Сара Дж. Маас
Стъкленият трон (51)

50

Десният крак на Селена почти не я държеше, но тя стисна зъби и се изправи. Каин спря и тя изпъна рамене.

Вятърът я погали по лицето и развя косите й като златен ореол.

„Няма да се страхувам.“

Знакът на челото й засия в ослепително синьо.

— Какво имаш на лицето? — попита Каин. Кралят се изправи намръщен, а застаналата наблизо Нехемия ахна.

С ранената си и почти безполезна ръка тя избърса кръвта от устата си. Каин изръмжа и завъртя меча си, за да я обезглави.

Селена се изстреля напред, по-бърза от стрела на богиня Деанна.

Очите на Каин се изцъклиха, щом тя заби назъбения край на жезъла от дясната му страна — точно там, където Каол бе казал, че е незащитеното му място.

Щом изтръгна кола, кръвта шурна по ръцете й, а Каин се олюля назад, с ръце на гърдите си.

Тя забрави за болката и за тиранина, който следеше горящия знак на челото й с тъмните си очи. Отскочи назад и сряза ръката на Каин, като разкъса жили и мускули. Той замахна към нея с другата си ръка, но Селена се отдръпна и сряза и нея.

Той скочи напред, но тя отстъпи настрана. Каин се просна на земята, асасинът стъпи върху гърба му и опря остатъка от жезъла в гърлото му.

— А си мръднал, а съм ти разкъсала гърлото — каза тя. Челюстта я болеше.

Каин замръзна и за момент Селена можеше да се закълне, че очите му горят. Изкуши се да го убие на място, за да е неспособен да каже никому това, което знае — за нея, за родителите й, за Знаците на Уирда и тяхната мощ. Ако кралят научеше…

Ръката й потръпна от усилие да не забие върха в гърлото му. Накрая тя вдигна насиненото си лице към краля.

Съветниците нервно изръкопляскаха. Никой не бе видял истинския спектакъл на сенките във виещия вятър. Кралят започна да я оглежда и Селена си наложи да остане изправена, докато той отсъди. Всяка секунда мълчание бе като удар в стомаха й. Дали не мислеше как да я дисквалифицира?

След цял живот чакане кралят проговори.

— Шампионът на сина ми печели турнира — изръмжа той. Зави й се свят.

Бе спечелила. Наистина бе спечелила. Бе свободна — или поне по-близо до свободата. Щеше да бъде кралският шампион, а после щеше да бъде свободна…

Внезапно осъзна какво й се е случило, изпусна кървавия кол на земята и отдръпна крака си от Каин. Отдалечи се с куцане от него. Дишаше тежко, но бе спасена. Елена я бе спасила. И тя… тя бе спечелила!

Нехемия продължаваше да стои на мястото си леко усмихната, само дето…

Принцесата рухна и телохранителите й се притекоха на помощ. Селена пристъпи към приятелката си, но коленете й поддадоха и тя падна на плочките. Дориан, който сякаш бе освободен от заклинание, се втурна към нея и коленичи до тялото й, като повтаряше името й отново и отново.

Но тя почти не го чуваше. Сви се на земята и горещи сълзи закапаха по лицето й. Бе спечелила. Въпреки болката Селена почна да се смее.

* * *

Дориан огледа тялото й, докато тя се смееше тихичко. Раната на бедрото й не спираше да кърви, ръката й висеше безжизнено, лицето и ръцете й бяха нашарени с драскотини и морави синини. Каин, чието лице бе изопнато от гняв, стоеше недалеч зад тях, а кръвта капеше от пръстите му, докато притискаше раната си.

Нека му е, помисли си принцът и извика на баща си:

— Има нужда от лечител!

Кралят обаче не каза нищо.

— Хей, момче! — извика Дориан на един паж. — Намери лечител колкото се може по-бързо!

Трябваше да спре това безумие, още при първия удар на Каин. Трябваше да стори нещо, а не просто да гледа как я смилат от бой, докато е упоена. На негово място тя нямаше да се поколебае да помогне. Дори Каол бе помогнал, като коленичи до края на кръга. Кой обаче я бе упоил?

Докато прегръщаше внимателно Селена, Дориан се взря в Калтейн и Перингтън.

И така пропусна погледа, който Каин и баща му си размениха.

Войникът извади кинжала си.

Но Каол го видя. И без да му мисли, без дори да разбира какво прави, скочи срещу Каин и го намушка право в сърцето с меча си.

Кръвта бликна като фонтан и изпръска ръцете, главата и дрехите на капитана. По някаква причина тази кръв вонеше на смърт и на развала. Каин се строполи тежко на земята.

Светът притихна. Каол видя как Каин издишва за последно и умира. Когато всичко свърши и очите на Каин спряха да го виждат, мечът на Каол падна на земята. Той се свлече на колене до мъртвия, но не го докосна. Какво бе сторил?

