Сара Дж. Маас
Стъкленият трон (29)

28

Селена се намръщи и се прицели в бялата топка. Подпря ръка на масата и стикът се плъзна с лекота между пръстите й. Изстреля го напред.

И пропусна.

Изруга и опита отново. Този път удари топката, но така, че тя се плъзна жално настрана и удари тъжно една от шарените си съседки. Чу се тихо тракане. Е, поне бе ударила нещо. И това бе по-голям успех от проучванията й на Знаците на Уирда.

Десет минаваше и тя имаше нужда от малко почивка след тренировките и ядовете с Каин и Елена. Затова реши да отиде в игралната зала. Бе твърде уморена, за да свири, и не можеше да играе карти сама със себе си. Билярдът й се стори най-добрият вариант. Тя взе стика с надеждата, че играта не е особено трудна.

Асасинът мина от другата страна на масата и отново се прицели. Пак пропусна. Стисна зъби и се изкуши да счупи с коляно стика на две. Играеше обаче едва от час — до полунощ щеше да е непобедима! Щеше да овладее тази тъпа игра! В противен случай масата отиваше за подпалки, с които щеше да разпали клада за Каин.

Селена удари топката с такава сила, че тя се насочи към черната стена и удари по пътя си три шарени съседки, преди да уцели топка номер 3 и да я запрати право към дупката.

Топката обаче спря да се търкаля точно на ръба.

Селена извика яростно и изтича до дупката. Разкрещя се на топката, а след това взе стика в ръка и го захапа. Най-накрая се успокои и хладнокръвно пусна топката в дупката.

* * *

— Това бе доста жалко представяне от страна на Асасина на Адарлан — отбеляза Дориан, докато влизаше.

Тя извика и се обърна към него. Бе облечена в туника и панталони, а косата й бе рошава. Той се подпря на масата и се усмихна, а тя поаленя до мораво.

— Ако смяташ да ме обиждаш, можеш да вървиш на… — Тя размаха стика във въздуха, за да уточни точно къде може да отиде престолонаследника.

Той запретна ръкави и взе един от другите стикове.

— Пак ли ще хапеш пръчката? Защото ако е тъй, ще викна дворцовия художник да увековечи сцената.

— Не смей да ми се подиграваш!

— Леле, колко сме сериозни. — Той се прицели в бялата топка и я изпрати право към зелената, която се търкулна в дупката. — Безкрайно си забавна, когато подскачаш от яд.

За негова приятна изненада тя се разсмя.

— Радвам се, че ти е забавно — отвърна, — аз съм бясна.

След което отново се прицели и отново пропусна.

— Може ли да ти покажа как става?

Той застана до нея и свали стика й долу. Избута я леко от мястото й и го зае. Сърцето му леко ускори ход.

— Виждаш ли как показалецът и палецът ми придържат горния край на стика? Трябва само да…

Тя го избута.

— Знам как да държа, идиот такъв.

След това отново пропусна.

— Да, ама не се движиш както трябва. Нека ти покажа.

Това бе стар, стар и изтъркан номер, но въпреки това Дориан се протегна над нея и постави ръката си върху нейната. Смая се, когато лицето му пламна.

Очите му се преместиха на нея и с известно облекчение установи, че тя е още по-изчервена.

— Ако не спреш да ме зяпаш и не започнеш инструкциите, ще ти изтръгна очите и ще ги заменя с билярдни топки.

— Виж, просто трябва да… — Той й показа правилните стъпки и удари топката. Тя отиде в един ъгъл и след рикошета попадна в джоба. — Виждаш ли? Ако го правиш, както трябва, се получава. Опитай отново.

Той взе пръчката. Тя изсумтя, но зае позиция, прицели се и удари. Бялата топка блъсна всички останали и предизвика пълен хаос на масата. Поне улучи нещо.

Той вдигна триъгълника във въздуха.

— Една игра?

* * *

Часовникът удари два през нощта, когато спряха. По средата на играта бе наредил да им донесат поднос с десерти и макар в отначало да възразяваше, Селена излапа голямо парче шоколадов сладкиш и изяде половината и от неговото.

Той спечели всичките игри, но тя не го забеляза. Докато удряше топките, бе доволна и се хвалеше. Когато пропуснеше, яростта й бе по-люта от огньовете на ада. А той не можеше да си спомни кога за последно се бе смял толкова много.

Когато не ругаеше или плюеше, тя говореше за книгите, които и двамата бяха чели, и в цялото бъбрене той имаше чувството, че не е говорила години и се страхуваше пак да не онемее.

Бе невероятно умна. Разбираше го, когато й говореше за история и политика — макар тя да твърдеше, че мрази последната. Имаше какво да каже дори за театъра! Той някак успя да й обещае, че ще я заведе на театър след края на съревнованието.

За миг настана неловко мълчание, но и то бързо отмина.

Дориан се отпусна на стола си и подпря глава. Тя легна напряко върху на стола срещу неговия, а краката й увиснаха от облегалката. Загледа се в огъня и притвори очи.

— За какво си мислиш? — попита той.

— Не зная — отвърна Селена и отпусна глава на другата облегалка.

— Мислиш ли, че убийствата на Ксавие и другите шампиони са целенасочени?

— Може би. Има ли значение?

— Не.

Тя махна мързеливо с ръка.

— Не ми обръщай внимание.

Но преди да я попита още нещо, тя заспа.

Искаше му се да знае повече за миналото й. Каол му бе казал, че идва от Терасен и че семейството й е мъртво. Нямаше представа какъв е бил животът й, как бе станала асасин, къде бе научила да свири на пиано… всичко това оставаше загадка.

Искаше да знае всичко за нея. Щеше му се тя да му го сподели.

Дориан стана и се протегна. След това подреди стиковете и топките, а после си върна при заспалия асасин. Разтърси я леко и тя простена.

— Сега може и да искаш да заспиш тук, но на сутринта ще съжаляваш.

Почти без да отваря очи, Селена се изправи и се насочи към вратата. Когато стигна прага, той реши, че е добре някой да я води, за да не си счупи нещо. Опита се да не мисли за топлината на кожата й и я отведе до спалнята й, където тя се строполи направо върху завивките на леглото.

— Книгите ти са там — промърмори тя и посочи една купчина до кревата. Дориан бавно влезе в спалнята. Селена лежеше неподвижна, затворила очи. На различни места горяха три свещи. Той въздъхна и ги духна, преди да приближи кревата.

Дали вече бе заспала?

— Лека нощ, Селена — каза той. За пръв път я наричаше по име. Произнесе го лесно. Тя изхъмка нещо в отговор и не помръдна. На врата си носеше странна огърлица. Стори му се позната, все едно я е виждал и преди.

Погледна я за последно, след което взе книгите си и излезе от спалнята.

Дали щеше да остане същата, когато станеше шампион? Или в момента играеше роля, за да спечели това, което иска?

Не му се струваше така. Не искаше да е така.

Когато се върна в стаята си, замъкът бе притихнал.

И потънал в мрак.