Серия
Стъкленият трон (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Throne of Glass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 46 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Silverkata (2020)

Издание:

Автор: Сара Дж. Маас

Заглавие: Стъкленият трон

Преводач: Александър Драганов

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Дедракс“ АД, София

Редактор: Вида Делчева

Художник: Talexi

Художник на илюстрациите: Kelly de Groot

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1166-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11664


42

Каин.

Човекът, който бе ставал все по-силен и по-силен с напредъка на съревнованието. Селена мислеше, че е от тренировките… а той бе използвал Знаците на Уирда и някакво чудовище, за да краде силата на останалите шампиони.

Каин прокара ръка по пода в тъмното и зеленикаво сияние се издигна от мястото, където бяха минали пръстите му. Светлината бързо бе засмукана в празнотата. Едната от ръцете на Каин кървеше.

Селена не посмя да си поеме дъх, когато нещо се размърда в тъмното. Чу дращене на нокът по камъка и съскане, като изгасване на пламък. И тогава ридеракът пристъпи на животинските си извити под грешен ъгъл крака към коленичилия Каин.

То бе нещо, сякаш излязло от кошмарите на древен бог. Голата му сива кожа бе опъната по уродливата глава, върху която имаше зейнала паст, пълна с черни зъби. Зъби, които бяха разкъсали органите на Верин и Ксавие, зъби, които бяха изсмукали мозъците им. Хуманоидното тяло бе отпуснато на задните крака, а дългите ръце се влачеха по пода. Камъните сякаш пищяха под ноктите му. Каин вдигна глава и бавно се изправи, а създанието коленичи пред него и сведе поглед в знак на покорство.

Селена осъзна, че трепери чак когато отстъпи назад, за да избяга колкото се може по-бързо и по-надалече. Елена бе права — това бе зло, чисто и просто зло. Амулетът започна да пулсира на врата й, все едно я приканваше да бяга. С пресъхнала уста тя отстъпи назад, а кръвта забушува във вените й.

Каин се завъртя към нея, а ридеракът надигна глава. Свитите му ноздри подушиха два пъти въздуха.

— Не теб смятах да убия тази нощ — каза Каин, но погледът на Селена остана прикован в чудовището, което започна да хрипти. — Но не мога да изпусна такава възможност.

— Каин… — успя да каже тя.

Очите на ридерака… никога не бе виждала нещо подобно. В тях имаше единствено глад — безкраен и древен. Това същество не идваше от този свят. Знаците на Уирда все още действаха. Портите бяха истински.

Тя извади саморъчно изработения нож от джоба си. Той бе съвсем мъничък. Дали иглите можеха да продупчат плътта на създанието?

Каин се придвижи с такава скорост, че тя успя само да премигне, преди той да застане зад нея, а ножът й да се озове в неговата ръка. Никой човек не можеше да се движи толкова бързо. Изглеждаше, сякаш е само от сенки и вятър.

— Колко жалко — прошепна Каин от входа, като прибра ножа й в джоба си. Селена погледна първо към създанието, после към него, и накрая отново към съществото. — Така и не разбрах как се озова тук. — Пръстите му хванаха дръжката на вратата. — Но и не ми пука. Сбогом, Селена.

Вратата се затвори.

Знаците по пода, които Каин бе нарисувал със собствената си кръв, все още излъчваха зеленикаво сияние и осветяваха съществото, което я гледаше с гладните си безмилостни очи.

— Каин — прошепна тя и завъртя дръжката на вратата. Напразно. Бе заключена. В стаята нямаше нищо, освен камък и прах. Как бе позволила да я обезоръжи толкова лесно? — Каин. — Вратата не помръдваше. — Каин! — извика тя и заудря по нея с юмрук, достатъчно силно, че ръката да я заболи.

Ридеракът започна да пристъпва напред-назад, като се облягаше на четирите си паякообразни крайника, душеше въздуха и драскаше по пода с ноктестата си лапа с такава сила, че оставаше следи в камъка.

Искаше я жива. Каин бе обездвижил Верин, преди да призове съществото, то обичаше да се храни с жертвите си, докато кръвта им е още топла. Щеше да намери начин да я обездвижи и после…

Не можеше да диша. Не, не искаше да си отиде по този начин. Не и в тази ужасна стая, където никой нямаше да я намери. Каол дори нямаше да разбере защо е изчезнала и щеше вовеки да я проклина. Тя нямаше да получи шанс да се извини на Нехемия. А Елена… Елена й бе казала, че някой я иска в гроба, за да види… какво?

И тогава разбра.

Отговорът бе надясно — в десния проход, който водеше към гробницата няколко етажа по-долу.

Създанието се отпусна на задните си крака, готово за скок, и в този миг Селена измисли най-дръзкия план в живота си.

Тя пусна плаща си на пода.

Ридеракът изрева така, че разтърси целия замък, и се втурна към нея.

Тя остана пред вратата, гледайки го как галопира. Под ноктите му излизаха искри. На три метра от нея то скочи към краката й.

Но Селена вече тичаше право към черните изгнили зъби. Ридеракът скочи към нея, но тя се метна над ръмжащото чудовище. В стаята отекна титаничен гръм, когато ридеракът събори дървената врата. Не можеше да си представи в какво състояние щяха да са краката й, ако я бе докопал. Нямаше време да мисли. Тя се приземи и се завъртя към създанието, което бе минало през вратата и сега се мъчеше да се освободи от дървото.

