Сара Дж. Маас
Стъкленият трон (35)

34

Селена стоеше на прозореца в спалнята си и наблюдаваше как снегът танцува в нощния въздух. Нехемия отдавна се бе прибрала в покоите си с пресъхнали сълзи и изправени рамене. Часовникът отбеляза единайсет и Селена се протегна, но след това спря, защото болка преряза стомаха й. Преви се на две и се съсредоточи върху дишането си, след което зачака схващането да й мине. Бе прекарала така вече близо час, преди да увие завивката около себе си. Седеше до прозореца и топлината на огъня не я достигаше истински. За щастие, тъкмо тогава влезе Филипа. Носеше поднос с чай.

— Ето, дете — каза тя, — това ще помогне.

Остави чая на масата до асасина и подпря ръка на облегалката на стола.

— Жалко за това, което стана с ейлвийците — каза слугинята достатъчно тихо, че никой, който подслушва, да не може да я чуе. — Не мога да си представя как се чувства принцесата в момента.

Селена усети гняв, нарастващ заедно с болката в стомаха й.

— Щастлива е обаче да има приятелка като теб.

Момичето докосна ръката на Филипа.

— Благодаря ти.

След това взе чашата и изсъска, като едва не я изтърва от горещината, която опари кожата й.

— По-внимателно де — засмя се Филипа. — Не знаех, че асасините могат да бъдат толкова непохватни. Ако ти трябва нещо, повикай ме. Знам всичко за месечните болки.

Филипа разроши косата й и излезе. Селена щеше да й благодари, но нов спазъм я принуди да се превие на две, докато вратата се затваряше.

Теглото, което бе натрупала през последните три месеца и половина, бе позволило на месечния й цикъл да се върне, след като почти бе изчезнал по време на глада в Ендовиер. Селена простена. Как можеше да тренира така? До дуела оставаха само четири седмици.

Снежинките се завъртяха и заблестяха пред стъклените прозорци в танц, който бе отвъд човешкото разбиране. Как Елена можеше да очаква от нея да победи загадъчното зло в замъка, след като навън имаше още толкова много? Можеше ли то да се сравни с престъпленията в другите кралства или в лагерите в Калакула и Ендовиер?

Вратата на спалнята й се отвори и някой влезе.

— Чух за Нехемия — каза Каол.

— Какво търсиш… не е ли малко късно да си тук? — попита тя и придърпа завивките около себе си.

— Болна ли си?

— Неразположена съм.

— Заради бунтовниците?

„Колко си глупав само“ — помисли си Селена.

— Не, наистина не ми е добре.

— И на мен ми стана лошо от чутото — промърмори Каол и погледна към пода. — От всичко. След като видях Ендовиер… — Той потърка лицето си, все едно можеше да изтрие спомените по този начин. — Петстотин души — прошепна.

Смаяна от признанието му, тя само продължи да го гледа.

— Виж — каза Каол и започна да ходи напред-назад, — знам, че понякога съм груб с теб и че се оплакваш на Дориан, но… — Той се обърна към нея. — Радвам се, че се сближи с принцесата и оценявам честността и приятелството ти с нея. Знам слуховете, че Нехемия е близка с бунтовниците… но бих искал да мисля, че ако завладеят моята родина, аз също не бих се спрял пред нищо, за да спечеля свободата на народа си.

Селена щеше да му отговори, ако не бе пронизващата болка, която тръгна от долната половина на гръбнака й и накара стомаха й да пламне.

— Може би… — отвори уста той и се загледа към прозореца, — може би съм грешал.

Тя усети как й се завива свят и притвори очи. Цикълът й винаги минаваше ужасно, в спазми и гадене. Нямаше обаче да повърне. Не точно сега!

— Каол — отвори уста тя и постави ръка на устата си тъкмо когато гаденето я обхвана.

— Просто се гордея с работата си — продължи той.

— Каол… — Щеше да повърне.

— А ти си Асасина на Адарлан. Чудех се обаче дали би искала…

— Каол — предупреди тя.

Той отскочи и Селена повърна на пода.

