Серия
Стъкленият трон (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Throne of Glass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 46 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Silverkata (2020)

Издание:

Автор: Сара Дж. Маас

Заглавие: Стъкленият трон

Преводач: Александър Драганов

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Дедракс“ АД, София

Редактор: Вида Делчева

Художник: Talexi

Художник на илюстрациите: Kelly de Groot

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1166-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11664


51

Следващата сутрин Дориан вирна брадичка, когато баща му погледна към него. Не сведе очи, независимо колко секунди отминаха тихо. Баща му бе позволил на Каин толкова дълго да се гаври със Селена, въпреки че видимо бе упоена… Бе цяло чудо, че Дориан още не му се бе разкрещял. Но имаше нужда от тази аудиенция.

— Е? — попита кралят накрая.

— Бих искал да науча какво ще се случи с Каол за това, че уби Каин.

— Какво, мислиш, трябва да се случи? — заблестяха черните очи на баща му.

— Нищо — отвърна Дориан. — Той го уби, за да защити Сел… за да защити асасина.

— Значи мислиш, че живота на един асасин е по-ценен от този на един войник?

Сапфирените очи на Дориан потъмняха.

— Не, но мисля, че няма чест в това да нападнеш някого в гръб, след като те е победил.

Ако узнаеше, че Перингтън и баща му стоят зад това, че са имали роля в отровата, пусната от Калтейн в чашата й… Ръцете на Дориан се свиха в юмруци.

— Нямало чест, а? — поглади брадата си кралят на Адарлан. — А щеше ли да ме посечеш, ако аз бях посегнал да я убия по този начин?

— Ти си моят баща — каза той внимателно. — Вярвам, че изборът, който би направил, е правилният.

— Какъв си ми сладкодумен само! Почти колкото Перингтън.

— Значи няма да накажеш Каол?

— Няма причина да се лишавам от услугите на един кадърен капитан на стражата.

— Благодаря ти, татко — въздъхна Дориан. Благодарността в очите му бе искрена.

— Друго има ли? — попита кралят разсеяно.

— Аз… — Дориан погледна към прозореца, а после към баща си и събра кураж за втория въпрос. — Искам да зная какво смяташ да правиш с асасина.

Баща му се усмихна така, че кръвта на Дориан се смрази.

— Асасинът — повтори баща му. — Ами, тя бе много безчестна в дуела. Не зная дали е редно такава ревяща кокошка да бъде мой шампион, все едно дали е била отровена, или не. Ако беше наистина добра, щеше да забележи отровата, преди да я изпие. Може би трябва да я изпратя обратно в Ендовиер.

Дориан изпусна нервите си със зашеметяваща скорост.

— Грешиш за нея! — започна той, но после поклати глава. — Но каквото и да ти кажа, няма да я видиш по друг начин.

— Какво има да виждам в един асасин, ако не чудовище? Доведох я тук, за да ми слугува, не да се бърка в живота на сина ми и империята ми.

Дориан се озъби. Никога не бе дръзвал да погледне към баща си така. Стори му се невероятно. Докато баща му сядаше бавно, Дориан се запита дали вече не започва да го счита за истински проблем. С изненада установи, че не му пука. Може би бе настъпил моментът да потърси сметка за делата на краля.

— Тя не е чудовище — каза Дориан — Всичко, което е сторила, е било, за да оцелее.

— Така ли ти каза? Да оцелее? Могла е да се хване на всякаква работа, за да оцелява, но е избрала убийствата. Защото й харесват. Вече те върти на малкия си пръст, а? Хитрушата ми тя! Какъв политик щеше да излезе от нея, ако се бе родила мъж!

Дориан изръмжа.

— Не знаеш какви ги приказваш. Аз не изпитвам нищо към нея.

Но с това изречение Дориан разбра, че е сгрешил и че баща му е намерил слабото му място — ужаса, че ще му отнемат Селена. Ръцете му безсилно увиснаха.

Кралят погледна към престолонаследника.

— Когато ми е удобно, ще й предложа договор. А ти дотогава ще си мълчиш по въпроса, момче.

Дориан сподави студената ярост в себе си, защото една картина изплува в съзнанието му — начинът, по който Нехемия бе подала на Селена жезъла си. Нехемия не беше глупачка. Също като престолонаследника, тя знаеше, че символите имат сила. Селена може и да бе шампион на баща му, но бе спечелила титлата с оръжие от Ейлве. И макар Нехемия да играеше игра, която не бе способна да спечели, Дориан не можеше да отрече, че й се възхищава за смелостта да опита.

