Сара Дж. Маас
Стъкленият трон (8)

7

Тромпети обявиха пристигането им, докато минаваха покрай надвисналите алабастрови стени на Рифтхолд. Алени флагове със златни уивърни се вееха над столицата, калдъръмените улици бяха опразнени, а Селена, преоблечена, освободена от оковите си и поставена пред Каол, се намръщи, когато долови миризмите от града.

Изпод аромата на подправки и коне се долавяше основната смрад на боклуци, кръв и развалено мляко. Въздухът имаше и солен привкус от Ейвъри, различен от този в солните мини на Ендовиер. По тези води пристигаха кораби от всички океани на Ерилея — търговски съдове, натоварени с роби и стоки, рибарски гемии, пълни с развалена люспеста храна, която хората някак успяваха да ядат. Всички — от брадатите амбулантни търговци до носещите кутии слугини — се спряха, когато видяха гордо веещите се знамена. Дориан Хавилиард им помаха.

Групата следваше престолонаследника, който, подобно на Каол, бе облечен с червен плащ, закопчан със златния печат на краля. Освен това принцът носеше и златна корона на грижливо сресаната си коса.

Селена трябваше да признае, че изглежда доста царствен.

Приближиха ги млади жени, които им махаха. Дориан им намигна и се ухили. Селена забеляза острите погледи от същите тези жени, когато я забелязаха. Знаеше как изглежда на коня — като трофей, носен в замъка.

Селена се усмихна на жените, отметна коса назад и запърха с клепки към гърба на принца.

Тогава в ръката я жегна болка.

— Какво? — изсъска тя на капитана на стражата, който я бе ощипал.

— Държиш се като глупачка — процеди той през зъби, докато се усмихваше на тълпата.

— Те са глупачките — повтори тя изражението му.

— Дръж се прилично и мълчи.

Усети горещия му дъх по врата си.

— Знаеш ли какво — каза тя и махна на един младеж, който зяпна от изненада, че си е спечелил вниманието на тази, която смяташе за придворна дама, — трябва да изчезна оттук. Да скоча от коня и да се махна.

— Така е — отвърна той. — Ще изчезнеш от този свят с три стрели в гърба си.

— Колко мило.

Навлязоха в търговския квартал, където тълпата се разшири, за да ги пропусне по широкия булевард от бял камък. Стъклените витрини почти не се виждаха заради хората, но Селена усети зверски глад, докато минаваха покрай магазините. На всеки прозорец имаше рокли и туники, наредени гордо зад бижута и широки шапки, събрани заедно като букети. Над всичко това се издигаше стъкленият замък. Бе толкова висок, че тя трябваше да вдигне глава, за да види най-високите кули.

Защо бяха избрали толкова дълъг и неудобен път? Наистина ли бе необходим целият този парад?

Селена преглътна. Между сградите имаше празно пространство и тя видя платна, разперени като крилете на пеперуда, да завиват по течението на Ейвъри. Кораби стояха наредени на кея, а моряците разпъваха въжетата си и разговаряха едни с други, прекалено заети, за да обърнат внимание на кралската процесия.

На подвижния мост на търговски кораб имаше група роби от различни народи, паднали под чужда власт. На лицето на всеки от тях бе изписано празното изражение, което бе виждала толкова често. Повечето роби бяха военнопленници, оцелели след бунтовете, смазани от огромната армия на Адарлан. Някои сигурно бяха обвинени в магьосничество, но други бяха обикновени хора, озовали се на неправилното място в неправилното време. Сега забеляза, че на пристанището работеха безброй роби, потяха се под тежестта на товара си, държаха чадъра на някой благородник или наливаха вода, като никога не вдигаха поглед от земята, никога не поглеждаха към свободните хора около тях.

Прииска й се да скочи от коня и да изтича до тях, или поне да им извика, че не е от придворните на принца, че е доведена в окови, че е била гладна и пребивана като всеки от тях. Че е била една от тях. Че е проляла кръвта си заедно със семействата и приятелите им. Че не е от чудовищата, унищожили всичко. Че преди две години бе освободила двеста роби от властта на Господаря на пиратите. Макар че това, разбира се, не беше достатъчно.

