Серия
Стъкленият трон (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Throne of Glass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 47 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Silverkata (2020)

Издание:

Автор: Сара Дж. Маас

Заглавие: Стъкленият трон

Преводач: Александър Драганов

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Дедракс“ АД, София

Редактор: Вида Делчева

Художник: Talexi

Художник на илюстрациите: Kelly de Groot

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1166-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11664


1

След година робство в Солните мини на Ендовиер Селена Сардотиен бе свикнала да се придвижва навсякъде в окови и с насочен към нея меч. Повечето от хилядите роби в Ендовиер получаваха същото отношение — макар че Селена винаги беше придружавана на отиване и на връщане от мините от около половин дузина допълнителни стражи. Тези мерки бяха необходими, за да удържат Асасина на Адарлан. Това, което не очакваше обаче, бе закачуленият мъж в черно, застанал до нея.

Той стисна ръката й, докато я превеждаше през бляскавата сграда, в която живееха повечето управници на Ендовиер. Минаха по спускащи се надолу коридори, изкатериха водещи нагоре стълби, и така отново и отново, докато тя не изгуби всякаква представа къде се намира.

Поне това бе идеята на придружителя й. Самата тя не пропусна да забележи, че минават по едно и също стълбище само през броени минути. Отбеляза си също и че вървят на зигзаг през различните етажи, независимо че сградата си имаше нормални стълби и коридори. Щеше да се обиди от елементарните опити да я заблудят, ако не оценяваше старанието му.

Накрая излязоха на един особено дълъг коридор. Стъпките им бяха единственото нещо, което нарушаваше тишината. Мъжът до нея бе висок и строен, но лицето му оставаше скрито под качулката. Това също целеше да я стресне и да я направи по-сговорчива. Вероятно затова бе облечен и в черно. Главата му се обърна към нея и Селена се усмихна сърдечно.

Той отново погледна напред и стисна ръката й по-силно.

Всичко това бе много мило, реши тя, макар да нямаше представа защо мъжът я бе пресрещнал в мината. Но след цял ден, прекаран в изстъргване на сол от вътрешността на планината, нито неговото присъствие, нито това на шестимата стражи, които го придружаваха, подобриха настроението й.

Не можа обаче да не наостри слух, когато той се представи като Каол Уестфол, капитан на кралската стража. Внезапно небето се залюля, сякаш планините зад нея я бяха блъснали, и дори земята набъбна под краката й.

Отдавна не бе изпитвала страх. Не си го позволяваше. Всяка сутрин, щом като се събудеше, си повтаряше, че не бива да се страхува. Цяла година тези думи бяха единственото, което запази разсъдъка й във вечния мрак на мините.

Не се страхувай.

Нямаше обаче намерение да разкрива нищо от това на капитан Уестфол.

Селена разгледа покритата с ръкавица длан, която я държеше за китката. Черната кожа бе почти толкова тъмна, колкото и калта по плътта й.

Тя се опита да намести разкъсаната си мръсна туника със свободната си ръка и въздъхна. Влизаше в мините преди изгрев и излизаше след залез. Почти никога не виждаше слънцето и под калта беше бледа като труп. А някога бе привлекателна, дори красива… но това вече нямаше значение, нали?

Завиха по още един коридор и погледът й се премести върху меча на непознатия. Беше добре изработен, с красива дръжка във формата на орел.

Закачуленият забеляза погледа й, а покритата с ръкавица ръка се спусна върху главата на орела.

Селена отново се усмихна.

— Доста далеч сте от Рифтхолд, капитане — каза тя и се прокашля учтиво. — Вие с армията, която по-рано чух да вдига тупурдия, ли дойдохте?

Тя се вгледа в тъмнината под качулката му, но не видя нищо. Въпреки това усети преценяващия му поглед и му отвърна най-нахално.

Капитанът на кралската стража щеше да е достоен или поне интересен противник. Ако имаше късмет, можеше да я принуди да положи известно усилие, за да го победи.

Мъжът вдигна ръката от меча си и черният му плащ скри оръжието. Тя обаче успя да забележи златния уивърн[1], изобразен на туниката му.

Знакът на краля.

— Какво те е грижа за армията на Адарлан? — отговори той. Стана й приятно да чуе глас като своя — спокоен и без диалект, макар да принадлежеше на кралски копой.

— Ами, нищо — вдигна рамене тя и той изръмжа раздразнено.

