Глен Купър
Възкресителят (33)

32.

Пристигнаха в Модан привечер и имаха съвсем малко време да се насладят на гледката на заснежените алпийски върхове, преди да изчезнат в нощта. Апартаментът на Клер беше в жилищен блок недалеч от центъра — малки стаи, обзаведени евтино, но с вкус, своеобразно преходно място, подхождащо по-скоро на студент.

И двамата бяха уморени. Не излязоха, а си приготвиха вечеря със замразена храна и си поделиха бутилка вино. След това Клер го остави и се обади на родителите си от кухнята. Артър я чуваше през тънките стени — не думите, а тона. Личеше, че е обезпокоена, и когато се върна, видимо беше разстроена.

— Как е баща ти? — попита той.

— Добре е. Тревожа се за майка ми. Не се справя много добре с тези неща.

— Няма ли да е по-добре да идеш в Тулуза?

— Безсмислено е. Изследванията му са насрочени за следващата седмица. Майка ми няма да се тревожи по-малко само защото съм там. Познавам я.

Влязоха в спалнята.

— Искам да го видя, преди да заспя — рече тя.

Дървената кутия беше на скрина й. Тя вдигна капака, впери поглед в Граала и го докосна, като гледаше как върховете на пръстите й изчезват в ореола му.

 

 

В събота сутринта станаха рано, но трябваше да изчакат, преди да излязат. Лабораторията отваряше чак в 9:00 през уикенда.

При входа на тунела Фрежус, който свързваше Франция и Италия, спряха пред административната сграда на подземната лаборатория Модан.

Клер остави Артър в колата и се върна след няколко минути.

— Никой друг не е идвал. Ще бъдем сами, поне за известно време. По принцип през съботите няма много хора.

— И аз ли трябва да се регистрирам?

— Охраната не е толкова строга. Имам електронен ключ, разбира се, а вкарването на посетител не е голям проблем. Най-вече се радвам, че Симон не е тук.

Клер подкара колата. Тунелът минаваше през Кол дю Фрежус в Западните Алпи между Модан и Бардонечия в Италия. Влязоха в него и изминаха 6.5 км до средата му, където се намираха на 1700 м под земята. Клер даде мигач и спря на добре означената отбивка за лабораторията, след което извади две червени, отразяващи светлината найлонови елечета от чантата си и даде едното на Артър. Правилникът го изискваше, тъй като трябваше да прекосят две скоростни ленти, за да стигнат до входа.

Артър беше смаян. Входът, изграден в недрата на планина до шосе, му се струваше много необичаен. Покрай тях премина камион, след което пътят остана празен за известно време. До голямата врата за коли имаше по-малка, боядисана в светлозелено. Клер я отвори, като прокара картата си през четеца.

Вътре нямаше нищо забележително. Строителите не си бяха направили труда да създават удобства. Подът и стените бяха от излят бетон с цвета на изстинала овесена каша. След като си сложиха задължителните каски, те минаха през инженерната зала, където се изработваха и поправяха инструменти, и влязоха в главната зала, пълна с големи и малки цистерни, целите опасани в тръби и електронно оборудване. До най-големите цистерни се стигаше по стълби и мостчета. Гледката приличаше на декор от филм за Джеймс Бонд — подземното леговище на някакъв побъркан злодей.

Клер се движеше бързо през комплекса, като пътьом вземаше различни инструменти. Артър беше оставен изцяло на нейната милост в нейния свят и можеше само да се възхищава на ефективността й. Единствената му работа бе да носи Граала и той притискаше сака до гърдите си.

Стигнаха до отсрещния край на залата и влязоха в по-малко помещение, така натъпкано с оборудване, че едва имаше място за компютъра. В средата на стаята се мъдреше голям цилиндричен съд от мед.

— В това ли правите бирата? — поинтересува се Артър.

— Не точно. Представям ти EDELWEISS-II. Опит за засичане на космически лъчи под земята. Тук прекарах последните няколко години. Тя е моето бебче.

— Тя?

— Може и да е той. Както и да е, вече е в пенсия, но все още не е изключена. В другото крило на лабораторията започва работа наследникът й. Той е много по-голям и много по-чувствителен. Нарича се EURECA. Симон в момента работи по онзи проект. Аз също през повечето време. Ще използваме EDELWEISS. Ще е нужен час да я включа и да направя някои настройки. Там има стол. Боя се, че няма кафе. Трябваше да взема термос. Тоалетната е натам. Това е.