Внезапно почувства, че между нея и града се издига невидима стена. Хората все още махаха и се кланяха, смееха се и се радваха, хвърляха цветя пред конете им и говореха глупости. Не можеше да си поеме дъх.

По-скоро, отколкото й се искаше, железните и стъклените порти на замъка се появиха, решетъчните врати се отвориха и дузина стражи обградиха калдъръмения път, който водеше към арката. С вдигнати копия и правоъгълни щитове, с очи, скрити зад бронзови шлемове. Всички носеха червени наметала. А доспехите им, макар и захабени, бяха майсторски изработени от мед и кожа.

Отвъд арката имаше път, опасан от дървета в златно и сребърно. Стъклени лампи изникваха сред живия плет, обграждащ пътя. Когато минаха под още една стъклена арка, звуците на града заглъхнаха и замъкът се издигна пред тях.

Каол въздъхна и слезе на открития двор. Селена бе издърпана от седлото и свалена на несигурните си крака. Навсякъде блестеше стъкло, а една ръка я хвана за рамото. Появиха се конярчета, които отведоха кобилата й към обора.

Каол я дръпна към себе си и задържа плаща й, докато престолонаследникът приближаваше.

— Шестстотин стаи, войнишки казарми, слугински помещения, три градини, игрище и конюшни от двете страни — каза Дориан, загледан в дома си. — На кого би му трябвало толкова много място?

Тя се усмихна леко, донякъде очарована от внезапното му откровение.

— Не знам как заспиваш вечер, когато знаеш, че от смъртта те дели само една стъклена стена. — Тя погледна нагоре, но бързо сведе очи към земята. Не се боеше от височини, но мисълта да бъде на такова място, защитена само от стъкло, караше стомаха й да се свива.

— Значи си като мен — подсмихна се Дориан. — Слава на боговете, че ти уредих стая в каменния замък. Не бих искал да се чувстваш некомфортно.

Селена прецени, че да му се цупи няма да е най-доброто решение, и затова погледна към огромните каменни стени. Вратите им бяха от дебело червено стъкло и бяха зейнали пред нея като пастта на великан. Видя обаче, че вътрешността е направена от камък. Изглеждаше все едно някой е пуснал стъкления замък отгоре.

Колко нелепо, помисли си тя. Стъклен замък.

— Е — каза Дориан, — като гледам, малко си се пооправила и вече не си толкова бледичка. Добре дошла у дома, Селена Сардотиен.

Той кимна към няколко благородници, които се поклониха бързо.

— Съревнованието започва утре. Капитан Уестфол ще те отведе до покоите ти.

Тя потърси с поглед евентуалните си съперници, но наоколо нямаше и следа от нечие пристигане.

Принцът кимна към още няколко дворяни, а когато заговори отново, не погледна нито към асасина, нито към капитана.

— Трябва да се видя с татко — заяви той и спря погледа си на една особено симпатична млада дама. Намигна й, а тя скри лицето си зад дантелено ветрило и ускори крачка.

— С теб ще се видим по-късно — кимна Дориан на Каол и без да продума на Селена тръгна нагоре по стъпалата на замъка.

Червеният плащ се вееше зад гърба му.

* * *

Престолонаследникът удържа на думата си. Покоите й бяха в едно от крилата на каменния замък и се оказаха далеч по-големи, отколкото бе предполагала. В тях имаше спалня с баня и съблекалня, малка столова и зала за игри и развлечения. Всяко помещение беше обзаведено с мебели в златно и червено, а на едната от стените в спалнята й бе окачен огромен гоблен. Навсякъде имаше дивани и столове, разположени както повелява добрият вкус. Балконът й гледаше към фонтана в една от градините, която бе много красива.

Постара се да не обръща внимание на стражите отдолу.

Когато Каол я остави, Селена незабавно отиде в банята. Докато капитанът я развеждаше и тя охкаше и ахкаше колко са хубави покоите й, бе преброила прозорците — дванайсет, изходите — един, както и стражите под прозорците и балкона — девет. Всеки от тях беше въоръжен с меч, нож и арбалет, но макар да изглеждаха нащрек, когато капитанът мина покрай тях, Селена от личен опит знаеше, че арбалетът е тежко оръжие за часове стоене на пост.

