Глен Купър
Възкресителят (11)

10.

Нормандия, 1450 г.

Двайсет години са много време, за мнозина цял един живот в тази война и опустошавания от чумата свят в който живееше. Преди двайсет години той бе войник в разцвета на силите си, мечът беше лек като перце в ръката му, а бронята само му създаваше дребни неудобства. Преди двайсет години той бе капитан във войската на крал Хенри V и жънеше победа след победа срещу французите при Кан, Косн сюр Лоар и Мо, където любимият му крал умря от плеврит на трагично младата възраст трийсет и пет години.

Сега Томас Малори беше на петдесет, много по-стар, отколкото си бе въобразявал, че ще стане някога, и бойното му снаряжение му тежеше като ярем на вол. Яздеше оклюмал в седлото и копнееше само да слезе от коня и да пренощува някъде в безопасност от стрелците на граф Дьо Клермон.

Дните на англичаните като господари на Нормандия приближаваха края си. Той го знаеше и вече го беше приел. Поради неведоми за него причини изглеждаше, че такава е божията воля. Като млад войник беше помогнал за завладяването на Нормандия, ознаменувано от зашеметяващата победа срещу французите при Азенкур през онзи ярък ден на св. Криспин. И сега като кралски рицар никак не му се искаше да вижда как всичко пропада. Беше минала само седмица от унизителното поражение при Формини, където пет хиляди англичани се сблъскаха с пет хиляди французи. Малори бе командвал голям отряд мъже през онзи ден и заради лошия късмет, лошия терен и внезапната намеса на бретонските укрепления англичаните бяха пръснати, а главнокомандващият им — убит. С натежало от позорната загуба сърце Малори и малцината здрави войници водеха ранените, през чиито превръзки се процеждаха кръв и гной, с надеждата да стигнат закрилата на Кале. Ако оцелееха при похода на север, щяха да прекосят протока и да се приберат у дома. Нямаше какво повече да правят в тази страна. Кан и Шербург със сигурност щяха да паднат и английските им защитници щяха да станат жертвени агнета. А след като паднеше и Кале, цяла Нормандия щеше да бъде изгубена.

Малори нямаше да се върне във Франция, ако не бяха настойчивите молби на Ричард Невил, графа на Уоруик. Макар и само на двайсет и три, той бе негов лорд и Малори му дължеше вярност. Когато младият крал Хенри VI призова Невил да събере свежи сили за задържането на започващото френско настъпление в Нормандия, графът притисна Малори, изтръгна го от удобния му и охолен живот като рицар и член на Парламента и го запрати обратно в света на барута, кръвта и смъртта.

Пажът на Малори, някога здрав младеж, а сега измъчен и изпосталял от хроничната дизентерия, посочи смрачаващото се небе.

— Вижте, милорд, пушек от комин.

Малори се поизправи в седлото. Все още имаше чудесна фигура — висок, мускулест, с телосложението на боец и поведението и интелекта на джентълмен. Лицето му бе изпито от умора и безпокойство, брадата и косата му бяха изгубили някогашния си младежки цвят, но лицето му бе мило, не войнствено.

— Би трябвало да стигнем преди стъмване — прецени той. Обърна се в седлото и извика на колоната войници зад себе си: — Някой знае ли кое е това село?

— Малеоре — отвърна един. — Бил съм там. Има вода. На брега на реката е.

Малори изсумтя, но си задържа езика зад зъбите. Баща му и чичовците му все повтаряха, че Малеоре е прародината на Малори. Отдавна беше решил да не разкрива на хората си неудобния факт, че във вените му тече норманска кръв. След четири века в Уоруикшър Малори бяха толкова англичани, колкото и всичките им съседи, но все пак нямаше причина да засява у другите семената на съмнението относно лоялността си. Въпреки претенциите на краля към Нормандия, тази страна му беше чужда. Малори беше англичанин.

Пътят му до този ден бе започнал с охолно детство в Нюболд Ревъл, същинска люлка на рицарството. Веднага щом се научи да ходи, го бяха качили на пони и го научиха да язди, като държи в едната си ръка повода, а в другата — дървен меч. Докато растеше, сутрин учеше латински и гръцки, а следобед ловуваше и се упражняваше в бойните изкуства. Капеланът на домакинството се зае със задачата да го запознае с религиозните ритуали. Майка му и лелите му го учеха на обноски, както и да уважава и да се възхищава на жените. Баща му и чичовците му предадоха принципите на рицарския живот. Когато беше готов да стане паж, дълбоко му бяха втълпени следните няколко идеи — да се грижи за земите и селяните си, да защитава на всяка цена жените, да бъде справедлив и милостив в делата си, да се изправя срещу лошото, като пази обикновените хора от потисници, да защитава вярата и църквата си и най-вече да поддържа своя лорд на бойното поле с цялата си смелост и всеотдайност.