Каол издаде звук на отвращение и отстъпи назад. Сълзите й потекоха, когато усети ужасния металически вкус в устата си. Преви се над коленете си и започна да плюе по пода.

— Ама… ти наистина си болна! — Той извика слугинята и помогна на Селена да седне. Светът й се бе прояснил. Какво я питаше…

— Хайде да си легнеш — рече той.

— Не съм точно болна — изпъшка тя. Той седна на леглото и взе завивката. Една слугиня се появи, намръщи се на повърнатото по пода и извика за помощ.

— А как?

— Аз, ъъъ… — Богове, какъв глупак! Бе се изчервила толкова, че щеше да се разпадне по пода като восък. — Просто съм в цикъл.

Внезапно и неговото лице почервеня и той отстъпи назад, като прокара ръка през късата си кафява коса.

— Ами аз… ако… ще взема да си ходя — заекна той и се поклони.

Селена повдигна вежда и въпреки всичко се усмихна доволно, когато той се разбърза да напусне, но без да тича, и едва не се спъна в прага на излизане.

Селена погледна към слугините, които чистеха.

— Толкова съжалявам — започна тя, но те й махнаха.

Смутена и все още неразположена, тя се намести по-навътре в леглото и се скри под завивките с надеждата, че скоро ще заспи.

За жалост, не заспа и скоро вратата се отвори и някой се засмя.

— Каол ми съобщи за „неразположението“ ти — засмя се натрапникът. — Човек би помислил, че някой на неговото място не би бил толкова притеснителен, не и след всички онези трупове.

Селена отвори едно око и се намръщи, когато завари Дориан, седнал на леглото й.

— В момента изгарям от абсолютна агония и пет пари не давам нито за Каол, нито за теб.

— Едва ли е чак толкова лошо — извади той колода карти от жакета си. — Играе ли ти се?

— Вече ти казах, че ми е лошо!

— На мен ми изглеждаш добре. — Той майсторски разбърка колодата. — Само една игра.

— Нямаш ли хора, на които се плаща, за да те забавляват?

Той се ядоса и хвърли колодата.

— Би трябвало да си доволна от това, че те удостоявам с присъствието си.

— Ще бъда горда, ако ме удостоиш с отсъствието си.

— За някой, който разчита на милостта ми, си доста нагла.

— Нагла? Та аз дори не съм започнала.

Легнала на една страна, тя сви колене до гърдите си.

Той се разсмя и започна да си играе с картите.

— Новото ти кученце е добре, ако ти е интересно.

— Махни се — простена тя. — Имам чувството, че умирам.

— Една красива девойка не бива да умира сама — рече той и постави ръка върху нейната. — Да ти почета ли в последните ти мигове? Каква история би ти допаднала?

Тя отдръпна ръката си.

— Тази за принца идиот, който не оставя асасина си на мира!

— Това е хубава приказка. Има и щастлив финал. Момичето асасин се преструва, че е болно, за да привлече вниманието на принца! Кой би предположил? Но тя е умна.

— Вън! Вън! Вън! Махни се и иди да сваляш някоя кифла!

Тя грабна една книга и я метна по него. Той я улови, преди да удари носа му, и очите на Селена се разшириха.

— Не исках… да те нападам. Просто се шегувах. Не съм искала… да Ви нараня, Ваше Височество.

— И без това бих очаквал по-достойно нападение от Асасина на Адарлан. Меч или нож… не в гръб, надявам се.

Тя се хвана за стомаха и се преви на две. Понякога мразеше това, че е жена.

— И се казвам Дориан, а не „Ваше Височество“. И няма нужда да ми говориш на Ви.

— Хубаво.

— Кажи го.

— Кое?

— Името ми. Кажи: „Хубаво, Дориан“?

Тя завъртя очи.

— Щом това доставя удоволствие на Негово Височайше Сиятелство, ще те наричам с първото ти име.

— Височайше Сиятелство? Ама това ми харесва.

Тя се усмихна леко и Дориан погледна към книгата.

— Но това не е от книгите, които аз ти изпратих? Дори не притежавам подобни книги.

Тя се разсмя немощно и взе чая от появилата се слугиня.

— Разбира се, че я нямаш, Дориан. Накарах слугините да ми я донесат днес.

