Глен Купър
Възкресителят (9)

8.

Следващите две седмици се завихриха като торнадо, което свари Артър абсолютно неподготвен. Подобно на повечето големи неща, лудницата започна с нещо съвсем малко — едноминутен разговор с репортер на вестник.

Но погледнато отстрани, верижната реакция бе започнала в Съфолк в момента, когато металотърсачът запя в слушалките му. Артър бе сигурен, че в най-добрия случай се намира в средата на серия от лавинообразни събития. А в най-лошия нещата тепърва започваха.

Както беше предположил, екипът от археологическото дружество на Съфолк пристигна рано в неделя сутринта, преди да си е заминал. Хенгст се опита да отпрати археолозите, но след заплаха за намеса на полицията портата мазно се завъртя на пантите си. Охранителят наблюдаваше от разстояние как екипът прави предварителни проучвания и развълнувано показва всяка нова находка на Артър. Харп не се появи през цялата сутрин.

Заровените предмети наистина се оказаха англосаксонски, смесица от военно снаряжение и накити. Шефът на дружеството Питър Сандърс, въздълъг ерудиран тип, предположи по гъстотата на находките, че след като работата приключи, ще разполагат с няколкостотин изделия. Оказа се прав. Разкопките продължиха четири дни и всяка вечер Сандърс бе така любезен да праща на Артър имейли с прикачени снимки на почистените артефакти. Окончателният им брой се оказа 663 — ефеси и дръжки на мечове, ножници, токи на колани, кръстове и пръстени. Някои от находките, особено брошките, бяха болезнено изящни изображения на птици, змии и гущери. Съдейки по струпването на находките, Сандърс предположи, че някой лорд от Източна Англия или може би онзи, който го е ограбил, е заровил през осми век два чувала в гората с неосъщественото намерение да се върне за съкровището.

Естествено, Артър знаеше, че находката ще бъде оценена доста високо, но предварителната оценка от четири милиона лири направо го зашемети. Съветът на графство Съфолк направи опит да запази откритието в тайна, докато не се появи подходящ момент за пресконференция, но новината изтече като вода от сито и един прекрасен ден Артър получи обаждане от журналист, някой си Лорънс Кол от „Дейли Мейл“, който знаеше на практика всичко, което можеше да се знае. Журналистът говореше задъхано по телефона, сякаш се мъчеше да се вмести в някакъв краен срок.

— Е, господин Мелъри, какво е да направи човек откритието на живота си?

— Направо невероятно, повярвайте. От години се занимавам с търсене на съкровища, но не съм попадал на нещо особено. Не мога да ви опиша колко съм щастлив.

— Греша ли, или сте същият онзи Артър Мелъри, чието име нашумя покрай ужасната случка в Оксфордшър през март?

— Боя се, че не грешите.

— Явно времената при вас напоследък са наситени със събития, а?

— Уви, така е.

— Е, оставам с впечатлението, че се оправяте. Значи работите за доктор Джеръми Харп.

— Да. Занимавам се с маркетинг в „Харп Индъстрис“.

— Попадна ми фирменият бюлетин, в който пише за вас. В него се твърди, че сте потомък на човека, написал „Смъртта на Артур“.

— Така се говори в рода ми. Направих някои генеалогични проучвания, но не стигнах до категорични резултати.

— Значи потомъкът на човека, направил крал Артур прочут по целия свят, намира съкровище, което спокойно може да е от времето на крал Артур.

— Ами, по-разпространеното мнение е, че крал Артур е живял няколко века преди съкровището от Бинфорд.

— И все пак достатъчно близо, нали така? Важното е историята да е занимателна и забавна. Онзи археолог, Сандърс, ми каза, че Британският музей иска да откупи находките от вас. Давахте ли си сметка, че вашият дял може да възлиза на два милиона? Подобна новина не ви ли окрилява?

Артър много добре си спомняше как се беше почувствал в онзи момент. Беше направил изявлението си и изобщо не съжаляваше. Просто му се искаше да не беше нагазвал толкова надълбоко.

— Категорично няма да приема нито пени. Съкровище като това принадлежи на страната. То е наше общо наследство. Парите може да ми се полагат по закон, но твърдо съм решил да даря сумата на Британския музей.

В последвалата пауза Артър чу как журналистът яростно трака на клавиатурата си.

— Как ще реагирате, ако ви кажа, че когато съобщих на доктор Харп за предложението на музея, той отговори, цитирам: „Колкото повече, толкова по-добре. Определено ще оползотворя сумата за имението си“.

В този миг Артър зърна доста трънливо бъдеще пред себе си, но отказа да дава заден. Замисли се и успя да намери дипломатичен отговор.

— Мисля, че при подобни обстоятелства човек трябва да постъпи така, както намери за най-добре.