Младият Томас съзря бързо. На дванайсетгодишна възраст вече беше отговорен пред закона за постъпките си. На четиринайсет можеше да бъде призован като воин и се случи точно така. През 1414 г., малко след рождения му ден, той бе зачислен във войската, която щеше да потегли за Нормандия с крал Хенри V. Участва в сражението за Кале като скуайър и копиеносец под командването на Хенри Бючамп, предишния граф на Уоруик. Кампаниите следваха една след друга през тази и следващата година. Томас научи какво е да убиеш човек и да видиш как другарите ти падат в битка, но имаше време и за други занимания през дългите обсади и тогава се научи да чете на френски.

През октомври 1415 г. беше при Азенкур, където английските дълги лъкове разгромиха далеч по-многобройната френска войска. А две години по-късно участва в обсадата на Кан, една от последните и най-силни твърдини на Нормандия, паднала в ръцете на англичаните, преди победата да бъде утвърдена с договора от Троа. Именно в Кан бе чул за изключително богатата библиотека на някакъв местен благородник, която щяла да бъде конфискувана за английския крал. Като награда за добрата му служба кралят беше позволил на Малори да си избере книги от библиотеката и именно тогава Томас за първи път се докосна до опияняващите истории за крал Артур, когато си избра чудесно илюстрирано копие на Le Conte du Graal на Дьо Троа.

След като войната приключи и Малори бе освободен от служба, той се върна в Нюболд Ревъл да помага на баща си в управлението на земите, но провинциалният му живот не продължи дълго. Малори научи, че договорът е просто парче пергамент и сраженията в Нормандия пламнаха отново. Още веднъж той облече бронята си и се включи във войната на френска земя. Този път, отново под прякото командване на Бючамп, той бе капитан на рота копиеносци, стрелци и бойци с брадви. Беше при Косн сюр Лоар, когато кралят умря, и пое командването на гарнизона в Жисор, след като Бючамп се върна в Лондон да оглави охраната на малолетния Хенри VI. Малори беше и в Руан на Бъдни вечер 1430 г., когато селското момиче воин Жана от Арк беше предадена на англичаните, продадена за десет хиляди ливри от бургундците, които я бяха пленили в битка.

Бючамп повика Малори да го придружи, когато отиде да види дребното девойче в усойната й килия в кулата. Тя трепереше като мишле в окови, но бе изненадващо горда и непокорна. Присъстваше и друг английски благородник, Хъмфри Стафорд, високомерен млад мъж, който по-късно щеше да стане херцог на Бъкингам. Точно в онази нощ Малори и бъдещият Бъкингам станаха заклети врагове.

— Как се отнасят с вас, госпожице? — попита Бючамп на френски.

Жана мълчеше и гледаше гневно.

Бючамп повтори въпроса, като този път наблегна на тревогите си за здравето й.

— Вашите проклети пазачи са свине! — отвърна тя. — Опипаха тялото ми с мръсните си ръце. Знаете ли това?

Безочието й разяри Стафорд, който започна да ругае с най-долни думи, нарече я лъжкиня и пристъпи към нея с изваден кинжал. Малори направо не можеше да повярва на очите и ушите си. При всички обстоятелства насилието спрямо окован затворник беше недопустимо, а посегателството върху жена бе направо немислимо. Затова се втурна напред между Жана и англичанина и когато Стафорд се опита да го изблъска, Малори сграбчи китката му и го зашлеви здравата с опакото на ръката си.

По заповед на Бючамп стражите ги разделиха и Стафорд си отиде вбесен. Френското момиче го погледна с благодарност.

— Постъпи правилно и почтено, Томас — каза му Бючамп. — Но знай, че днес си спечели могъщ враг. При това не обикновен враг.

— В какъв смисъл? — задъхано попита Малори.

— Говори се, че се занимавал с тъмни изкуства.

— Какви тъмни изкуства?

— Алхимия.

Докато приближаваха покрайнините на Малеоре, пажът на Малори попита притеснено:

— Ще се вдигнат ли на бой?

— Повечето от околните села са пратили мъжете си на бойното поле срещу нас. Предполагам, че ще намерим само жени, деца и старци. Скоро ще разберем. Бъди нащрек.

— Тогава ще палим ли?

— Ако те ни посрещнат добре, ще им отвърнем с добро. Няма полза да се унищожава селце като това. Задачата ни е да стигнем колкото се може по-бързо до Кале.

Влязоха в селото по здрач. Изровената улица бе пуста, само едно момче стоеше на прага на една къща и зяпаше мрачно раздърпаната колона. Малори яздеше начело, следван от малък контингент конници; след тях вървяха ранените и носачите на носилки. Внезапно някаква ръка дръпна момчето вътре и вратата се затръшна.