— „Страстите на Залеза“ — прочете той, отвори книгата на случайна страница и зачете на глас. — „Ръцете му започнаха нежно да масажират нейните млечнобели гърд…“ — Очите му се ококориха. — В името на Уирда! Наистина ли четеш такива глупости! Какво стана със „Символи и сила“ и „Ейлвийските обичаи и култура“?

Тя изпи чая си и стомахът й се успокои.

— Можеш да я вземеш, когато приключиш. Прочетеш ли я, литературните ти познания ще бъдат пълни. И… — усмихна се коварно тя — ще имаш свежи идеи за това какво да правиш с приятелките си.

— Няма да чета това — изсъска той през зъби.

— Значи си точно като Каол.

— Каол? — попита той и попадна в капана. — Предложила си това на Каол?

— Той отказа, разбира се — излъга тя. — Заяви, че не е редно да чете такива книги, още повече ако аз му ги давам.

— Дай ми това, дяволице — взе й книгата Дориан. — Няма да те оставя да ни настроиш един срещу друг.

Той погледна книгата, след което я обърна така, че заглавието да не се вижда. Селена се усмихна и отново се загледа във валящия сняг. Вече бе леденостудено и дори огънят не можеше да прогони мраза, навяван от вятъра през процепите на балкона. Почувства как Дориан я наблюдава — и то не по внимателния начин, по който го правеше Каол.

Дориан я гледаше, защото му харесваше да я гледа.

А на нея също й харесваше да го гледа.

* * *

Дориан не осъзна, че е хипнотизиран от нея, докато тя не се изправи и не каза:

— Какво ме зяпаш?

— Красива си — отвърна Дориан, преди да помисли.

— Не бъди глупав.

— Обидих ли те? — Сърцето му заби по непознат начин.

— Не — отвърна тя и бързо се обърна към прозореца. Дориан я видя как се изчервява все повече и повече. Никога не бе общувал с толкова хубава жена толкова дълго време, без да я ухажва — освен Калтейн. Не можеше да отрече, че иска да разбере какво е усещането да целуне Селена, как ухае кожата й, как би реагирала на допира на пръстите му по тялото й.

Седмицата около Юледа бе време за почивка и празник на удоволствията, които те топлят в зимната нощ. Жените разпускаха косите си, някои дори не носеха корсет. Бе празник на плодовете и на плътта. Обикновено го очакваше с нетърпение всяка година. Но сега…

Сега усещаше хлад в стомаха си. Как можеше да празнува, когато бе разбрал как са постъпили войниците на баща му с бунтовниците от Ейлве? Не бяха пощадили никого. Петстотин души — мъртви. Как щеше да погледне отново Нехемия в очите? И как щеше един ден да управлява страна, в която войниците са обучени да не изпитват никакво съчувствие към човешкия живот?

Устата на Дориан пресъхна. Селена бе от Терасен — още една завладяна държава, първата, паднала под властта на баща му. Бе чудо, че Селена изобщо го забелязва. А може би вече бе изкарала толкова време в Адарлан, че не я интересуваше. Някак Дориан не мислеше, че е възможно — не и с трите белега на гърба, които да й напомнят завинаги за жестокостта на баща й.

— Нещо притеснява ли те? — попита тя внимателно, но и любопитно. Като че ли я интересуваше. Той си пое дълбоко въздух и отиде до прозореца. Нямаше сили да я погледне. Стъклото бе ледено под ръката му и той се загледа в снежинките, които падаха по земята.

— Сигурно ме мразиш — прошепна той, — мен и целия двор, на който не му пука за отвратителните неща, които се случват извън стените на града. Чух за онези бунтовници и… — Той подпря глава на прозореца. — Срам ме е. — Чу как тя става и сяда на стола си. Думите изскачаха сами от устата му, като река, а той нямаше сили да ги спре. — Разбирам защо ти е лесно да убиваш такива като мен. Не те обвинявам.

— Дориан — каза нежно тя.

Светът отвъд замъка бе притъмнял.