— Но вие не сте милиардер като доктор Харп, нали така?

— Разбира се, че не съм!

— И дори не можете да бъдете наречен богат, нали?

— Едва ли.

— И въпреки това дарявате на страната си два милиона.

— Вижте, мога ли да ви помогна с нещо друго?

— Не, господин Мелъри. Мисля, че приключихме. Приятен ден. Подозирам, че ще е последният ви нормален ден за доста време напред.

Вестникарската статия на Лорънс Кол доведе до нови статии, които бяха последвани от телевизионни и радиопредавания, които пък породиха цял порой статии в блогове и съобщения във форуми и социални мрежи, докато историята за Артър и неговото възстановяване от бруталното нападение, за съкровището и алтруизма му се превърна в самовъзпроизвеждаща се сензация, която засенчи всички други на Британските острови.

Когато научи от медиите за намерението на Артър да дари дела си, Джеръми Харп бързо промени решението си и също обяви, че ще направи дарение. Но белята вече беше сторена. Милиардер, който със закъснение дарява милиони, не е голяма новина. Обикновено момче като Артър, отказало се от два милиона, беше съвсем друга работа.

Отначало Артър само се стесняваше от огромното внимание, което му се обръщаше, но след като феноменът набра скорост, стеснителността се превърна в смут и накрая в раздразнение, тъй като му ставаше все по-трудно и по-трудно да изпълнява всекидневните си задължения. Непрекъснато му се обаждаха в работата и в дома му; неясно как мобилният му номер и имейлът му също се бяха превърнали в обществено достояние.

И за свое най-голямо изумление Артър стана мишена за глутница папараци, които го дебнеха на всяка крачка и се мъчеха да снимат приятно изглеждащия млад мъж. Фактът, че къщата му се намираше на оживена улица, изведнъж се оказа предимство. Поради липсата на места за паркиране полицията разкара папараците, но те се стекоха на страничните улички и задръстиха тротоара пред къщата му, като размахваха грамадни обективи и го викаха да подаде глава през вратата.

Измъчваше го и една неприятна мисъл — присъствието им нямаше ли да улесни мъжа с пистолета да се смеси с тях и да се добере до него?

Стю Гелфанд се появи на прага на кабинета и прекъсна работата му върху електронната таблица за бюджета на отдела му.

— Май си нагазил до кръста в блато с алигатори. Всичко наред ли е? — подхвърли той, като огледа затрупаното му бюро.

Както винаги, Артър настръхна от остроумията на Гелфанд.

— Справям се отлично, Стю. И най-важното е, че същото се отнася и за предвижданията ми. Следващата година се очертава невероятна.

— Не се и съмнявам. Е, ако мога да ти помогна с нещо, викай. Направих презентацията си, така че имам куп свободно време.

— Много мило от твоя страна.

Гелфанд се ухили.

— Това е най-малкото, което мога да направя за един истински национален герой.

 

 

Джеръми Харп доста беше напреднал с бутилката арманяк. Бинфорд Хол беше достатъчно голям, за да не вижда жена си без предварително уговорена среща. Но и двамата останаха изненадани, когато случайно се натъкнаха един на друг в кухнята — той влезе да намери нещо останало за ядене, а тя за чаша билков чай преди сън.

Лилиан го гледаше как маха фолиото от агнешкото.

— Искаш ли да кажа на Мари да го стопли? — попита тя. — Сигурно още е будна.

— Аз съм проклет физик, мътните да го вземат. Все ще се оправя с някаква си микровълнова печка.

Тя продължи да гледа с отвращение как той неуспешно се бори с таймера и накрая го изблъска с лакът, за да нагласи фурната вместо него.

— Ти си пиян физик, доколкото мога да преценя.

Той се строполи на най-близкия стол.

— Сега вече знаеш какво е да се живее с теб, скъпа.

Тя млъкна при тези думи и когато микровълновата издаде мелодичен звън, тръшна горещата чиния с месо пред него. Преди да се оттегли в спалнята си с чашата чай, спря и се обърна.

— Давам си сметка, че не всеки ден ти се случва да те укоряват, Джеръми, но е абсолютно недостойно да си го изкарваш на мен.

Направо не можеше да повярва — той, човекът, който винаги бе предпочитал да стои настрана от общественото внимание, сега трябваше да понася съсипващите атаки от страна на карикатуристи, блогъри и най-различни водещи, които го наричаха най-надутия и недосегаем човек във Великобритания, въплъщение на всичко гнило у богаташкия елит. Не беше имал представа, че случайно изпуснат коментар пред някакъв си репортер може да го превърне в карикатура. И това със сигурност нямаше да се случи, ако не беше нелепо алтруистичната позиция на Артър Мелъри. Беше се надявал доста наивно, че промяната в позицията му относно съкровището ще възстанови имиджа му — това така и не се случи. Публичност от този сорт беше последното, което искаше. Особено сега.