Тя излезе от прозореца на спалнята си, притисна се до мраморната стена и погледна надолу. Както и предполагаше, стражите вече бяха метнали арбалетите си на рамо. Щеше да им отнеме безценни секунди, за да ги заредят и подготвят за стрелба, секунди, през които тя можеше да пререже гърлата им, да вземе мечовете им и да изчезне в градините.

Усмихна се, застана пред прозореца и разгледа градината пред себе си. Далечният й край завършваше с дървета, скриващи игрището. Бе видяла достатъчно от замъка, за да разбере, че се намира в южната му част. Ако минеше през игрището, щеше да се озове пред каменната стена, отвъд която бе река Ейвъри.

Селена се прибра и отвори вратите на оръжейната, дрешника и будоара си. Оръжия, разбира се, нямаше — нито дори ръжен. Въпреки това взе няколко костени фуркети от дрешника и един конец, който намери в огромната си съблекалня. Игли нямаше. Тя коленичи на покрития с килим под в стаята, в която още нямаше дрехи и, без да изпуска вратата от поглед, бързо откъсна главите на фуркетите и ги завърза заедно с конеца. Когато приключи, вдигна предмета и се намръщи.

Е, не беше истински нож, но наредени така, фибите можеха да нанесат някои щети. Тя опита върховете с пръст и направи гримаса от допира им до загрубялата й кожа. Да, определено щеше да боли, ако атакуваше шията на някой страж. С това можеше да го обезвреди достатъчно дълго, че да му вземе оръжието.

Селена влезе обратно в спалнята, прозя се и застана на ръба на матрака, за да скрие саморъчно направеното си оръжие в една от сгъвките на балдахина. После се огледа отново около себе си. Нещо не бе съвсем наред във височината на стените, но не бе сигурна какво точно. Освен това балдахинът предлагаше много скривалища. Какво ли още можеше да вземе, без да я забележат? Каол сигурно бе наредил да претърсят стаята, преди Селена да пристигне. Тя застана на вратата на спалнята и се ослуша. Когато се увери, че е сама, излезе във фоайето и тръгна към игралната зала.

Погледна към един от билярдните стикове край далечната стена, а после и към тежките оцветени топки на зелената маса, и се усмихна заканително. Каол изобщо не бе толкова умен, колкото си въобразяваше.

Накрая тя остави пособията за билярд, защото щеше да е подозрително, ако нещо внезапно изчезнеше. Щеше обаче да е лесно да вземе някоя от пръчките, ако й потрябва за бягството, или да използва тежките топки, за да повали в безсъзнание някой от стражите.

Върна се в спалнята си уморена и се хвърли на огромното легло. Матракът бе толкова мек, че тя потъна с няколко сантиметра, и достатъчно широк, за да могат трима души да спят спокойно, без да си пречат.

Селена се сви на една страна, а клепачите й натежаха…

Спа около час, докато един слуга не обяви, че е пристигнал шивач, който да подготви подходящото за благородна дама облекло. Цял час й вземаха мерки, като в същото време й представяха различни платове и цветове. Веднага намрази повечето от тях. Няколко привлякоха вниманието й, но когато се опита да препоръча някой стил, който да я направи да изглежда по-добре, получи само презрително махване с ръка и свиване на устни.

Изкуши се да намушка шивача в окото с някоя от собствените му игли.

След това се изкъпа. Чувстваше се почти толкова мръсна, колкото и в Ендовиер, и бе благодарна на любезните слуги, които се погрижиха за нея. Много от раните, които бе получила, се бяха превърнали в тънки бели белези, макар гърбът й да носеше най-много следи от щетите. След цели два часа грижи, през които сресаха косата й, подрязаха ноктите й и махнаха мазолите от ръцете и крака й, Селена се усмихна в огледалото на съблекалнята.

