Сара Дж. Маас
Стъкленият трон (11)

10

Първо видя пода. Червен мрамор на бели линии, осветени от лъчите на слънцето. Дневната светлина бавно изчезна иззад затварящите се стъклени, но непрозрачни врати. Всичко наоколо бе осветено от факли и полилеи. Очите й започнаха да се стрелкат към тълпите около нея. Нямаше прозорци, само малко парче стъкло на тавана, което гледаше към небето.

Нямаше начин да избяга.

По-голямата част от лявата стена бе заета от камина и Селена се постара да не я зяпа, докато Каол я водеше все по-навътре и по-навътре в залата. Камината й напомняше на чудовищна хищно разтворена паст, която бълва огън. Пламъците имаха зеленикав оттенък, от който я побиха тръпки.

Капитанът спря в свободното пространство пред трона и Селена последва примера му. Той не обръщаше внимание на страховития декор около тях или поне прикриваше по-добре чувствата си. Насили се да погледне напред и забеляза тълпата, която изпълваше стаята. Направи скован поклон с ясното съзнание, че всички наоколо я гледат внимателно. Полите й прошумоляха.

Установи, че коленете й треперят, когато Каол постави ръка на гърба й, за да й даде знак, че е време да се изправи. Изведе я от центъра на стаята, след което двамата застанаха до Дориан Хавилиард. Отсъствието на праха и на умората от дългото три седмици пътуване се бяха отразили добре на гладкото му лице. Носеше жакет в черно и сребристо, а тъмната му коса бе грижливо сресана и сияеше. На лицето му се изписа изненада, когато я видя толкова добре облечена, но тя бързо бе заменена от лукавата усмивка, с която погледна към баща си. Селена може би щеше да му отвърне, ако не трябваше да внимава да не трепери цялата.

— След като най-сетне благоволи да пристигнеш, можем да започваме — проговори накрая кралят.

Бе чувала гласа му и преди, дълбок и стържещ като чупенето на стари кости, като хрущенето на снега в люта зима. Не посмя да погледне по-нагоре от гърдите му.

Кралят бе едър човек, и то не само заради мускулите си. Туниката в черно и червено сякаш едвам удържаше тялото му. На раменете си носеше плащ от бяла козина, а на кръста му висеше меч. Дръжката бе оформена като озъбен змей. Никой, срещал острието на този меч, не бе останал жив.

Тя го познаваше.

Името му бе Нотунг.

— Беше извикана от другия край на Ерилея, за да служиш на страната си.

Можеше лесно да отличи благородниците от съперниците си — всички те бяха стари и сбръчкани, с изискани дрехи и декоративни мечове. Зад тях стояха мъже — някои високи и стройни, други набити, трети съвсем обикновени. Около всеки от тях имаше по трима стражи.

Между нея и свободата й стояха двайсет и трима мъже. Повечето от тях приличаха на бандити, но когато огледа лицата им — някои белязани, а други просто отвратителни, — не видя нищо в очите им. Нито следа от някаква интелигентност. Бяха избрани заради мускулите, не заради умовете си. Трима все още стояха в оковите си. Толкова ли опасни бяха?

Няколко от тях се втренчиха в нея и тя отвърна на погледите им. Запита се дали знаят, че им е съперница, или я смятат за придворна дама. Повечето не й обърнаха внимание.

Тя изскърца със зъби. Роклята се оказа грешка. Защо Каол не й бе казал за тази среща вчера?

Тъмнокос и сравнително хубав мъж я огледа предпазливо и тя си наложи да остане спокойна, когато срещна сивите му очи. Той бе висок и слаб, но не мършав, и наклони глава към нея. Тя продължи да го изучава още за миг, колкото да го прецени как разпределя тежестта върху левия си крак и какво наблюдава в следващия противник, на когото спря вниманието си.

Зад херцог Перингтън стоеше огромен воин, който изглеждаше като направен само от мускули и стомана. Носеше ризница без ръкави, която да подчертава бицепсите му, а ръцете му изглеждаха способни да строшат конски череп. Не беше грозен — напротив, в загорялото му лице имаше нещо симпатично, — но имаше нещо противно в поведението му, в обсидиановите му очи, когато се преместиха на нея. Големите му и бели зъби проблеснаха.

— Всички вие се състезавате за титлата на кралски шампион и за правото да бъдете моя дясна ръка в един свят, пълен с врагове.

Селена почувства да я обзема срам. Какво беше „шампион“, ако не замаскирана дума за „убиец“? Можеше ли наистина да работи за този човек? Преглътна. Налагаше се. Нямаше друг избор.

— През следващите тринайсет седмици ще се съревновавате в дома ми. Ще се обучавате всеки ден и в края на всяка седмица ще минавате тест, при който един от вас ще отпада.