Разкъса месото, като вътрешно кипеше от ярост. Но в това пияно състояние гневът му се насочваше към всички онези, които го бяха подценявали през живота му. Макар да бе по-богат от повечето богаташи в коридорите на властта, неговите пари бяха нови, спечелени в мръсния свят на съвременния бизнес. Не беше един от тях. Беше северняк. Баща му бе най-обикновен земемер, а дядо му — монтьор на тръби.

Като дребосък с повече мозък, отколкото мускули, беше свикнал с подигравките и побоите. Но здравата работа и изобретателността му го бяха издигнали от бедността до редиците на свръхбогаташите. С богатството си беше купил място в повечето елитни клубове, но в действителност мястото му не беше в тях. Беше започнал да мрази самодоволните кучи синове с техните подходящи училища, правилни акценти и противните им шегички за затворени кръгове.

Но той, а не те, беше член на най-затворения клуб на света и това открай време му осигуряваше чувство за вътрешно превъзходство. Малко след като навърши четиридесет, видният унгарски учен Андраш Сомоги се свърза с него и му предложи да влезе в един необичаен кръг от елитни физици.

И сега, когато мозъкът му бе накиснат в алкохол, той си помисли: „Аз съм кем! Не го забравяй, Джеръми. Не го забравяй нито за миг. И ако успеем да открием Граала, ще си отмъстя на всички тях“.

Телефонът иззвъня и го върна рязко в слабо осветената кухня.

— Лилиан, телефонът! — извика той.

Отгоре нямаше отговор. Харп извика отново, после изруга и стана да вдигне.

— Харп — грубо рече той.

— Джеръми. Андраш е.

Сомоги рядко звънеше и Харп положи усилия да сподави въздействието на алкохола. Годините на Сомоги се трупаха и напоследък той не бе така активен както навремето, но въпреки това си оставаше властен и вдъхваше страхопочитание.

— Андраш, какво мога да направя за теб?

Унгарският акцент бе тежък и тромав.

— Разтревожени сме, Джеръми. Обаждаха ми се.

— Разбирам.

— Не одобряваме натиска, на който си подложен. Знаеш, че не желаем никой от нас да се ползва с подобен род внимание. Спечели Нобелова награда — чудесно. Но да влезеш в таблоидите заради нещо подобно никак не е чудесно.

— Допуснах грешка, Андраш. Не биваше да разговарям с онзи репортер. Историята със съкровището беше глупост от моя страна.

— Да, определено е глупост. Какъв напредък имаш относно Граала? Аз съм стар човек. Не разполагам с цялото време на света. Искам да го намеря.

— Аз също. Нека го кажа така, Андраш. От години се чувствам като кукловод на Мелъри. Помниш ли какво казах, когато се включи в групата на Холмс? Когато установихме, че има голяма вероятност да е потомък на Томас Малори?

— Каза, че искаш да го опознаеш по-добре.

— Да. Имах силно предчувствие, че един ден ще се окаже полезен за нас. Затова подръпнах конците и му осигурих работа в компанията си. Затова продължавах да дърпам конците и следях телефонните му разговори и имейлите му. А сега стана тази глупост със съкровището. Тя ми дава възможност да подръпна още веднъж конците, при това доста здраво.

— В какъв смисъл?

— Никак не ми е приятно да го казвам, Андраш, но имаме две хиляди години история на провали. Ние сме преуспели учени, но калпави детективи. Артър Мелъри има отличната възможност да преоткрие онова, на което се е натъкнал Холмс, и да продължи напред. Във вените му тече кръвта на Томас Малори. Насадихме в сърцето му страх от смъртта. Единственото, което му трябва, е повече време, за да търси Граала. Смятам да използвам фиаското със съкровището, за да се погрижа да разполага с цялото време на света.

 

 

Артър седеше зад компютъра си и работеше по сделка със сингапурски доставчици, когато Пам почука на вратата му.

— Мартин иска да те види.

— По какъв въпрос?

— Не каза.

Ако искаше да побъбрят за нещо, Аш обикновено го спираше в коридора или след някоя среща. Важните разговори винаги се насрочваха предварително и затова Артър премисли различни сценарии, докато вървеше към кабинета му. Може би имаше някакъв проблем с бюджета. Или е получил отзив от клиент, с който иска да го запознае.

Аш по принцип беше общителен тип и по старателния начин, по който избягваше погледа му, Артър разбра, че има някаква неприятност.

— Какво става, Мартин? — попита той, докато сядаше на мястото за подчинени — двойното кресло.

Преди Аш да успее да отговори, на вратата леко се почука и в стаята влезе Сюзан Брент.

— Съжалявам, че закъснях — извини се тя и седна, като също избегна подозрителния поглед на Артър.