— Значи просто ще трябва да те гледам. Кажи ми поне какво търсим.

Тя започна да обяснява, докато работеше.

— Астрономите знаят почти със сигурност от наблюдаването на галактиките и изчисляването на въздействието на гравитацията върху тях, че обикновената видима материя — тази, от която са съставени звездите, планетите, дърветата, слоновете, ти и аз — представлява само четири процента от масата и енергията на вселената. Това означава, че останалите деветдесет и шест процента тепърва очакват обяснението си.

— Значи според теб Граалът не е от обикновена материя?

— Не зная. Затова сме тук. Силата, наричана тъмна енергия, представлява седемдесет и три процента от останалата вселена. Това е свойството на празното пространство, космологичната константа на Айнщайн, енергията, предизвикваща постоянното разширяване на вселената. Така ни остават двайсет и три процента. Те са така наречената тъмна материя. Много е вълнуващо, но се питам дали Граалът няма нещо общо с тази субстанция. Според разбиранията ни тъмната материя не излъчва видима светлина или някакъв друг вид лъчение, което може да бъде засечено. Тя е напълно невидима.

— Но ние виждаме Граала.

— Да, но си мисля нещо друго. Ами ако Граалът е изработен от материал, който е някакъв вид амалгама между обикновена и тъмна материя, формирана малко след Големия взрив, когато температурите са били невероятно високи и различните форми материя са можели да си взаимодействат по-различно, отколкото в по-студена вселена? Ами ако материалът се е озовал на Земята преди милиарди години, при падането на някакъв екзотичен метеорит? Както и да е, важното е, че може би виждаме обикновената материя на камъка, но не и тъмната.

— Как ще обясниш ореола около него?

— Възможно е да е гравитационно изкривяване на светлината около повърхността на Граала, подобно на гравитационното изкривяване около галактиките, предизвиквано от тъмната материя и регистрирано от астрономите с радиотелескопи. Знам, че звучи шантаво, но никога досега не сме разполагали с тъмна материя, която да проучим.

— Защо? Щом е толкова често срещана, не би ли трябвало да е навсякъде около нас?

— О, тя е навсякъде около нас! Ние сме бомбардирани от тези частици тъмна материя, може би от трилион трилиони всеки ден. Но те са изключително трудни за откриване. Ще опитам да ти обясня. Един много умен човек казал навремето, че обикновената видима материя е просто тънката глазура на огромната и тъмна космическа торта. Тъмната материя вероятно е разпространена в цялата вселена, може би равномерно в едни райони и на купове в други. Малко след Големия взрив районите, които са били малко по-плътни от останалите, са привлекли тъмна материя, тя се е събрала в едно и накрая се е сплескала в нещо като палачинки. Там, където палачинките се пресичат, се получават дълги нишки тъмна материя. След това по възлите на космическата паяжина, където нишките се пресичат, се образували галактически купове. Както и да е, както казах, тъмната материя вероятно е навсякъде около нас. Проблемът е, че тя действа по различни физични закони от тези за обикновената материя. Всички субатомни частици, които изграждат обикновената материя, разните лептони, кварки и така нататък, са свързани помежду си от силното ядрено взаимодействие. Частиците кандидати за градивни единици на тъмната материя, се наричат WIMP^[1].

— Физиците много ги бива в измислянето на имена.

Клер се усмихна.

— Е, това е наука, доминирана от мъже. Наименованието е съкращение от „слабо взаимодействащи си масивни частици“. Подобно на обикновената материя, те имат маса, върху тях действа изключително слабата сила на гравитацията, но тъй като не се подчиняват на силното ядрено взаимодействие, почти никога не взаимодействат и не се сблъскват с обикновената материя.

— Значи минават направо през нас?

— Минават през всичко, което познаваме и виждаме. Сблъсъците им с обикновените частици са толкова редки, че е почти невъзможно да бъдат засечени. Затова през последните двайсет години лаборатории от целия свят търсят директни експериментални доказателства за съществуването на частиците на тъмната материя и се опитват да ги дефинират. Тази лаборатория е една от тях. Всички детектори на тъмна материя трябва да се намират дълбоко под земята, построени в планини като Модан и Гран Сасо в Италия или в мини като Булби в Англия. Вероятността частица тъмна материя да взаимодейства с протон или неутрон в атомно ядро е толкова малка и резултатът от взаимодействието е толкова слаб, че за да бъде измерен, целият фонов шум, който може да имитира сблъсъка и да обърка изчисленията, трябва да бъде сведен до минимум. Дълбоко под земята ние можем до голяма степен да елиминираме космическите лъчи, които ни бомбардират непрекъснато от космоса. Освен това инструментите трябва да бъдат защитени от естествената радиоактивност на скалите. Инструментите тук са невероятно чувствителни. Те търсят частиците тъмна материя чрез сцинтилация, изключително слаба светлина и нищожно количество топлина, получавани при сблъсъка с обикновена частица.