Може би някой ден щеше да събере сили да попита баща си за онези избити бунтовници. Но този ден нямаше да е днес. Рано беше. Сега щеше само да даде начало.

Той погледна баща си, задържа главата си високо вдигната, и каза:

— Перингтън иска да използва Нехемия за заложница, за да държи бунтовниците от Ейлве изкъсо.

— Така ли искал? — наклони глава баща му. — Това е интересна идея. Съгласен ли си с нея?

Дориан усети как дланите му започват да се потят, но запази лицето си безизразно.

— Не, не съм. Смятам, че имаме повече достойнство.

— Така ли смяташ? А имаш ли представа колко войници и припаси сме изгубили заради тия бунтовници?

— Имам, но е опасно да използваме Нехемия по този начин. Бунтовниците могат да се възползват от това, за да си спечелят съюзници в другите кралства. Нехемия е обичана от народа си. Безпокоиш се за войниците и… припасите. Представи си колко повече ще загубиш, ако планът на Перингтън накара ейлвийците да се разбунтуват открито. По-добре ще е да спечелим Нехемия на наша страна. Да я убедим да накара бунтовниците да отстъпят. А това няма да стане, ако я вземем за заложница.

Настъпи тишина и Дориан се опита да остане неподвижен, докато баща му го изучаваше с поглед. Чувстваше всеки удар на сърцето си като забиващ се в тялото му чук.

Накрая обаче баща му кимна.

— Хубаво, ще кажа на Перингтън да зареже това.

Дориан почти се срина от облекчение, но запази изражението си неутрално и просто каза:

— Благодаря, че ме изслуша.

Баща му не отвърна и, без да чака да го освободят, принцът се завъртя на пети и излезе.

* * *

Когато се събуди, Селена се опита да не трепери от болката, прорязваща рамото и крака й. Увита в завивки и превръзки, тя погледна към часовника на камината. Бе почти един следобед.

Когато си отвори устата, челюстта я заболя. Селена нямаше нужда от огледало, за да види, че е покрита със синини. Намръщи се и лицето й запулсира от движението. Несъмнено изглеждаше ужасно. Опита се да седне, но не успя. Всичко я болеше.

Ръката й бе превързана, а бедрото я прободе ужасно при опита да раздвижи крака под одеялото. Не помнеше какво точно е станало по време на дуела, но поне не я бяха убили — нито Каин, нито кралят.

Сънищата й миналата нощ бяха изпълнени с Нехемия и Елена, макар нерядко те да изчезваха, заменени от видения с демони и живи мъртъвци. И всички отвратителни неща, които Каин бе наговорил… Кошмарите бяха толкова ужасни, че Селена почти не спеше въпреки болката и изтощението. Запита се какво ли е станало с амулета на Елена. Имаше чувството, че кошмарите се дължат на отсъствието му и много искаше да й го върнат, макар Каин да бе вече мъртъв.

Вратата на покоите й се отвори и тя зърна застаналата на прага Нехемия. Принцесата само се усмихна леко, след което затвори вратата на спалнята и се приближи. Лапичка вдигна глава и размаха опашка.

— Здравей — каза Селена на ейлвийски.

— Как се чувстваш? — отвърна Нехемия на общия език без следа от акцент.

Лапичка се покатери на болните крака на Селена, за да поздрави принцесата.

— Ами, както изглеждам — отвърна Селена. Устата я заболя от движението.

Нехемия седна на края на матрака. Селена направи гримаса, когато креватът под нея се размърда. Нямаше да се възстанови лесно. След като приключи с близането и душенето на Нехемия, Лапичка се сви на кравай между тях и заспа. Селена зарови пръсти в меката й като кадифе козина.

— Няма да увъртам — каза Нехемия. — Спасих ти живота по време на дуела.

Тя имаше смътен спомен за това как пръстите на Нехемия изписват странни символи във въздуха.

— Значи не е било халюцинация? И… и ти също си видяла всичко това? — Селена се опита да се изправи леко, но всяко движение й носеше болка.

— Не беше халюцинация — отвърна принцесата. — И, да, видях всичко, което и ти. Моите дарби ми помагат да виждам неща, които другите не могат. Отровата, която Калтейн пусна във виното ти, позволи и на теб да зърнеш какво всъщност обитава нашия свят. Не мисля, че Калтейн е търсила такъв ефект, но билето реагира по този начин с кръвта ти. Магия при магия отива.

Селена се размърда неспокойно при тези думи.

— Защо се преструваше толкова време, че не разбираш езика ни? — попита, за да смени темата. Зачуди се обаче защо въпросът е почти толкова болезнен, колкото и раните.

