Сара Дж. Маас
Стъкленият трон (26)

25

Селена сънуваше. Отново вървеше по дългия таен коридор, но този път нямаше нито свещ, нито прежда, с която да намира пътя си. Избра десния портал, понеже другите два изглеждаха тъмни и неприветливи, а той бе топъл и приятен. Освен това ухаеше — не на плесен, а на рози. Коридорът се виеше и Селена осъзна, че слиза по тясно стълбище. По някаква незнайна причина, избягваше да докосва камъните. Стълбището продължи да се спуска надолу, а тя следваше уханието на рози всеки път, когато пред нея изникнеше нова арка. Точно когато се умори да върви, стигна края на стълбите и спря. Стоеше пред стара дървена врата. В центъра й имаше бронзово чукало под формата на глава на бик. Изглеждаше, сякаш се усмихва. Тя зачака порива на ужасния вятър, който да донесе звука от нечий плач или отново да направи коридора студен и влажен. Той обаче остана топъл, а въздухът ухаеше все така прекрасно. Селена събра кураж и натисна дръжката на вратата.

Без да издаде и звук, тя се отвори.

Селена очакваше да се озове в забравена тъмна стая, но вместо това завари нещо съвсем различно. От малка дупка в тавана се процеждаше лунна светлина, която падаше върху красива мраморна статуя, полегнала върху каменна плоча.

Или не… не беше статуя.

А саркофаг.

Намираше се в гробница.

На тавана бяха изобразени дървета, които разперваха клони над спящата женска фигура. До нея имаше втори саркофаг, изобразяващ мъж. Защо лицето на жената бе осветено, а това на мъжа оставаше в сянка?

Той бе красив, с късо подрязана брада, високо чело и прав нос. Между ръцете си държеше каменен меч, чиято дръжка почиваше върху гърдите му. Дъхът й спря. На главата му имаше корона.

Но и жената имаше корона — не огромна и грозна, а елегантна и със син скъпоценен камък в центъра. Косата й бе дълга и падаше на вълни и Селена можеше да се закълне, че е истинска.

Лунната светлина огря лицето и Селена потръпна, когато протегна ръка, за да докосне гладката незасегната от времето буза.

— Коя ли кралица си била? — рече тя на глас, а думите й отекнаха в празната стая. Прокара ръка по устните, а после и по веждите. Очите й се присвиха. На повърхността имаше издълбан знак, на практика невидим за окото. Тя го проследи с пръст. Реши, че лунната светлина й пречи да го види, и го заслони с ръка.

Диамант с две стрели забити в него, с вертикална линия през центъра…

Знакът на Уирда, който бе видяла по-рано. Кръвта й се смрази и тя отстъпи назад от саркофага. Това бе забранено място.

Препъна се и залитна, след което се загледа в пода. Зяпна.

Той бе покрит със звезди, с изображения на нощното небе. Таванът пък изобразяваше земята.

Защо бяха обърнати наопаки?

Тя погледна към стената и се хвана за сърцето. По нея имаше безброй много Знаци на Уирда. Те се извиваха в кръгове и квадрати, по-малките оформяха по-големи, а големите — още по-големи. Накрая й се стори, че цялата стая е колосален знак, който не може да разбере.

Селена погледна към каменните ковчези. В краката на кралицата бе написано нещо.

Момичето направи крачка към женската фигура и разчете надписа, който гласеше:

„Ах! Времената на Разлома!“

В това нямаше никакъв смисъл. Явно бяха важни владетели, много древни, но…

Тя отново приближи главата. Имаше нещо успокояващо и познато в лицето на кралицата, нещо, което напомни на Селена за уханието на рози.

Но имаше и нещо не на място.

Нещо странно.

Селена едва не изпищя, когато ги видя — заострените уши на безсмъртен елф! Но никоя елфа не бе смесвала кръвта си с рода Хавилиард вече хиляда години, а и в цялата им история имаше само един случай — при това ставаше дума за полуелфа. Ако бе вярно и тази жена бе въпросната полуелфа…

Селена отстъпи назад и притисна гръб в стената. Прах се издигна около тялото й.

Това означаваше, че мъжът до нея е Гавин, първият крал на Адарлан, а тя бе Елена, принцеса на Терасен, дъщеря на Бранън, съпруга и кралица на Гавин.

