита:

— Защо обичаш музиката толкова?

— Нали нямаше да е твърде лично? — направи гримаса тя.

— Това лично ли е? Все едно те питах защо обичаш да четеш?

— Не, не… въпросът ти е хубав. — Тя въздъхна и се загледа в масата. — Обичам музиката — каза бавно, — понеже, когато я чуя… потъвам в себе си. Не знам дали има смисъл в думите ми, но ставам едновременно пълна и празна. Мога да почувствам как земята се върти около мен. Когато свиря… това е моментът, в който не руша. В който творя. — Тя прехапа устна. — Исках да бъда лечителка. Преди да стана… преди това да се превърне в професия, когато бях прекалено малка. Исках да лекувам. — Сви рамене. — Музиката ми напомня за това чувство. — Засмя се. — На никого не съм казвала. Не ми се смей!

Той поклати глава и усмивката изчезна от лицето му.

— Не ти се смея… просто…

— Не си свикнал някой да е искрен с теб?

— Ами, да.

— Сега е мой ред — усмихна се тя. — Имам ли ограничения?

— Не — постави ръце зад главата си той. — Аз не съм толкова потаен като теб.

Селена направи гримаса, замислена над въпроса си.

— Защо не си се оженил още?

— Да се оженя? Ама аз съм на деветнайсет!

— Но си принц.

Той скръсти ръце и тя се опита да игнорира мускулите, които изпънаха ризата му.

— Питай друго.

— Не става. Искам да чуя отговора. Трябва да е интересен, щом се дърпаш.

Дориан погледна към прозореца и към снега, който танцуваше навън.

— Неженен съм — отвърна тихо, — защото ми е противна мисълта да се събера с жена, която е по-глупава от мен. Това ще означава гибел за душата ми.

— Бракът е договор пред закона, а не нещо свято. Като престолонаследник трябва да си го осъзнал. Ако ти наредят да се ожениш по сметка? Война ли ще започнеш, само и само да опазиш романтичните си идеи?

— Нещата не са толкова прости.

— Ами ако баща ти нареди да се ожениш за някоя принцеса, за да подсилиш империята му?

— Татко си има армия за това.

— А и можеш да обичаш друга. Бракът не те ограничава.

Сапфирените му очи заблестяха.

— Човек се жени за този, когото обича — рече той — и за никой друг.

Тя се изсмя.

— Подиграваш ми се! — обвини я той.

— Заслужаваш го. Казах ти нещо искрено, а ти ми говориш глупости.

— Обичаш да съдиш хората.

— За това имаме ум. Да отсъждаме кое е правилно и кое — грешно.

— А сърцето не е ли, за да спестяваме на другите жестоките присъди на разума?

— Добре казано, Ваше Височество — погледна го кисело тя, — а сега стига. Не съм те обидила толкова лошо.

— Опита се да сринеш мечтите ми. Сякаш майка ми не ми стига. Просто си жестока.

— Практична съм. Има разлика. Ти си престолонаследник на Адарлан, в позиция си да направиш Ерилея по-добро място. Място, в което истинската любов не е задължителна, за да има щастлив финал.

— И какъв свят трябва да създам, за да може това да стане истина?

— Свят, в който хората се управляват сами.

— Говориш за анархия и измяна.

— Не говоря за анархия. Наречи ме изменница, ако искаш. Вече съм осъдена за убийства.

Той я приближи и ръцете му докоснаха нейните. Бяха загрубели, топли и здрави.

— Не можеш да се сдържиш да отговориш на всяка моя дума, нали?

Тя се почувства неспокойно, но не помръдна. Нещо се бе събудило в погледа му.

— Очите ти са много странни — продължи той, — никога не съм виждал такъв златист оттенък.

— Ако се опитваш да ме омаеш с ласкателства, няма да стане.

— Просто наблюдавах. Не опитвам нищо. — Той се загледа в ръката си, която все още докосваше нейната. — Откъде взе този пръстен?

Тя сви ръка в юмрук и я отдръпна от неговата. Аметистът на пръстена й заблестя на светлината на огъня.

— Подарък е.

— От кого?

— Не ти влиза в работата.

Той сви рамене, но Селена знаеше, че не бива да му казва. Че Каол не би искал Дориан да разбере.

— Ще ми се да зная кой дава пръстени на моя шампион…

Начинът, по който яката на синия му жакет подчертаваше врата му, й пречеше да остане спокойна. Искаше да го докосне, да проследи линията между смуглата кожа и златистия ръб на дрехата.

— Билярд? — попита Селена и се изправи. — Имам нужда от още един урок.

Без да изчака отговора му, тръгна към игралната зала. Все още искаше да е до Дориан и да затопля кожата му с дъха си. Това й харесваше.

По-лошо.

Харесваше него.

* * *

Каол наблюдаваше Перингтън от масата си в трапезарията. Когато бе съобщил на херцога за смъртта на Верин, онзи сякаш не се притесни особено. Каол огледа подобната на пещера зала. Повечето от покровителите на шампионите се държаха по обичайния начин. Идиоти. Ако Селена бе права, убиецът можеше да е един от тях. Но кой от кралските съветници би направил подобно нещо? Каол изпъна крака под масата и отново насочи вниманието си към Перингтън.

Бе виждал как херцогът използва големия си ръст и титлата си, за да печели съюзници сред съветниците и да всява страх сред съперниците си. Не това обаче бе привлякло вниманието на капитана на стражата тази вечер. По-скоро го вълнуваха миговете между усмивките и смеха, когато на лицето на херцога падаше сянка. Не бе ядосан или възмутен, но нещо го тревожеше. Бе толкова странно, че Каол си поръча допълнителна порция, за да остане и да види дали ще го забележи отново.

И след малко се случи. Очите на Перингтън потъмняха, а лицето му се проясни, все едно е прозрял истината за света и е разбрал, че в него няма нищо хубаво и светло. Каол се облегна на стола си и отпи от водата.

Той не знаеше много за херцога и никога не му бе имал доверие. Дориан също, особено след идеята да задържат Нехемия за заложница, за да принудят ейлвийските бунтовници да сътрудничат. Херцогът обаче бе сред най-верните съветници на краля и не беше давал повод за съмнения, а демонстрираше единствено сляпа вяра в правото на Адарлан да завладее всичко.

Калтейн Ромпие стоеше през няколко стола от него. Каол вдигна леко вежди. Нейните очи също следяха Перингтън, но не със страстта на влюбена жена, а със студена пресметливост. Къде ли бе Дориан? Принцът не бе дошъл на вечеря, нямаше го и в кучкарника. Каол отново се взря в херцога. И ето!

Погледът на Перингтън попадна върху черния пръстен на лявата му ръка и помръкна, а зениците му нараснаха и сякаш изпълниха целите очи. Мигът отмина и очите му отново станаха нормални.

Каол погледна към Калтейн. Дали бе видяла същото?

Не — лицето й оставаше непроменено. Нямаше смущение, нито изненада. Погледът й бе празен, все едно се чудеше дали жакета му ще отива с роклята й. Каол се изправи и дояде ябълката си на излизане от столовата. Всичко това бе странно, но той си имаше достатъчно грижи. Херцогът бе амбициозен, но не бе заплаха за замъка и обитателите му.

Докато вървеше към покоите си обаче, капитанът на стражата не можеше да се отърве от чувството, че херцог Перингтън също го бе наблюдавал.