Сара Дж. Маас
Стъкленият трон (10)

9

Селена застана пред огледалото от палисандрово дърво и се усмихна.

Прокара ръка по роклята си. Бяла дантела с цвета на морска пяна се спускаше надолу по врата й и се разливаше над гърдите й в зеленикавия океан от коприната на роклята. Червен шарф покриваше талията й и образуваше обърнат наопаки връх, разделящ корсета от полата й. А в корсета имаше скрит малкият саморъчно направен от фуркети кинжал. Бодеше я жестоко.

Тя вдигна ръце, за да приглади накъдрената си коса.

Не знаеше какво точно смята да прави сега, след като се беше облякла, особено при положение че вероятно щеше да се наложи да се преоблече преди началото на съревнованието.

Селена чу шумоленето на поли и вдигна очи към огледалото, за да види как Филипа влиза зад нея. Асасинът се опита да не се стегне и, естествено, не успя.

— Толкова е жалко, че си такава — въздъхна Филипа и обърна Селена към себе си. — Иначе можеше и да заплениш някой лорд и да се омъжиш за него. А защо не и за самия принц? Макар че там щеше да се наложи да се постараеш.

Тя намести зелената рокля на Селена, преди да се наведе и да почисти чехлите й с цвят на рубин.

— Вече има слухове за това. Подочух как някакво момиче разправя, че престолонаследникът ме е довел тук, за да ми завърти главата. Мислех, че целият двор знае за нелепото съревнование.

Филипа се изправи.

— Каквито и да са слуховете, ще отшумят още след седмица. Само гледай. Той ще си намери ново момиче и дворът ще забрави за теб. — Селена изпъна рамене и Филипа оправи един немирен кичур. — Не се сърди, кукличке. Престолонаследникът е обграден от красиви жени. Трябва да се гордееш, че те мислят за една от любовниците му.

— Не бих искала да ме виждат в такава светлина.

— По-добре, отколкото в тази на асасин.

Селена погледна към Филипа, след което се разсмя.

— Много по-хубава си, когато се усмихваш — поклати глава Филипа. — Почти изглеждаш като момиче. Ти обаче винаги си начумерена!

— Може би си права — призна си Селена и понечи да седне на една лилава табуретка.

— Не! — развика се Филипа и Селена замръзна на мястото си. — Ще намачкаш плата.

— Краката ме болят ужасно в тези обувки — погледна я жално момичето. — Нали не очакваш да седя права цял ден? Ами когато ям?

— Можеш да седнеш чак след като някой ти каже колко прекрасно изглеждаш.

— Никой не знае, че си ми слугиня.

— Знаят, знаят. Пратена съм да прислужвам на любовницата на принца от Рифтхолд.

Селена прехапа устни. Не можеше да прецени дали е добре, че не знаят коя е, или не. Какво щяха да решат останалите съперници от съревнованието?

Може би все пак щеше да е по-добре да си е в панталони и туника!

Селена посегна да махне една къдрица, която я гъделичкаше по бузата, но Филипа избута ръката й.

— Ще си съсипеш прическата!

Вратите на покоите й се отвориха и долетя познато сумтене. Тя погледна към огледалото и видя отражението на Каол, който пристигна с тежки стъпки.

Филипа направи реверанс.

— Ти — започна той, но млъкна, когато Селена го погледна. Веждите му се сключиха, а очите му внимателно огледаха тялото й. Отвори уста да каже нещо, но после поклати глава и се намръщи. — Горе. Веднага.

Тя направи реверанс и го погледна изпод мигли.

— И къде всъщност отиваме?

— Не ми се хили — хвана я той за ръката и започна да я дърпа извън стаята.

— Капитан Уестфол! — скара му се Филипа. — Ще се спъне в роклята си. Поне я оставете да придържа полите си.

Тя действително се спъна в роклята си, а обувките немилостиво се забиха в петите й. Той обаче не обърна никакво внимание на възраженията й и я помъкна по коридора. Тя успя да се усмихне на стражите пред вратата и се ухили широко, когато те се спогледаха многозначително.

Капитанът обаче стисна ръката й по-силно.

— Побързай — нареди той, — не бива да закъсняваме.

— Ако си бе направил труда да ме предупредиш, щях да се облека по-рано и нямаше да се налага да ме влачиш!

Беше й страшно трудно да диша в този смазващ ребрата й корсет. Когато се затичаха нагоре по стълбите, тя вдигна ръка към косата си, за да се увери, че прическата й не се е разпаднала.

— Бях зает, а ти имаш късмет, че си облечена, макар че според мен щеше да е по-добре да носиш нещо не толкова… фриволно пред краля.

— Пред краля?

Селена бе благодарна, че не е закусвала.

— Да, пред краля. Нали не мислеше, че ще ти се размине срещата с него? Престолонаследникът трябва да ти е казал, че съревнованието започва днес. Срещата с краля е официалното начало.

Ръцете й натежаха, а тя забрави за болките в краката и ребрата си. Зловещият часовник в градината отекна гробовно. Когато стигнаха края на стълбището и се спуснаха по дълъг коридор, вече бе останала без дъх.

Стана й лошо и погледна през прозорците. Земята бе далеч под нея. Прекалено далеч. Вече бяха в стъклената постройка.

Не искаше да е тук.

Не можеше да бъде в стъкления замък!

— Защо не ми каза по-рано?

— Защото той реши да те види сега. Първоначално каза, че това ще стане довечера. Да се надяваме, че останалите шампиони също ще закъснеят.

Почувства, че ще припадне.

Кралят.

— Когато стигнем — каза й той през рамо, — спираш, където спирам и аз. Покланяш се. Ниско, много ниско. Когато вдигнеш глава, гледаш право напред и не се отпускаш. Не срещай погледа на краля и не му отговаряй, без да го наречеш Ваше Величество. И по никакъв, никакъв начин не му възразявай. Ако не те хареса, ще нареди да те обесят.

Усети да я обхваща ужасно главоболие, което започна да пулсира от лявото й слепоочие. Всичко наоколо изглеждаше противно и чупливо.

Бяха високо, толкова високо…

Каол спря преди поредния завой.

— Изглеждаш бледичка.

Но на нея й бе трудно да го погледне в лицето, да се съсредоточи върху това, което става. Дишаше накъсано. Мразеше корсета си. Мразеше краля.

Мразеше стъкления замък.

Дните, след като я бяха пленили, бяха минали като в кошмарен сън, но тя си спомняше пределно ясно процеса — стените от черно дърво, мекотата на стола под себе си, болката на раните от залавянето й, ужасната тишина, налегнала духа и тялото й.

Само веднъж се бе осмелила да погледна към краля и това й бе достатъчно. Бе готова да изтърпи всяко наказание, само и само да е далеч от него. Дори смъртта.

— Селена!

Тя премигна и се изчерви. Лицето на Каол омекна.

— Той е само един човек. Но има титла, която трябва да уважаваш.

Отново тръгна по коридора, но вървеше по-бавно.

— Срещата е само колкото да напомни на теб и останалите шампиони защо сте тук, какво се очаква да направите, какво може да спечелите. Не е съдебен процес, нито изпитание.

Влязоха в дълъг коридор и тя видя няколко стражи около големи стъклени врати.

— Селена. — Той спря на няколко крачки от стражите. Очите му бяха топли и ярки.

— Да?

Сърцето й затуптя по-бързо.

— Изглеждаш великолепно днес.

В този момент вратите се отвориха и двамата трябваше да минат през тях.

Селена вдигна брадичката си и влезе в препълнената с хора зала.