— Разбирам, че никога няма да ми го кажеш — продължи той и изплю това, което го мъчеше от много време, — но зная, че когато си била малка, ти се е случило нещо ужасно, нещо, за което вероятно е отговорен баща ми. Имаш правото да мразиш Адарлан, че е завладял Терасен, че е завладял страната на приятелката ти… че е завладял всичко. — Той преглътна и очите му започнаха да парят. — Няма да ми повярваш, но… не желая да съм част от това. Дори не мога да се нарека мъж, щом позволявам на баща си да извършва такива зверства. Но и да помоля за милост към превзетите кралства, той няма да ме чуе. Никога. Затова те избрах за мой шампион. Защото това е един от малкото начини да го уязвя. — Тя поклати глава, но той не спря. — Ако бях отказал да покровителствам шампион, баща ми щеше да възприеме това като бунт, а аз нямам куража да му се опълча по този начин. Затова избрах Асасина на Адарлан. Това бе едничкото нещо, което можех да направя. — Вече всичко бе ясно. — Животът не бива да е такъв — каза той и погледите им се срещнаха, когато Дориан махна с ръка към стаята, — светът не бива да е такъв.

Селена остана притихнала, заслушана в биенето на собственото си сърце, преди най-сетне да отговори.

— Не те мразя — отвърна съвсем тихо тя. Той се отпусна на стола пред нея и се хвана за главата. Изглеждаше невероятно самотен. — Не мисля, че си като останалите. Съжалявам, ако съм те наранила. Просто се шегувах.

— Не си ме наранила — отвърна той. — Просто направи живота… малко по-интересен.

— Малко? — наклони глава тя.

— Добре де — изпъна крака той. — Не малко. Да можеше да дойдеш с мен на Юледния бал… но пък се радвай, че не можеш да присъстваш.

— А защо не мога да присъствам? Какъв е този бал?

— Нищо специално — простена той. — Бал с маски, който се провежда на Юледа. А и знаеш сама защо не можеш да дойдеш.

— С Каол ви е много забавно да ми отнемате и малките удоволствия, нали? Аз обичам тържествата.

— Стани шампион на татко и ще можеш да присъстваш на всички балове.

Тя направи гримаса. Той искаше да й каже, че ако можеше, щеше да я покани да танцува с него, че иска да прекарва времето си с нея, че мисли за нея дори когато са разделени. Знаеше обаче, че тя ще му се присмее.

Часовникът отброи полунощ.

— Трябва да вървя — каза той и се протегна. — Утре цял ден имам срещи и не мисля, че херцог Перингтън ще е доволен, ако дремя на половината.

— Прати на херцога сърдечни поздрави.

Нямаше начин да е забравила как се бе отнесъл Перингтън с нея в Ендовиер. Дориан също не бе забравил. Мисълта за отношението на херцога го изпълни с ярост.

Без да му мисли, той се протегна напред и я целуна по бузата. Тя изтръпна, когато устните му докоснаха кожата й, и макар целувката да бе мимолетна, той успя да вдиша аромата й.

Оказа се, че му е трудно да се отдръпне.

— Почивай си, Селена — рече той.

— Лека нощ, Дориан.

Докато си тръгваше, се запита защо тя внезапно стана толкова тъжна, защо произнесе името му не с нежност, а с примирение.

* * *

Селена остана загледана в процеждащите се лунни лъчи. Маскен бал на Юледа! Дори в най-покварения двор на Ерилея това й звучеше ужасно романтично.

И разбира се, на нея не й бе разрешено да отиде. Въздъхна тежко и постави ръце зад главата си. Какво я бе попитал Каол, преди тя да повърне? Дали не бе смятал да я покани?

Поклати глава. Не. Това бе последното нещо, което би направил.

Освен това и двамата имаха по-големи проблеми. Като например убиеца на шампиони. Може би трябваше да му разкаже за странното поведение на Каин по-рано този следобед.

Селена притвори очи и се усмихна. Смъртта на Каин щеше да е идеалният юледен подарък.

Но докато часовникът отброяваше часовете на нощта, тя остана будна и замислена за това какво всъщност дебне в замъка.

А също и за петстотинте бунтовници от Ейлве, нахвърляни в неизвестен масов гроб.