Селена пресметна това наум. Бяха двайсет и четирима. Прекалено много за тринайсет седмици.

Кралят сякаш предугади неизказания й въпрос.

— Изпитанията няма да са леки, нито пък обучението ви. Някои от вас могат и да умрат в процеса. Ако сметна за необходимо, може да добавя допълнителни елиминации. Ако изостанете или ме разочаровате, ще ви върна в черната дупка, от която съм ви измъкнал.

Седмицата след Юледа^[1] четиримата останали шампиони ще се изправят един срещу друг в дуел, за да спечелят титлата. Дотогава всичко ще се провежда в тайна, макар най-близките ми приятели и съветници да знаят. — Той махна с огромната си ръка. — И при най-малкото нарушение ще набуча главите ви на кол пред кралските порти.

Селена го погледна и установи, че тъмните му очи се взират в нейните. Кралят се подсмихна и тя усети как сърцето й започва да бие като барабан.

Касапин.

Този човек трябваше да бъде обесен. Беше убил много повече хора от нея, при това беззащитни и невинни. Бе унищожил цели култури, бе заличил знания, трупани векове на ред, бе спуснал мрак над цяла Ерилея. Народът трябваше да се вдигне така, както бяха сторили малцината бунтовници.

Селена реши да не свежда очи. Не можеше да си позволи да отстъпи.

— Ясен ли съм? — попита кралят, без да я изпуска от поглед.

Тя кимна с нежелание. Трябваше да победи всички тези мъже до Юледа. Всяка седмица я очакваше поне едно изпитание, вероятно смъртоносно.

— Отговорете де! — изкрещя кралят и тя се опита да не трепери. — Не сте ли благодарни за този шанс! Не изгаряте ли от желание да ми се закълнете във вярност!

Тя се загледа в краката си.

— Благодарим ви, Ваше Величество. За нас е чест — промърмори. Думите й се сляха с тези на останалите шампиони.

Кралят постави ръка върху дръжката на Нотунг.

— Това ще бъдат интересни тринайсет седмици — измърка той. Селена почувства, че продължава да я наблюдава, и стисна зъби. — Вечна слава и богатство очакват този, който се окаже достоен да носи титлата кралски шампион.

Тринайсет седмици. Толкова време имаше, за да спечели свободата си.

— Следващата седмица ми се налага да замина. Няма да се върна преди Юледа. Това обаче няма да ми попречи да издам заповедта за екзекуцията ви, ако разбера, че е имало… проблеми.

Шампионите отново кимнаха.

— Опасявам се, че ако сме свършили, ми се налага да напусна — прекъсна го застаналият зад нея Дориан. Главата й се обърна към него. Бе смаяна от дързостта му. Бе прекъснал баща си. Принцът се поклони на краля и кимна на мълчаливите съветници. Владетелят му махна с ръка да тръгва, без дори да си направи труда да го погледне. Дориан намигна на Каол и излезе от залата.

— Ако нямате повече въпроси, сте свободни — рече кралят на шампионите и покровителите им с тон, който намекваше, че въпросите могат само да ги отведат до бесилото. — Не забравяйте, че сте тук, за да служите на мен и моята империя. А сега се махайте!

Селена и Каол не проговориха, докато не прекосиха коридора, като бързо минаха покрай останалите състезатели и благородниците, осигурили участието им. Някои от тях разговаряха помежду си, очевидно за да преценят силите си.

Селена усети как се стопля отново, колкото повече се отдалечава от краля. Чак когато завиха иззад един завой обаче, Каол посмя да свали ръката си от гърба й.

— Поне веднъж успя да си замълчиш — въздъхна той.

— И как се кланяше само! — обади се весел глас. Това бе Дориан, който се бе подпрял на стената.

— Какво правиш? — попита Каол.

— Ами чакам те, естествено — отблъсна се от стената Дориан.

— Нали ще се видим на вечеря? — отвърна Каол.

— Говорех на шампиона си! — намигна й Дориан. Тя си спомни начина, по който се бе усмихнал на придворната дама при пристигането им. Престолонаследникът застана на безопасно разстояние от нея, зад Каол, а тримата продължиха по пътя си. — Искам да се извиня за грубостта на татко.

Тя погледна към слугите по коридора, които се кланяха на Дориан. Той дори не им обърна внимание.

— В името на Уирда! — разсмя се Дориан. — Вече те е обучил!

След което сръчка Каол с лакът.

— Двамата така успешно ме пренебрегвате, че приличате на брат и сестра! От друга страна обаче, тя е прекалено хубава, за да ти мине за сестричка…

Селена не успя да скрие усмивката си. И тя, и принцът бяха израснали със строги и сурови родители. Аробин никога не бе заменил бащата, когото тя бе изгубила, не се бе и опитал. Но поне си имаше извинение да бъде колкото отдаден, толкова и тираничен. Защо обаче кралят на Адарлан бе допуснал синът му да не се превърне в негово идентично копие?