Сърцето на Селена заби толкова силно, че й стана лошо. Не можеше обаче да помръдне. Не трябваше да идва в тази гробница и не биваше да приближава дома на мъртвите, при положение че бе осквернена от престъпленията, извършила през живота си. Нещо от отвъдното щеше да се върне, да си спомни за нея и да я подложи на мъчения за това, че е нарушила покоя му.

Ала защо гробът й бе пренебрегнат? Защо на главата й не бяха поставени цветя? Защо бяха забравили за Елена Галантиус Хавилиард?

В далечния край на стаята имаше купчина оръжия и скъпоценности. Впечатление правеше меч, поставен пред златна броня. Селена пристъпи към съкровището. Това бе легендарният меч, използван от Гавин в жестоките битки, които едва не бяха разкъсали континента. Именно неговото острие бе отнело живота на Ераван Мрачния владетел. Дори след хиляда години не бе ръждясало. Магията му може и да се бе изгубила, но силата, която го бе изваяла, бе все още жива.

— Дамарис — прошепна тя името на меча.

— Очевидно познаваш историята — каза мек женски глас. Селена подскочи с вик, спъна се в едно копие и падна върху един сандък със злато.

Гласът се засмя. Селена отчаяно се протегна, за да сграбчи кинжал или свещ… каквото и да е. Но тогава видя източника на гласа и замръзна.

Бе по-красива, отколкото човек можеше да си представи. Сребристата коса падаше като лунно сияние около лицето й. Очите й бяха сини кристали, а кожата й — бял алабастър.

А ушите… си оставаха все така заострени.

— Коя си ти? — запита асасинът задъхано. Подозираше отговора, но искаше да го чуе.

— Знаеш коя съм — рече Елена Хавилиард.

Саркофагът наистина я отразяваше като огледало. Селена не мръдна от сандъка, независимо от болката в гърба и краката й.

— Призрак ли си?

— Не съвсем — отвърна кралицата и помогна на Селена да се изправи. Ръката й бе студена, но истинска. — Не съм жива, но духът ми не витае в това място. — Очите й се спряха на тавана и лицето й помръкна. — Рискувах много, за да дойда тук.

— Рискувала си? — попита Селена и не успя да не направи крачка назад.

— Нито аз мога да остана дълго, нито ти — отвърна кралицата. Що за абсурден сън бе това? — Засега са разсеяни, но… — Елена Хавилиард погледна към саркофага на съпруга си.

Главата на Селена я заболя. Нима Гавин Хавилиард извършваше разсейването?

— Кой трябва да бъде разсеян?

— Знаеш за кого говоря. Осмината пазители.

Селена я погледна тъпо, но след това разбра.

— Демоните от часовниковата кула.

— Те бдят над портала между световете — кимна кралицата. — Спечелихме малко време, през което да се промъкна до тук… — Тя сграбчи ръцете на Селена. Асасинът се изненада от това, че я заболя. — Трябва да ме чуеш. Няма нищо случайно. Има си причина за това, което се случва. Предречено ти бе да станеш асасин. Само така можеше да усвоиш уменията, необходими ти, за да оцелееш в този замък.

Отново й прилоша. Надяваше се, че Елена няма да говори за това, което сърцето й отказваше да забрави, надяваше се, че кралицата няма да изрови онова, което бе скрила в паметта си.

— В коридорите на този замък се спотайва зло, достатъчно могъщо, че да накара звездите да потреперят. Омразата му отеква във всички светове — продължи кралицата. — Трябва да го спреш. Забрави за приятелите си, за клетвите, които си дала, за дълговете, които трябва да изпълниш. Унищожи го, преди да стане прекалено късно, преди порталът да бъде отворен тъй широко, че нивга веч да не може да бъде затворен. — Главата й се извърна, все едно бе чула нещо. — Уви, няма време — въздъхна тя, а очите й се разшириха. — Длъжна си да спечелиш това съревнование и да станеш кралски шампион. Ти разбираш тегобите на народа. Ерилея има нужда от теб.

— Но какво…

— Не бива да те виждат тук. Ако го направят, всичко ще бъде изгубено. Сложи си това. — Тя постави нещо студено и метално в ръката на Селена. — То ще те защити от злото.

След това я избута до вратата.

— Нещо те доведе тази нощ тук. Но не съм аз. И аз бях доведена. Някой иска да научиш за това, да видиш…

В този момент се чу такова ръмжене, че въздухът потрепери.