— Бъдете нащрек — нареди Малори на войниците. За всеки случай нареди на пажа си да му даде щита, на който бе изобразен гербът му — червен шеврон върху кафяви хермелинови опашки.

От дясната им страна на всеки стотина крачки имаше тесни алеи, водещи надолу към тъмната река. От алеите се носеше зловоние и се чуваше тихият ромон на течаща вода.

— Къде ще спрем? — попита вкисналият се паж.

— Не тук — отвърна Малори. — Тези мизерни колиби няма да ни свършат работа. Ще потърсим по-добър подслон. Тук някъде трябва да има маноар.

И наистина, на надвисналото над селото хълмче Малори забеляза каменно имение — голяма постройка с добър изглед към околностите и реката. Все още беше достатъчно светло да намерят пътеката и Малори спря колоната си на равната тревна площ пред масивната дървена врата на имението. Подобно на повечето големи къщи в района, маноарът бе построен за отбрана, с редки тесни прозорци и отвори за стрелци. Малори потърси признаци за живот, но наоколо не се виждаше никакъв добитък, а самата сграда бе тъмна. Погледна към бойниците, открояващи се на фона на тъмното небе. Бяха пусти. Започна да вали.

— Ще слезете ли от коня, милорд? — попита пажът.

— Да.

Пажът свали поставката от товарния кон и пое повода на Малори, докато рицарят премяташе крак над седлото.

Звук.

Малори го чу и затаи дъх. Характерният шепот на летящата смърт.

Стрелата улучи пажа му в меката плът между окото и носа и се заби достатъчно дълбоко, за да го убие моментално.

Преди да успее да даде първата си команда, Малори чу плач от имението. Някакъв мъж извика:

— Non!

— Назад! — ревна Малори, докато спускаше забралото на шлема си. — Изтегли се извън обхвата на стрелците. По-бързо. Строй се, на разстояние един от друг.

Откъм имението се чу вик, последван от смразяващ кръвта писък. Стрелците на Малори сложиха стрели на тетивите си. После огромната врата бавно се отвори.

— Чакай моята команда! — заповяда Малори на хората си.

Тялото на млад мъж, не по-възрастен от пажа, политна от вратата и се просна на прага.

— Заклах никаквеца — извика на френски някакъв мъж отвътре. — Наредих му да не стреля. Излизам.

— Мъже, не пускайте стрелите си! — нареди Малори и се обърна, за да се увери, че стрелците му са разбрали заповедта.

Появи се възрастен мъж с факла в ръка, която осветяваше изтощеното му лице. Носеше широка дреха от фин плат. Не държеше меч в ръката си, нито от колана му висеше такъв.

— Англичани — извика старецът. — Аз съм барон Малеоре. Този слуга не ми се подчини и сега е мъртъв. Стрелата му улучи ли целта си?

— Пажът ми загина! — изрева Малори на френски.

— Хиляди извинения — сведе глава баронът. — Въпреки че сме врагове, аз съм ужасно опозорен от случилото се.

— Не дойдохме в селото ви да ви вредим, но ще си отмъстя за убийството на този момък! — заплаши Малори.

— Умолявам ви, уважаеми рицарю — замоли се баронът. — Позволете да нахраня вас и хората ви тази вечер и да ви осигуря подслон. Нека пием заедно и да поговорим като мъже. На сутринта ще направите онова, което намерите за добре.

Голямата зала беше почти гола. До огнището имаше тапицирани столове, няколко черги на пода и няколко бюфета покрай каменните стени. Недалеч от огнището беше натрупана купчина разбити мебели. Малори разбра положението. Войната вземаше своето. Поради липса на достатъчно силни мъже запасите от дърва се бяха стопили и баронът бе принуден да гори имуществото си.

Хората на Малори се настаниха на каменния под на залата. Някои стенеха от болка, други мърмореха благодарности, че са се спасили от дъжда за през нощта.

— Имате ли мед за раните им? — обърна се Малори към барона.

— Може би е останал малко. Ще ви дам всичко, с което разполагаме.

— А чист плат за превръзки?

— Дъщерите и племенниците ми ще нарежат чаршафи и ще се погрижат за хората ви според възможностите си. Моля, заповядайте при огъня. — Баронът нареди на прислужника си да донесе вино.

Малори автоматично се огледа за пажа си да му помогне да свали бронята и тутакси си спомни, че в момента сигурно го заравят в земята.

Прислужникът на барона изпълни тази задача и след като се освободи от тежестта на доспехите, Малори седна и пи от предложения му бокал.

— Как се казваше пажът ви? — попита баронът.

— Името му беше Джон. Бе син на скъп приятел, който живее недалеч от имението ми.

— Неведоми са пътищата божии — поклати глава старецът. — Моят млад стрелец се казваше Жан. Жан за Джон. Ще ми кажете ли името си, мосю?