— Първоначално за защита — отвърна Нехемия и внимателно постави ръката си върху тази на Селена. — Ще се изненадаш какви неща изричат хората, когато си мислят, че не ги разбираш. С всеки следващ ден, в който се правех на неграмотна обаче, ми бе все по-трудно да съм около теб.

— Но защо ме накара да ти давам уроци?

— Защото имах нужда от приятелка — погледна към тавана Нехемия, — защото те харесах.

— Значи наистина си чела онази книга, когато попаднах на теб в библиотеката.

— Правех проучвания — кимна Нехемия — на Знаците, както ги наричате на вашия език. Излъгах, когато ти казах, че не знам нищо за тях. Знам всичко за тях. Как да ги чета, как да ги използвам. Цялото ми семейство знае, но го пазим в тайна и го предаваме от поколение на поколение. Те се ползват само като последно средство за защита срещу злите сили или срещу ужасни болести. А тук магията е забранена и въпреки че силата на Знаците е различна, ако хората разберат, че ги използвам, ще ме хвърлят в затвора.

Селена отново опита да се изправи, като прокле наум, че не може да се движи, без да рискува да припадне от болка.

— Използваш ги?

Нехемия кимна мрачно.

— Пазим ги в тайна заради ужасната сила, която имат. Тя може да се използва и за добро, и за зло. Ала повечето хора я ползват за зло. Откакто пристигнах тук, ми стана ясно, че някой призовава демони от отвъдните светове — селения, които съществуват отвъд нашия свят. Онзи глупак Каин знаеше достатъчно Знаци, за да призовава съществата, но не и за да ги контролира и връща обратно там, откъдето са дошли. Отне ми месеци да издирвам и унищожавам изчадията, които той пусна сред нас. Затова отсъствах толкова често.

Селена пламна от срам. Как бе могла да повярва, че Нехемия избива другите шампиони? Вдигна ръка и огледа белезите по нея.

— Ето защо не ме пита от какво съм била ухапана. Ти… ти си използвала Знаците, за да ме изцериш.

— Продължавам да не зная как си попаднала на ридерака. Опасявам се обаче, че това е разказ за друг път. — Нехемия изцъка с език. — Знаците, които откриваше под леглото си, ги рисувах аз. — Селена подскочи и изсъска, когато болка заля тялото й. — Това са Знаци за защита. Представа си нямаш каква играчка беше да ги изписвам наново и наново, докато ти ги измиваше. — Краищата на пълните й устни се изкривиха в усмивка. — Без тях ридеракът щеше да дойде много по-бързо при теб.

— Защо?

— Защото Каин те мразеше, естествено. Искаше да те елиминира от надпреварата. Ако не беше умрял, щях да го питам откъде се е научил да отваря такива портали. Когато отровата те накара да се зарееш между световете, самото му присъствие някак призова изчадията в пространството между тях, за да те разкъсат. След всичко, което направи обаче, той си заслужи Каол да го набучи като на шиш.

Селена погледна към вратата на спалнята. Не бе виждала Каол от вчера. Дали кралят не го бе наказал задето й е помогнал?

— Него го е грижа много повече за теб, отколкото и двамата осъзнавате — рече Нехемия и се усмихна леко.

Селена пламна.

— Предполагам, искаш да знаеш как те спасих? — прокашля се Нехемия.

— Ако ти искаш да ми кажеш — отвърна Селена и принцесата се усмихна.

— Със Знаците отворих портал към едно от селенията на отвъдното и пуснах Елена, първата кралица на Адарлан.

— Познаваш ли я? — повдигна вежда Селена.

— Не, но тя отвърна на моя зов за помощ. Не всички отвъдни селения са пълни със смърт и мрак. Някои са дом на създания на доброто, готови да ни се притекат на помощ в Ерилея, ако нуждата ни е искрена. Тя чу твоята молба за помощ много преди да отворя портала.

— Възможно ли е да отидеш в други светове? — Селена смътно си спомни Знаците на Уирда, които бе прочела в книгите преди много месеци.

— Не зная — погледна я внимателно Нехемия, — не съм завършила обучението си. Но кралицата беше едновременно в нашия свят и извън него. Тя е в пространството между световете и не може напълно да дойде при нас, като същото важи и за създанията, които ти видя. Изисква се огромна сила, за да отвориш истински портал, за да пуснеш нещо — и дори тогава порталът се затваря незабавно след това. Каин го отваряше, колкото да пусне ридерака, но това траеше много кратко. И аз трябваше да го отварям отново, за да го изпращам обратно там, откъдето е дошъл. Играехме си на котка и мишка месеци на ред. — Тя разтри слепоочията си. — Нямаш идея колко ме умори всичко това.