— Ето! — възкликна Дориан. — Предизвиках реакция! Боговете са ми свидетели, че я накарах да се усмихне! — Той погледна зад тях и, след като се увери, че никой не ги следи, прошепна: — Не мисля, че Каол ти е разкрил плана преди срещата.

— Какъв план? — Тя прокара пръст по полата си, загледана в блясъка на плата на слънчевата светлина.

— За твоята самоличност. Трябва да си мълчиш. Съперниците ти в съревнованието може и да знаят нещо за Асасина на Адарлан и да го използват срещу теб.

Добър съвет, макар да им бе отнело три седмици, за да се сетят да й го кажат.

— Щом не съм безмилостна убийца, коя съм тогава?

— Според всички в замъка — рече Дориан — се казваш Лилиан Гордайна. Майка ти е мъртва, а баща ти е заможен търговец от Белхейвън. Ти си едничката наследница на богатството му. Но в същото време пазиш черна тайна — нощем крадеш бижута. Срещнал съм те през лятото, когато си се опитала да ме обереш по време на почивката ми в Белхейвън, и тогава съм видял потенциала ти. Баща ти обаче разбрал как прекарваш нощите си и те прогонил далеч от града в селце край Ендовиер. Когато татко обявил идеята си за това съревнование, съм решил да те привлека като свой шампион. Сама можеш да попълниш детайлите.

— Сериозно? — повдигна вежда тя. — Крадла на бижута?

— Не мислиш ли, че е очарователно? — попита Дориан, а Каол изсумтя. Когато тя не отговори, принцът продължи: — Харесва ли ти дома ми?

— Много е хубав — отвърна тя.

— Хубав, а? Може би трябва да намеря още по-големи покои за шампиона си?

— Щом ти доставя удоволствие.

— Радвам се, че съперниците ти не са разклатили самоувереността ти — засмя се отново принцът. — Какво ще кажеш за Каин?

Тя разбра кого има предвид.

— Може би трябва да започнеш да ме угояваш с това, което му дава Перингтън. — Когато Дориан продължи да я гледа, тя завъртя очи. — Мъже с ръст като неговия обикновено не са нито много бързи, нито много гъвкави. Вероятно може да ме унищожи с един удар, но ще му е голям зор да ме улучи.

Тя погледна към Каол с надеждата той да й възрази, но вместо това й отговори Дориан.

— Хубаво, аз също мисля така. Ами останалите? На някои им се носи лоша слава.

— Изглеждат жалки — излъга тя.

— Едва ли ще очакват да ги напердаши една красива млада дама — ухили се той.

За него това бе просто игра, помисли си с горчивина Селена, но преди да успее да отговори, някой ги прекъсна:

— Ваше Височество! Каква изненада!

Гласът бе силен, но гладък и премерен. Това бе жената от градината. Беше се преоблякла — носеше рокля от бяло и златно. Пряко волята си Селена й завидя. Изглеждаше зашеметяващо.

Освен това момичето бе готово да се обзаложи, че тази жена изобщо не е изненадана да види принца. Вероятно го бе причакала.

— Лейди Калтейн — отвърна Дориан и се напрегна целият.

— Тъкмо се видях с Нейно Величество — каза Калтейн и се обърна с гръб към Селена. Ако се интересуваше поне малко от добри обноски, асасинът щеше да се засегне.

— Нейно Величество иска да Ви види. Разбира се, аз информирах Нейно Величество, че Ваше Височество е на среща и не може…

— Лейди Калтейн — прекъсна словесния й поток Дориан, — опасявам се, че не сте се запознала с новата ми приятелка.

Селена можеше да се закълне, че младата жена пред нея настръхва като котка.

— Позволете ми да ви представя лейди Лилиан Гордайна. Лейди Лилиан, запознайте се с лейди Калтейн Ромпие.

Селена потисна порива просто да си тръгне и направи реверанс. Ако й се наложеше да се съобразява с всичките дворцови простотии, щеше да предпочете да се върне обратно в Ендовиер. Лейди Калтейн се поклони и златните нишки в одеждите й проблеснаха.

— Лейди Лилиан е от Белхейвън. Пристигна снощи.

Жената погледна изпод вежди Селена.

— И колко време ще остане с нас?

— Само няколко години — въздъхна тежко Дориан.

— Само! О, Ваше Височество, колко сте забавен! Та това си е доста време!

Селена се загледа в кръстчето на Калтейн. Наистина ли бе толкова слаба? Как, в името на боговете, дишаше?

Видя как двамата мъже се споглеждат и прочете в очите им безпомощност и раздразнение.