Не можеше да спре да гледа окървавените си ръце. Бе го убил.

— Каол — прошепна Дориан. Селена бе замръзнала в ръцете му.

— Какво направих? — попита ги Каол. Селена издаде тих стон и започна да трепери. Двама стражи помогнаха на капитана да се изправи, но докато го отвеждаха, той само гледаше окървавените си ръце.

Дориан видя как приятеля му изчезва в замъка, и се върна при асасина. Баща му вече крещеше нещо.

Тя трепереше толкова силно, че раните й започнаха да кървят още повече.

— Не трябваше да го убива… С-с-сега е… — Тя простена. — Тя ме спаси — каза и зарови лице в гърдите му. — Тя извади отровата от мен. Т-тя… Богове, дори не зная какво стана.

Дориан нямаше представа за какво говори, но я прегърна по-силно. Усети как съветниците го наблюдават, как преценяват всяка дума, излязла от устата й, всяка негова реакция. Дориан ги прокле наум и я целуна по косата. Белегът на челото й бе избледнял. Какво означаваше всичко това? Каин бе засегнал болна тема днес. Когато спомена родителите й, тя изгуби всякакъв самоконтрол. Никога не я бе виждал толкова побесняла.

Мразеше се за това, че не направи нищо, че стоя встрани като страхливец. Щеше да й се компенсира, щеше да се увери, че ще бъде освободена, а после… А после…

Тя не възрази, когато я отведе в покоите й, нито когато извика лекар да я прегледа.

Бе му писнало от дворцовите интриги и политиката. Обичаше я. Никаква империя, никакъв крал, никакъв земен страх нямаше да ги раздели. Ако опитаха да му я отнемат, щеше да разкъса света на части. И по някаква причина това не го уплаши.

* * *

Калтейн наблюдаваше отчаяна и изумена как Дориан отнася плачещото момиче на ръце. Как бе успяла да победи Каин, след като я бяха отровили? Защо не бе мъртва?

Застанал до навъсения крал, Перингтън бе бесен. Съветниците трескаво пишеха нещо.

Калтейн извади празната стъкленица от джоба си. Нали херцогът бе поставил достатъчно силна отрова, че да замае асасина? Защо Дориан не плачеше над трупа й? Защо Калтейн не го утешаваше в прегръдките си?

Болката в главата я прониза толкова остро, че светът около нея стана черен като обсидиан. Не можеше да мисли ясно.

Тя приближи херцога и изсъска в ухото му:

— Каза, че това ще свърши работа. — Едвам снишаваше гласа си до шепот. — Каза, че проклетата отрова ще подейства!

Кралят и херцогът я зяпнаха, а съветниците си размениха разтревожени погледи.

Тогава херцогът бавно се изправи.

— Какво има в ръката ти? — попита той малко по-високо.

— Знаеш какво! — побесня тя. Все още се мъчеше да не крещи, макар болката в главата да я унищожаваше. Едвам мислеше и в нея говореше единствено гневът. — Глупавата отрова, която й сипах — промърмори тя така, че само Перингтън да я чуе.

— Отрова? — попита Перингтън толкова високо, че очите на Калтейн се изцъклиха. — Отровила си я? Но защо ти е да правиш такова нещо?

Той махна с ръка на трима стражи.

Защо кралят си мълчеше? Защо не й помагаше? Херцогът й бе дал отровата по негова заповед, нали така? Съветниците обаче я загледаха обвинително и започнаха да си шушукат нещо.

— Ти ми я даде! — извика тя на херцога, но Перингтън просто смръщи оранжевите си вежди.

— За какво говориш?

— Ах, ти, подъл кучи сине! — тръгна напред Калтейн.

— Моля ви, озаптете я — каза спокойно херцогът, все едно тя бе някоя истерична слугиня. Все едно бе никоя.

— Казах ви — подшушна херцогът на ухото на краля, — тя е готова на всичко, за да докопа престоло…

Повлякоха я назад и думите му заглъхнаха. На лицето на херцога нямаше абсолютно никаква емоция. Бе я направил на глупачка.

— Моля ви, Ваше Величество! — развика се Калтейн. — Негова Светлост ми каза, че Вие…

Но херцогът просто отклони поглед.

— Ще те убия! — изкрещя тя на Перингтън и се обърна към краля, но той също отклони поглед. На лицето му бе изписано отвращение. Нямаше да я послуша, все едно каква е истината. Перингтън бе изпипал внимателно целия си план, а тя бе просто марионетка в ръцете му. Бе се правил на глупак през цялото време, за да й забие ножа в гърба.

Калтейн риташе и пищеше в ръцете на стражите, но масата на краля ставаше все по-малка и по-малка. Когато стигнаха портите на замъка, херцогът й се ухили и мечтите й станаха на прах.