Тя излезе в коридора, зави наляво и се затича надолу по стълбите. Никога нямаше да се качи до покоите си жива, но може би имаше шанс да стигне гробницата.

Ридеракът изрева отново и стълбището се разтресе. Селена не посмя да погледна назад. Съсредоточи се върху краката си и върху това да запази равновесие, докато скачаше надолу по стълбите. Целта й бе да стигне до гробницата, осветена от лунната светлина.

Селена тежко се приземи на площадката и се затича към вратата на гробницата, като се молеше на богове, чиито имена бе забравила, но се надяваше те да не са я забравили.

„Някой искаше да дойда тук на Самхейн. Някой знаеше, че това ще се случи. Елена искаше да го видя — за да мога да оцелея.“

Съществото я настигна и хукна подире й. Бе толкова близо, че Селена усещаше зловонния му дъх. Вратата на гробницата бе широко отворена, все едно някой я чакаше.

„Моля те, моля те, моля те…“

Тя се хвана за рамката на вратата и се метна вътре. Спечели си ценно време, когато ридеракът се подхлъзна, пропусна гробницата и спря. Отне му само миг да се съвземе и да нападне. Отнесе част от вратата при влизането си.

Стъпките й отекнаха в гробницата — тя се затича между саркофазите към Дамарис, меча на древния крал.

Той беше на мястото си, а острието му сияеше на лунната светлина въпреки изминалите хиляда години.

Създанието изръмжа и тя чу как рязко си поема дъх. Ридеракът тръгна към нея и ноктите му задраскаха по пода. Тя се протегна към меча и лявата й ръка хвана хладната дръжка. Селена се завъртя във въздуха и замахна.

Имаше време само да зърне очите и кожата му, преди да забие Дамарис в лицето на ридерака.

Болка прониза ръката й, когато двамата се удариха в стената и паднаха на земята, разпилявайки съкровищата наоколо. Зловонна черна кръв я опръска цялата.

Тя не помръдна, докато гледаше черните очи на сантиметри от своите, нито когато видя как дясната й ръка попада между изгнилите зъби. Кръвта й покапа по брадичката на чудовището. Просто трепереше и не пусна меча, дори когато гладният поглед угасна и трупът на създанието се строполи върху нея.

Чак тогава амулетът отново започна да пулсира и тя премигна. Всичко след това бе като в сън — като танц, който трябваше да изпълни, за да не рухне в гробницата и да остане там завинаги.

Първо изтръгна ръката си от зъбите му. Болеше жестоко. На палеца й имаше дъга от кървящи ранички. Тя се изправи на крака и избута ридерака настрани. Бе изненадващо лек, все едно костите му бяха кухи или пък нямаше вътрешности. Светът й бе като в мъгла, но тя измъкна Дамарис от чудовищния череп.

Използва ризата си, за да обърше острието на оръжието на Гавин, и го върна на мястото му. Затова я бяха довели на Самхейн в гробницата, нали? За да види Дамарис и да намери начин да се спаси?

Остави чудовището да лежи върху купчина скъпоценни камъни. Който и да бе поискал да я спаси, можеше да почисти. Беше й дошло в повече.

Въпреки това Селена спря до саркофага на кралица Елена и погледна към красивото лице, изваяно от мрамор.

— Благодаря ти — изхриптя тя. Причерня й, но успя да излезе от гробницата и да се изкатери нагоре по стълбите, притиснала кървяща ръка до гърдите си.

Когато се върна покоите си, Селена мина разстоянието до вратата на спалнята си и се подпря на нея, докато я отключваше. Раната й не бе превързана и кръвта продължаваше да капе по китката й. Трябваше да иде до банята и да измие ръката си. Чувстваше дланта си студена като лед.

Трябваше…

Коленете й се подгънаха и Селена падна. Клепачите й натежаха, затова тя ги затвори.

Защо сърцето й биеше толкова бавно?

Тя отвори очи и погледна към ръката си. Погледът й бе замъглен и виждаше неясна смес от червено и розово. Ледът се покатери нагоре по ръката й, а след това слезе до краката.

Чу звук като от гръмотевици — туп-туп-туп! — последван от писък. През затворените си клепачи усети как в стаята й притъмнява.

Чу се вик на жена, а след това топли ръце хванаха лицето й. Бе й толкова студено, че я изгаряха. Да не би някой да бе оставил прозореца отворен?

— Лилиан! — Това бе Нехемия, която сграбчи ръцете й. — Лилиан! Какво се е случило?

Селена не помнеше много от следващите мигове. Силни ръце я вдигнаха, за да я отнесат в банята. Нехемия се напрегна, докато я носеше към ваната и й сваляше дрехите. Ръката на Селена пламна, когато докосна водата, и тя започна да се гърчи. Принцесата обаче не я пусна, а изрече думи на непознат за нея език. Светлината в стаята запулсира и кожата й настръхна. Селена видя, че ръцете й са покрити с тюркоазени Знаци на Уирда. Нехемия я държеше във водата и я клатеше напред-назад.

А после мракът я погълна.