— Въпросните „слабаци“ няколко вида ли са, или само един?

— Аз, а и повечето други физици, залагам на така нареченото неутралино. То никога не е било открито. Съществуването му е предсказано от математически модели, получени от теорията за суперсиметрията. Смятаме, че неговите взаимодействия са наистина немощни, както може да се очаква от „слабак“, а масата му е доста значителна — от петдесет до няколко хиляди пъти по-голяма от масата на протона. Ако си падах по залаганията, щях да се обзаложа, че Граалът съдържа неутралино.

— А топлината? Защо излъчва топлина?

— Мислих много за това. Честният ми отговор е, че не знам. Но всичко би могло да се обясни чрез неутралиното. От теорията за суперсиметрията следва също, че неутралиното е античастица на самото себе си. Когато частица и античастица се сблъскат, те произвеждат енергия. Моделите показват, че когато две неутралино се сблъскат, те се унищожават взаимно и образуват друг вид частица, неутрино. Така че ще търся и неутрино.

Клер започна да работи с апаратите, като продължаваше да говори и да му обяснява какво точно прави и защо. Най-големият проблем бил да „измами“ детектора и да го накара да направи обратното на онова, за което е проектиран, да засече изключително редки сблъсъци. Трябваше да види дали е възможно да настрои уреда достатъчно грубо, за да не блокира от честите, както се надяваше тя, сблъсъци.

Добави само, че EDELWEISS-II имал ограничен успех през годините, когато бил в употреба. Засякъл няколко възможни сблъсъци на неутралино — буквално се броели на пръсти. Били регистрирани възможни сблъсъци с маса от около 20 GeV — колкото масивните частици, около 25 пъти по-тежки от протона. За съжаление, резултатът бил по-висок, отколкото предсказвали математическите модели, и предполагал замърсяване от фоновото лъчение. EURECA бил проектиран да се справи с недостатъците на EDELWEISS. Според Клер истинската маса на неутралиното би трябвало да е някъде между 7 и 11 GeV.

Калибрирането отне два пъти повече време от очакваното и двамата често се озъртаха през рамо дали няма да се появи някой. Клер беше скалъпила история, която би убедила всеки, работещ по някой от другите проекти в Модан, но си призна, че обяснението й ще прозвучи съмнително за някой специалист по WIMP.

— Ами Симон?

— Особено съмнително — отвърна тя, без да откъсва поглед от екрана на компютъра.

— Трудно ми е да не видя връзка в случая. Предполагам, че той също работи в тази област.

— Да, така е.

— И общува с група ловци на Граала, които са готови да ни убият за него.

Клер въздъхна дълбоко и болезнено.

— Да.

— В такъв случай тези хора може би имат причина да смятат, че Граалът е свързан по някакъв начин с тъмната материя — каза Артър.

— Просто не знам отговора. Признавам, трудно е да се повярва, че е просто съвпадение.

Най-сетне беше готова.

Трябваше да вземе Граала.

Артър го извади от кутията и внимателно го постави на лабораторната маса. Първото нещо, което направи Клер, го изненада. Тя посегна към един подковообразен магнит.

— Около шест процента от метеоритите съдържат желязо и желязно-никелови сплави. Не зная каква част от съда е обикновена материя и каква тъмна, но ако има желязо, това ще създаде някои проблеми с детекторите. Все пак се надявам, че ще мога да поправя нещата.

Тя прокара магнита над купата и заяви, че няма желязо.

— А сега идва трудната част.

Артър видя какво се кани да направи и я помоли да бъде много внимателна.

— Трябва ми съвсем малко количество материал. Мисля да взема от дъното, а?

Той се съгласи и седна до нея на масата. Клер си сложи хирургически ръкавици, разопакова нова петриева паничка и каза на Артър да задържи купата над нея. После включи миниатюрна шлайфмашина с възможно най-малкия накрайник и дискретно прокара диска по равното дъно. Задачата се оказа трудна заради ореола около съда. Наложи се да се ориентира по допир и звук и когато й се стори, че е установила контакт, тя изключи инструмента.