Младият мъж се намръщи.

— Среща с шефа ми без предварителна уговорка и в присъствието на „Човешки ресурси“. Това не може да е за добро.

Аш драматично въздъхна и разпери безпомощно ръце. Жестът му изглеждаше заучен.

— Ще го кажа направо. Има реорганизация. И тя засяга теб.

Артър събра сили.

— Добре.

— Бордът иска опростяване на системата, по-големи рационализации, съкращаване на разходите и тъй нататък. Следващата година може да се окаже доста напечена.

— Моите прогнози показват обратното, Мартин. Ти сам се съгласи с резултатите.

Аш приличаше на пациент, чакащ реда си за операция на хемороиди.

— Не е задължително да е напечена за твоя отдел. Проблемът засяга цялата компания. Така или иначе, взе се решение твоят отдел да се слее с отдела на Стю Гелфанд. И Стю ще го поеме.

Артър усети как вратът му пламна от надигналия се гняв.

— Групата на Стю е с два пъти по-малки приходи и с два пъти по-малко хора! Освен това аз съм от по-отдавна на тази работа. Това е абсурд, Мартин!

— Разбирам те, Артър. Уверявам те, че възразих, но решението бе взето на по-горни нива.

— Кой друг ще бъде освободен?

Аш се извърна и погледна през прозореца.

— Засега само ти.

— Знаеш за какво става дума, Мартин — кипна Артър. — Разбирам, че може и да не искаш да го признаеш, но това е откровено отмъщение заради избухналия скандал около доктор Харп и съкровището. Никога не съм имал намерение да го злепоставям и правя всичко възможно да избегна вниманието на медиите. Взех решение според съвестта си. Той направи онова, което сметна, че е най-добро за него самия, и аз не го съдя. Но подобна разправа е неправилна, Мартин. Неправилна.

Аш мълчеше и затова Сюзан взе думата. Чувстваше се неудобно и явно полагаше усилия да говори делово.

— Всеки път, когато една компания реши да оптимизира работата си, има жертви, но мога да те уверя, че това решение няма нищо общо с каквото и да било друго, освен с финансови и стратегически цели.

— Сюзан е права, Артър — добави Аш. — Нямам никакви сведения решението да идва от доктор Харп. Той винаги е бил твой поддръжник. Знаеш ли изобщо как стана така, че постъпи на работа тук?

— Прочел си нещо, което съм писал в университета.

— Доктор Харп всъщност го прочете и ми го предаде. Каза, че си личи талантът, и беше прав.

Артър се наведе напред.

— Нямах представа, но нещата си остават същите. Това е грубо отмъщение, защото съм го злепоставил.

Сюзан започна да плещи възмутено и Артър я прекъсна.

— За бога, стига с този наставнически тон. Виж, Мартин, винаги съм те уважавал. Съжалявам, че си изгубил кураж. Това е ясен случай на несправедливо отстраняване и смятам да отнеса въпроса в съда.

Сюзан постави пред него плик и се усмихна фалшиво.

— Сигурна съм, че си разочарован и несъмнено ядосан, Артър. Това е напълно разбираемо. Компанията желае да се раздели приятелски с теб и да избегне евентуални съдебни спорове, които само биха попречили и на двете страни да работят пълноценно и да продължат напред.

— Изплюй камъчето, Сюзан — озъби се Артър. — И ми спести заучените си речи. Какво ми предлагате?

Незабавно го запознаха с условията. Тлъста сума, равняваща се на осемнайсет месечни заплати, и бонус със съответните вноски за пенсионно осигуряване, както и възможност да ползва служебната си кола през следващите шест месеца. Плюс отлични препоръки. В замяна той се съгласяваше да не предприема съдебни стъпки срещу „Харп“, нито да злепоставя публично компанията.

Артър поклати глава. Условията си ги биваше. Никой тук не беше напускал с подобен пакет. Искаха да го разкарат и да бъде тихо забравен. Ако започнеше дела, те щяха да се проточат безкрайно и щеше да е късметлия, ако изкопчи и половината. Той взе плика.

— Приемаш ли? — настоя Сюзан.

— Ще приема, но и двамата трябва да се засрамите от себе си. Кога влиза в сила споразумението?

— Незабавно — отвърна Сюзан. Изглеждаше така, сякаш искаше проблемът да бъде приключен колкото се може по-скоро. — Охраната ще бъде в кабинета ти, за да наблюдава прибирането на личните ти вещи.

— Страхотно. Защо не ме снимаш как си прибирам нещата и не пуснеш снимката в бюлетина си?

На прага Артър спря и се обърна.

— Сбогом, Мартин. Съжалявам, че трябваше да приключи така.

Аш заби поглед в килима.

— И аз съжалявам, Артър — измънка той. — Наистина съжалявам.