— Те идват — прошепна кралицата.

— Нищо не разбирам! Не съм… такава, за каквато ме мислите!

Кралица Елена постави ръце върху раменете на Селена и целуна челото й.

— Рядко се среща такова смело сърце — каза тя, обзета от внезапно спокойствие. — Позволи му да те води.

Вой разтресе стените, смрази кръвта на Селена.

— Върви — заповяда кралицата и я избута в коридора. — Бягай!

На Селена не й трябваха повече подканяния. Тя се запрепъва по стълбите, но с такава бързина, че дори не осъзнаваше къде точно отива. Зад нея се разнесе писък, последван от злокобно гъргорене. Селена едва не повърна, докато тичаше нагоре. Светлината на спалнята й изникна пред нея и тя чу зад себе си далечен вик на изненада и гняв.

Влетя в стаята си и зърна само леглото, преди светът да потъне в мрак.

* * *

Селена отвори очи. Бе запъхтяна, сякаш е тичала, и все още носеше зелената си рокля. Бе в безопасност — в спалнята си. Но защо я сполитаха такива неприятни, странни сънища? И защо се бе задъхала така?

Да намери и унищожи злото в замъка, как пък не!

Селена се обърна на другата страна и щеше да заспи отново, ако не бе усетила метала в дланта си. „Дано, дано това е пръстенът на Каол!“

Но знаеше, че не е. В ръката й имаше златен амулет на тънка верижка. Сподави подтика да се разпищи. Бе изваян от преплитащи се метални нишки, а върху него бяха изобразени два пресичащи се кръга. В пространството, което поделяха, сияеше син скъпоценен камък, придаващ на амулета вид на око. Права линия пресичаше цялото изображение. Бе красиво, загадъчно и…

Селена огледа гоблена. Вратата бе леко открехната.

Скочи от кревата и я затръшна в стената толкова силно, че рамото й грозно изпука. Въпреки болката тя затвори плътно вратата. Последното нещо, което искаше, бе онова същество отдолу да нахлуе в покоите й.

Или отново да види кралица Елена.

Задъхана, Селена отстъпи назад и огледа гоблена. Фигурата на жената все така се издигаше иззад раклата. С ужас разбра, че това е Елена — стоеше точно върху вратата.

Хитро.

Селена хвърли още дърва в огъня, бързо облече нощницата си и си легна, стиснала саморъчно направения си нож. Амулетът беше там, където го бе оставила. „Ще те защити от злото…“

Селена отново погледна към вратата. Не чу нито викове, нито ръмжене. Нищо, което да подсказва какво се бе случило.

И все пак…

Селена изруга, но бързо сложи верижката на врата си. Бе лека и топла. След това вдигна завивките до брадичката си и затвори очи в очакване да заспи или някоя ноктеста лапа да я обезглави.

Дано това да беше сън. Дано беше халюцинация!

Селена стисна верижката. Да спечели съревнованието и да стане кралски шампион — до тук добре, такъв бе планът. Но какви бяха мотивите на Елена? Ерилея имаше нужда от шампион, който да разбира тегобите на хората. Това също бе ясно. Но защо трябваше Елена да й го казва? И как се връзваше то с първата й заповед — да унищожи злото, което се спотайва в замъка?

Селена се пое дълбоко въздух и потъна по-навътре във възглавниците. Как можа да бъде толкова глупава и да отвори тайната врата навръх Самхейн? Сама си бе докарала тази беля на главата!

Отвори очи и се загледа в гоблена.

„Нещо зло се спотайва в замъка… унищожи го…“

Нямаше ли си достатъчно грижи и без това? За втората заповед нямаше проблем, но първата можеше да я насади на пачи яйца. И без това не можеше да щъка из замъка просто така.

Но ако наистина имаше някаква зла сила, не само нейният живот бе застрашен. Тя нямаше да има нищо против, ако това нещо унищожеше Каин, Перингтън, краля и Калтейн Ромпие. Но ако Нехемия или дори Каол и Дориан пострадаха…

Селена потръпна. Можеше да огледа гробницата за някакъв намек от какво точно естество е заплахата. А и така имаше шанс да разбере нещо за целите на Елена.

А ако не постигнеше нищо, поне щеше да знае, че е опитала.

Призрачният вятър отново повя и изпълни стаята й с уханието на рози.

Мина доста време, докато Селена успее отново да потъне в неспокоен сън.