— Лейди Лилиан и капитан Уестфол са много близки — драматично заяви Дориан. За голяма радост на Селена Каол се изчерви като домат. — За тях времето ще отлети като миг, уверявам ви.

— А за вас, Ваше Височество? — попита подло Калтейн. В гласа й се прокрадна истерична нотка.

Селена едвам сподави смеха си, когато Дориан отговори.

— Предполагам — каза бавно той и погледна Селена с прекрасните си сини очи, — че ще ми се стори още по-кратко.

Калтейн се извърна към Селена.

— Откъде намерихте тази рокля? — измърка тя. — Невероятна е.

— Аз й я поръчах — изтърси Дориан уж случайно и се загледа в ноктите си. Асасинът и принцът се спогледаха и всеки прочете мислите на другия.

Имаха общ враг.

— Наистина й отива, нали?

Калтейн сви устни, след което ги разтегли в изкуствена усмивка.

— Направо е ослепителна. Макар че светлозеленото по принцип не отива на бледите жени.

— Бледата кожа на лейди Лилиан е наследство от баща й, с което той много се гордее — заяви Дориан и се обърна към Каол, който не успяваше да скрие стъписването си. — Не сте ли съгласен, капитан Уестфол?

— За кое? — сопна се той.

— Че лейди Лилиан е ослепителна!

— Но моля Ви, Ваше Височество — скара му се Селена, като прикри злорадството си с момичешко изкикотване. — Все пак бледнея пред красотата на лейди Калтейн!

Калтейн поклати глава, но когато се обърна към Дориан, каза само:

— Много сте мили.

Дориан се размърда неспокойно.

— Е, хубаво си побъбрихме. Сега трябва да се видя с мама.

Той се поклони първо на Калтейн, а после и на Каол. След това се обърна към Селена. Тя вдигна вежди, когато той поднесе ръката й до устните си. Те бяха меки, а допирът до кожата й — нежен. Ръката й пламна от докосването му и тя усети как се изчервява. Искаше й се да отстъпи назад или да го удари.

— До нови срещи, лейди Лилиан — усмихна й се той. Селена се изкушаваше да погледне към Калтейн, но само направи реверанс.

— Ние също трябва да тръгваме — рече Каол и Дориан се отдалечи, докато си свиркаше с ръце в джобовете. — Мога ли да ви придружа донякъде? — попита капитанът неискрено.

— Не — излая Калтейн, свалила маската на благоприличие, — имам среща с Негова Светлост херцог Перингтън. Пак ще се видим, лейди Лилиан. — Изрече го с тон, с който всеки асасин би се гордял. — Ще станем големи приятелки.

— Разбира се — отвърна Селена. Калтейн мина покрай тях, а полите й изшумоляха около нея. Двамата изчакаха стъпките й да заглъхнат, преди да се заговорят отново.

— Много се забавляваше, нали? — изсумтя Каол.

— И представа си нямаш. — Селена го потупа по ръката. — Сега и ти трябва да се преструваш, че ме харесваш, и всичко ще е наред.

— Изглежда, с престолонаследника имате едно и също чувство за хумор.

— Може да станем добри приятели с него, а ти ще отидеш по дяволите.

— Дориан има по-красиви приятелки с по-добър произход.

Тя го погледна обидено, а той се ухили.

— Мале, че сме суетни!

— Мразя такива жени! — отвърна на погледа му тя. — Толкова отчаяно се борят за вниманието на мъжете, че предават собствения си пол. И после казваме, че вие не мислите с главите си! Напротив, вие поне сте откровени.

— Казват, че баща й е богат колкото краля — отвърна Каол. — Подозирам, че затова Перингтън я харесва толкова. Пристигна в носилка, по-голяма от селска къща. Бяха я носили триста километра.

— Каква простащина.

— Жал ми е за слугите й.

— А на мен за баща й!

Двамата се разсмяха и той повдигна ръката, за която я бе хванал. Когато стигнаха покоите й, тя спря.

— Ще обядваме ли? Умирам от глад.

Той погледна към стражите и усмивката му угасна.

— Имам да свърша малко работа. Като това да подготвя отряда, с който ще пътува кралят.

Тя отвори вратата и го погледна. Той се усмихна отново и малката луничка на бузата му се покачи нагоре.

— Какво? — попита тя. От стаята й се носеше уханието на нещо вкусно и стомахът й изкъркори.

— Асасинът на Адарлан — поклати глава той, разсмя се и тръгна надолу по коридора. — Почини си — подвикна през рамо. — Съревнованието наистина започва утре. И дори да си толкова невероятна, колкото твърдиш, пак ще е по-добре да си се наспала.

Селена вдигна очи към тавана и затръшна вратата след себе си, но когато се зае с обяда си, установи, че си тананика.