Само слугите в столицата можеха да се справят толкова добре. Изглеждаше великолепно. Наистина фантастично. Носеше рокля с цвят на орхидея и с дълги ръкави. Индиговото елече бе набраздено от златни шевове, а от раменете й падаше бял плащ. Косата й, сплетена на една страна с подобна на панделка шнола, се спускаше на деликатни вълни.

Усмивката й обаче угасна, когато си спомни за какво е дошла. Приличаше на кралски пудел, а не на шампион.

— Хубава си — обади се по-възрастен женски глас и Селена се завъртя на пети. Роклята й изшумоля. Корсетът й притисна ребрата толкова силно, че едва не остана без дъх. Затова предпочиташе туника и панталони!

Пред нея стоеше дебела жена в шарена рокля, отличаваща я като една от слугините в кралския двор. Лицето й бе леко набръчкано, но доста жизнено и с червени бузи. Тя се поклони.

— Филипа Спиндълхед — представи се жената, — личната Ви слугиня. Вие трябва да сте…

— Селена Сардотиен — отвърна простичко асасинът.

— Не обявявайте това толкова високо, госпожице — ококори се Филипа. — Само аз знам. Както и стражите.

— Какво тогава мислят хората за цялата тази охрана?

Филипа приближи, без да обръща внимание на убийствения поглед на Селена, и намести краищата на роклята й.

— Другите шампиони също имат стражи пред покоите си. А и мнозина биха сметнали, че сте поредната любовница на принца.

— Поредната?

— Той има голямо сърце — усмихна се Филипа, но не изпусна от поглед роклята.

— И жените го обичат? — Селена изобщо не бе изненадана.

— Не е моя работа да обсъждам Негово Височество. И Вие трябва да се сдържате.

— Ще правя каквото си искам. — Тя погледна сбръчканото лице и се запита защо ли са й изпратили тази жена за слугиня. Можеше да я убие за секунди.

— Тогава ще се върнеш в мините, кукличке — постави ръка на бедрото й Филипа. — Не се цупи! Така ще си похабиш лицето.

Тя се протегна, за да ощипе Селена по бузата, и момичето отстъпи назад.

— Да не си луда? Аз съм асасин, а не някоя празноглава придворна кокошка!

— Но си и жена — засмя се Филипа — и докато нося отговорност за теб, ще се държиш като такава!

Селена премигна, след което каза бавно.

— Доста си смела. Чудя се дали се държиш така и с истинските придворни дами.

— Да ти кажа, не ме пратиха при теб просто така.

— Нали знаеш с какво се занимавам?

— Не се засягай, но за теб тези премени струват повече от живота ми.

Селена направи гримаса, когато слугинята тръгна да излиза.

— Не ми прави такива физиономии! — додаде Филипа през рамо. — Ще си набръчкаш носа.

Селена само зяпна.

А слугинята си излезе.

* * *

Престолонаследникът на Адарлан гледаше баща си, без да мига, и очакваше той да го заговори. Седнал на стъкления си трон, кралят на Адарлан отвърна на погледа му. Понякога Дориан забравяше колко малко прилича на баща си. По-малкият му брат Холин бе наследил чертите му — широките рамене, кръглото лице, острите очи. Висок, строен и елегантен, Дориан изобщо не изглеждаше като него. А що се отнася до сапфирените му очи, никой не знаеше от кого са наследени те. Дори майка му нямаше такива.

— Тя пристигна ли? — попита баща му. Гласът му бе режещ, сякаш ехо от сблъсъка на щитовете и писъка на стрелите. По-любезен от това просто не беше способен да бъде.

— Няма да създава проблеми, докато е тук — отвърна Дориан колкото се може по-спокойно. Да вземе Сардотиен бе риск — изпитваше търпението на баща си. Сега щеше да разбере дали си е струвало.

— Мислиш като всеки от глупаците, които тя уби — заяви кралят. — Тя е вярна единствено на себе си и няма да се поколебае да забие нож в сърцето ти.

— И затова може да спечели твоето съревнование. — Баща му не отговори и Дориан продължи, макар сърцето му да затуптя бясно. — Като се замислиш, цялото това състезание е безсмислено.

— Казваш го, понеже те е страх, че ще загубиш добър коз.