Щеше да й е приятно да види как кръвта му се лее по мрамора. Веднъж се бе ядосала така на първия си пазач, който бе избрал неправилния момент, за да й досажда. Все още помнеше чувството от забиването на кирката в стомаха му, както и лепкавата кръв по ръцете и лицето й. Можеше да обезоръжи двама от стражите за едно мигване на окото. Дали капитанът щеше да издържи по-дълго от някогашния й надзирател? Замислена върху евентуалния резултат, тя се ухили още по-широко.

— Не ме гледай така — предупреди я той и отново постави ръка на меча си. Селена се постара да скрие усмивката си. Минаха през серия дървени врати — същите, които бяха оставили зад гърба си преди няколко минути. Ако искаше да избяга, просто трябваше да завие наляво и да слезе три етажа надолу по стълбите. Единственото нещо, което постигнаха с тази тактика за объркване, бе, че тя напълно опозна сградата. Глупаци.

— Сега пък накъде отиваме? — попита миличко тя и отметна сплъстен кичур от косата си назад. Когато закачуленият не й отговори, стисна зъби.

Ехото в коридорите бе прекалено силно, за да нападне капитана, без да предупреди цялата сграда. Не бе сигурна къде е ключът за оковите й, а да търчи с тях, докато я преследват шестима стражи, щеше да бъде уморително.

Накрая влязоха в коридор с железни свещници. Навън бе паднала нощ, а фенерите грееха толкова ярко, че почти нямаше сянка, в която да се скриеш.

Можеше да чуе от двора тътренето на другите роби към дървения коптор, в който спяха. Дрънченето на веригите и виковете на агония образуваха хор, точно толкова познат, колкото и отвратителните песни, които пееха по цял ден. Плющенето на камшика внасяше допълнителен акорд в симфонията на жестокост, която Адарлан бе създал за своите най-големи престъпници, най-бедни граждани и най-нови роби.

Някои от затворниците бяха обвинени, че практикуват магия — не че можеха да го сторят, предвид, че в териториите на кралството тя беше изчезнала. Имаше обаче много роби бунтовници от Ейлве, една от последните държави, които все още се бореха с властта на Адарлан. Когато обаче опиташе да ги разпита за новини, получаваше само празни погледи. Бяха ги прекършили. Не смееше и да си помисли какво са им причинили адарланските им мъчители. Понякога се чудеше дали нямаше да е по-добре за тях да бяха загинали в битка. И дали нямаше да е по-добре за самата нея да е мъртва, а не пленница. Не предадена.

В момента обаче имаше други грижи. Дали най-накрая нямаше да я обесят? Усети хлад в стомаха си. Действително бе достатъчно важна, за да бъде екзекутирана лично от капитана на кралската стража. За какво обаче им трябваше да я вкарват в тази противна сграда?

Най-после спряха пред стъклени врати в червено и златно, които бяха толкова дебели, че през тях не се виждаше нищо. Капитан Уестфол кимна на двамата стражи, застанали от двете им страни, и мъжете тропнаха с копия, за да го поздравят.

Ръката на капитана стисна нейната толкова силно, че я заболя. Той придърпа Селена към себе си, но краката й сякаш бяха от олово и тя му се опълчи.

— В мините ли ти се връща? — попита той. Звучеше леко развеселен.

— Може би ако знаех за какво става въпрос, нямаше да се дърпам толкова.

— Скоро ще разбереш.

Дланите й се изпотиха. Да, най-после щяха да я убият.

Вратите се отвориха със скърцане и разкриха тронна зала. Гигантски полилей, оформен като лоза, заемаше по-голямата част от тавана, а диамантената му светлина стигаше чак до прозорците в далечния край на залата. В сравнение с мрака навън цялата тази яркост й се видя като плесница. Напомняне за това колко много печелят от труда й.

— Влизай — изръмжа капитанът, избута я със свободната си ръка и най-накрая я пусна. Селена се олюля, а покритите й с мазоли нозе се хлъзнаха по излъскания под. Изправи се и се обърна назад, за да види появата на нови шестима стражи.

Четиринайсет, без да броим капитана. Всички — със златния уивърн на туниките си. Това бяха личните телохранители на кралското семейство, безпощадни и светкавични, обучавани още от раждането си да защитават и убиват.

Тя преглътна. Бе едновременно замаяна и изплашена, но все пак се обърна към залата. На покрития с орнаменти дървен трон седеше красив младеж. Всички се поклониха, а сърцето й прескочи един удар.

Бяха я отвели пред престолонаследника на Адарлан.

Бележки

[1] Уивърн — двукрак дракон с криле. Терминът се използва, за да отличи митологичното същество от традиционния дракон, който също е с криле, но с четири крака. Ако драконите бяха истински, най-вероятно щяха да изглеждат като уивърни, тъй като сред гръбначните животни няма такива с повече от четири крайника. — Бел.прев.