Клер постави черен бележник под петриевата паничка и двамата я разгледаха. Вътре имаше мънички непрозрачни люспи, миниатюрни ореоли на черен фон.

— Добре, мисля, че взехме проба — рече тя. — Вече сме готови.

Извади електронен модул от инструмент, закрепен за големия меден съд. Обясни му, че било болометър, кристали от германий и свръхчувствителен термометър, свързан към микропроцесор. Сложи петриевата паничка върху германиевата поставка, върна модула на мястото му и се настани пред компютъра.

Екранът оживя и се изпълни с червени и зелени точки.

— Какво виждаш? — попита Артър.

Клер не го погледна.

— Засега нищо! Трябва да направя още някои настройки.

— Извинявай, вече ще си мълча.

Пръстите й полетяха над клавиатурата. На екрана започнаха да се сменят прозорци с данни, докато Клер внезапно щракна с мишката и се облегна назад.

Беше спряла екрана на една графика. За Артър тя не изглеждаше по-различно от другите. Клер обаче беше като хипнотизирана.

— Какво има?

Тя тикна пръст в екрана над едно стълпотворение от червени точки.

— Господи, Артър. Това е! Огромен температурен и светлинен пик. И при най-ниското възможно калибриране излиза извън графиката. Девет цяло и четири гигаелектронволта. Това е неутралино, Артър. Тъмна материя.

Той постави ръка на рамото й.

— И онези зелени точки по края — продължи Клер. — Това са неутрино, две цяло и две електронволта. Много неутрино. Всичко пасва.

Тя се обърна и зарови лице в ризата му.

Артър можеше само да стои бездейно, докато Клер се втурна да направи няколко главни разпечатки, да почисти детекторите, да върне първоначалните настройки и да изключи апаратите, преди да е пристигнал някой.

Отне им още половин час, но накрая приключиха.

Клер гасеше осветлението по обратния път, така че само инженерната зала остана осветена. Докато излизаше на светло, тя се обърна да каже на Артър, че трябва да се отпише в административната сграда, преди да се върнат в апартамента й.

Някаква ръка се стрелна и я сграбчи за шията.

Артър никога нямаше да забрави изписалия се на лицето й страх.

Хенгст я дръпна назад под жълтата флуоресцентна лампа. В другата си ръка държеше пистолет, насочен към Артър.

— Дай ми го — изръмжа той.

Слюнката на Артър внезапно придоби металически привкус. Кожата му настръхна. Познаваше отнякъде този човек.

Хенгст опря дулото в главата й.

— Пет секунди. Разполага само с толкова.

— Артър… — задавено изрече тя.

— Добре, давам ти го.

— Плъзни го към мен.

Артър остави сака на пода и клекна да го бутне.

Докато сакът се отделяше от пръстите на Артър, Клер внезапно се раздвижи. Дясната й ръка посегна назад, сграбчи чатала на Хенгст и стисна здраво.

Той изрева като животно и я пусна, колкото да я фрасне в ченето.

Докато тя пускаше чатала му и падаше, Артър се хвърли напред, сграбчи по-едрия мъж за бедрата, за да го обездвижи, после го повдигна и го хвърли на пода. Черният пистолет изтрака в бетона и отлетя настрани.

Хенгст се съпротивляваше и се мъчеше да се освободи от Артър, като го налагаше с тежките си юмруци. Артър усети вкуса на кръв в устата си, но не охлаби хватката си, а се придвижваше напред, опитвайки се да стегне ръцете на противника.

Хенгст стовари много як удар в слепоочието му. После го срита с коляно в слабините. Артър изстена и отпусна хватката си, усети как онзи се освобождава.

През мъглата от болка чу името си и видя Клер да плъзга към него голям гаечен ключ по пода. Инструментът спря до крака му. Артър го сграбчи. Докато Хенгст правеше крачка наляво, за да вдигне пистолета си, Артър се надигна на колене и замахна.

Тежкият ключ улучи Хенгст в тила и по пода пръснаха капки кръв. Мъжът рухна по очи и замря напълно.

— Трябва да се махаме! — извика Клер. — Веднага!

Артър изрита пистолета под една работна маса и побягна след нея, потискайки желанието си да провери какво е станало с нападателя им. Опита се да си спомни къде го е виждал и когато двамата с Клер излязоха в задимения тунел, изведнъж се сети.

Беше охранителят от имението в Съфолк.

Човек на Джеръми Харп.