Баща му дори не подозираше, че той бе отишъл да търси шампион толкова далеч не само заради шанса да спечели злато. Но и за да избяга от него за колкото се може по-дълго.

Дориан си наложи да се успокои и си спомни думите, които бе репетирал по време на цялото си пътуване от Ендовиер.

— Гарантирам, че тя ще успее да изпълни задълженията си. Дори няма нужда да я обучаваме. Както казах, цялото това съревнование е излишно.

— Овладей си езика или ще я оставя да се упражнява върху теб.

— И после какво? Ще направиш Холин крал?

— Като нищо, Дориан — изръмжа баща му. — Мислиш си, че това… момиче може да спечели турнира ми, но забравяш за Каин, избраника на херцог Перингтън. Трябваше да избереш шампион като неговия, някой, изкован в кръв и желязо на бойното поле. Истински шампион.

Дориан прибра ръце в джобовете си.

— Не ти ли се струва, че е малко глупаво, че кичим с титлата „шампион“ няколко обикновени престъпници?

Баща му се изправи от трона и посочи към картата на далечната стена в съвещателната зала.

— Аз съм завоевателят, покорил целия континент. Скоро цяла Ерилея ще е в краката ми. Не смей да ми възразяваш!

Дориан осъзна, че е на ръба да прекрачи границата между непослушанието и неподчинението, която иначе следеше толкова внимателно, и започна да мънка някакви извинения.

— Във война сме с Вендлин — прекъсна го баща му, — навсякъде ме дебнат врагове. Кой би свършил работата ми по-добре от някой, който е не просто благодарен, че получава втори шанс, но и се наслаждава на силата и властта, идващи с името ми?

Дориан не отговори и кралят се усмихна. Принцът се опита да не трепери, когато владетелят започна да ги изучава.

— Перингтън ми каза, че си се държал прилично по време на пътуването.

— С него в ролята на твоя хрътка не би могло и да бъде другояче.

— Не желая някой ден да намеря селянка, която да тропа на портите ми и да плаче, че си разбил сърцето й.

Лицето на Дориан пламна, но той не посмя да отговори.

— Дадох всичко от себе си за тази империя. Няма да позволя да я опропастиш с копелета. Ожени се за някоя придворна дама и след това се поти над нея, докато ми направиш внуци. А когато станеш крал, ще разбереш защо съм наредил така.

— Когато стана крал, няма да претендирам за властта над Терасен заради това, че съм ти наследник.

Каол го бе предупредил да не отговаря на баща си, но не можеше да понася да се държат с него все едно е идиот…

— Дори ако им предложиш самоуправление, ще набучат главата ти на кол пред вратите на Оринт.

— Заедно с тези на копелетата ми, ако имам късмет.

— Колко си сладкодумен само — усмихна се отровно кралят. Двамата останаха загледани един в друг, когато Дориан проговори отново.

— Може би трудностите ти с флота на Вендлин трябва да ти подскажат, че е време да спреш да се правиш на бог.

— Да се правя? — ухили се кралят и жълтите му зъби блеснаха на светлината на пламъците. — Та аз съм. А тя изглежда миличка, но е вещица. Стой настрана от нея, ясно?

— Асасинът?

— Опасна е, момчето ми, въпреки че си й покровител. Тя иска само едно и няма да се поколебае да те използва, за да го получи. Ако тръгнеш да я ухажваш, последствията няма да са приятни. Ще си изпатиш от нея… а и от мен.

— Какво можеш да направиш, татко, ако все пак преспя с нея? Ще ни хвърлиш и двамата в мините?

Кралят се озова до него, преди Дориан да успее да реагира. Опакото на ръката му изплющя върху бузата му, принцът се олюля и едва запази равновесие. Лицето му запулсира толкова силно, че той едвам сдържа сълзите си.

— Мой син или не — процеди владетелят, — аз съм твоят крал. Ще ми се подчиняваш, Дориан Хавилиард, или ще си платиш скъпо и прескъпо. Уморих се от въпросите ти.

Престолонаследникът на Адарлан разбра, че само ще си навреди, ако продължи разговора. Поклони се и остави баща си, без да продума.

Очите му блестяха от едвам удържаната ярост.