— Каин призовава всички онези създания за дуела, нали?

— Може би — замисли се над въпроса Нехемия, — но те вече чакаха.

— Аз обаче можех да ги видя само заради отровата, която Калтейн ми даде?

— Не зная, Елентия — въздъхна Нехемия и се изправи. — Зная само, че Каин бе научил тайните на моя народ, тайни, отдавна забравени в далечния север. Това ме безпокои.

— Поне е мъртъв — отвърна Селена и преглътна. — Но… на онова място… Каин не приличаше на себе си, а на демон. Защо?

— Вероятно защото призоваваното от него зло се е загнездило в душата му и го е превърнало в нещо различно.

— Говореше за мен. Сякаш знае всичко. — Селена стисна завивките.

Нещо проблесна в очите на Нехемия.

— Понякога злите хора ни казват неща, с които да ни объркат, и с които да тровят мислите ни дълго след като сме се изправили срещу тях. Щеше да е радостен да види, че още се безпокоиш за дивотиите, които ти е наговорил. — Нехемия я потупа по ръката. — Не му доставяй удоволствието да продължава да те тревожи, прогони тези мисли от главата си.

— Поне кралят не знае за това. Не мога да си представя какво би направил, ако притежаваше такива сили.

— А аз мога — отвърна тихо Нехемия. — Знаеш ли какъв е Знакът, изобразен на челото ти?

— Не — замръзна Селена, — а ти?

Нехемия я погледна преценяващо.

— Не, не зная. Но съм го виждала и преди. Изглежда, е част от теб. Наистина се притеснявам какво мисли кралят за това. Цяло чудо е, че досега не те е разпитал. — Кръвта на Селена замръзна във вените й и Нехемия бързо добави: — Не го мисли. Ако е искал да те разпита, досега да го е направил.

Селена издиша.

— Защо си дошла тук всъщност, Нехемия?

Принцесата замълча за миг.

— Не съм вярна на краля на Адарлан. Знаеш това. Не се боя да ти кажа, че съм дошла в Рифтхолд по една-единствена причина. За да разбера плановете му.

— Като шпионин? — прошепна Селена.

— Ако искаш, наречи го така. Готова съм на всичко за родината си. Няма жертва, която да е прекалено голяма, за да освободя хората си от игото, или за да предотвратя следващо клане.

В очите й проблесна болка. Сърцето на Селена прескочи един удар.

— Ти си най-смелият човек, когото познавам.

Нехемия погали Лапичка по козината.

— Любовта ми към Ейлве е по-голяма от страха, който изпитвам от краля на Адарлан. Няма обаче да те замесвам в това, Елентия. — Селена почти въздъхна от облекчение, макар да я бе срам, че се чувства така. — Пътищата ни може и да са преплетени, но… мисля, че трябва да продължиш по своя. Засега. Да свикнеш с новата си позиция.

Селена кимна и се прокашля.

— Няма да кажа на никого за силите ти.

Нехемия се усмихна тъжно.

— И няма да има повече тайни между нас. Когато си по-добре, бих искала да чуя как си се свързала с Елена. — Тя сведе очи към Лапичка. — Имаш ли нещо против да я изведа на разходка? Имам нужда да усетя вятъра по лицето си.

— Разбира се — отвърна Селена. — Цял ден стои тук.

Кучето сякаш ги разбра, защото скочи от леглото и слезе в краката на Нехемия.

— Радвам се, че те имам за приятелка, Елентия — каза принцесата.

— А аз се радвам дори повече, че ми пазиш гърба — отвърна Селена, сподавяйки прозявката си. — Благодаря, че ми спаси живота. Вече втори път, може би и повече. — Селена се намръщи. — Искам ли да знам колко пъти си ме спасявала от изчадията на Каин?

— Не и ако искаш да спиш тази нощ. — Нехемия я целуна по главата и тръгна към вратата с Лапичка. Преди да излезе обаче, принцесата се спря на прага и подхвърли нещо на Селена. — Това е твое. Един от стражите го взе след края на дуела.

Беше Окото на Елена.

Селена стисна амулета в юмрук.

— Благодаря ти.

Когато Нехемия излезе, Селена се усмихна въпреки всичко, което бе научила, и затвори очи. Стиснала амулета в ръка, тя спа по-дълбоко, отколкото през последните месеци.