— Аз съм сър Томас Малори.

Очите на стареца се разшириха и той остави виното си. Повтори името бавно, имитирайки английското произношение. После каза „Малеоре“ по френския начин.

Малори кимна.

— Аз съм от норманско потекло, бароне. В рода ми се смята, че вероятно сме дошли от този район, може би дори от това село. При предишните кампании в Нормандия не ми се удаде възможност да спра тук. Сега успях.

Лицето на барона беше напрегнато.

— Преди да продължим нататък, трябва да ви задам един въпрос. Имате ли реброто на Малеоре?

Малори се усмихна и се потупа там, където беше черният му дроб.

— Искате ли да проверите?

Баронът се надигна, протегна ръка колебливо — сякаш беше смутен или развълнуван, Малори така и не можа да определи кое от двете. После седна отново.

— Боже мой! — възкликна той. — Истинско чудо. Роднини сме, а въпреки това…

— … сме врагове — завърши вместо него Малори.

Зад тях жените от домакинството се грижеха за ранените, а слугите с каменни физиономии носеха подноси с хляб и пити сирене за гладните войници.

Баронът се обърна при писъка на някакъв мъж, чиито спечени превръзки бяха свалени от невзрачна млада жена.

— Дъщеря ми Мари е най-умелата в семейството ми. Когато вторият ми син Филип се върна от Париж със загнояла рана, след като английско гюле отнесе крака му, именно тя се грижеше за него през времето преди да умре.

— Съжалявам — рече Малори. — А другите ви синове?

Баронът въздъхна.

— Не зная. Може би са мъртви. Може би са пленници. Може би продължават да се бият. Кажете ми, Томас Малори, какво ще правите с нас утре?

Малори се загледа в огъня.

— Не зная.

Баронът се наведе напред.

— Ако ви покажа нещо изумително, което засяга Малеоре и следователно и вас, ще пощадите ли мен и селото ми?

Малори се изкиска.

— Зависи колко е изумително, бароне.

— Свързано е с Граала на нашия Христос.

Малори се сдържа да изкаже мнението си. Легендите за Граала изобилстваха. Ако му даваха по една монета за всяка история, кесията му щеше да бъде твърде тежка, за да може да я носи.

— Ако успеете да ме впечатлите достатъчно, може би ще уталожа гнева си и ще променя намеренията си.

— Тогава утре сутрин. Ще е нужно време да извадим свитъка от скривалището му. Междувременно слугата ми приготви легло за вас, единственото, което е все още с чаршафи.

Малори се почувства малко виновен, че си ляга в удобно легло, докато хората му спят на каменния под. Последната му мисъл, преди сънят да надделее, беше за пажа му, проснат мъртъв на тревата, но това не беше последната смърт, която видя тази вечер. Стар кошмар се върна да го измъчва. Озова се отново на пазара в Руан през онази ослепително ярка утрин. Беше май 1430 г. Беше в тълпата дюдюкащи англичани, докато беззъбият палач Лепарментие нагласяваше въжетата, които привързваха Жана от Арк към кладата й. През онзи ден Малори бе анонимен, но в съня му тя винаги го поглеждаше решително право в очите, докато пламъците танцуваха на височината на гърдите й. В онези очи нямаше гняв, страх или страдание. Говореше се, че в момента на смъртта й бял гълъб изпърхал от огъня и полетял. Малори не беше видял подобно нещо, но в съня му гълъбът наистина се появи и описа кръг три пъти над главата му, преди да се издигне високо в небето.

На сутринта личният прислужник на барона помогна на Малори да се облече. Хората му изглеждаха доволни и добре нахранени. Само един беше умрял от раните си през нощта. Баронът очакваше Малори край огъня, облечен в още по-изящен и официален костюм, отколкото предишния ден.

Домакинът посочи подноса.

— Елате, хапнете и пийнете.

— Покажете ми онзи ваш свитък. Трябва да взема решение, а после да продължа похода си.

— Към Кале ли? — попита баронът.

— Няма да отговоря.

— Аха, тайна, значи. Разбирам. Но някои от хората ви са разказали на жените за вашето поражение при Формини и че се изтегляте. Не мога да кажа, че съм нещастен, че земята ни най-сетне ще бъде върната на нашия крал. Жалко само, че трябва да изпълните последен акт на насилие срещу бедното ни село. Моля се този свитък да помогне да промените решението си.

Той подаде на Малори старо парче велен^[1], който бе стоял навит толкова дълго, че не се нуждаеше от лента или печат, за да остане в тази форма. Беше станал тъмножълт от времето. Веднъж развит, трябваше да се държи здраво за краищата, за да не се навие отново.

Малори застана с гръб към огнището, за да може огънят да освети по-добре пергамента. След малко изригна раздразнено.

— Нищо не мога да разчета! На какъв език е това?

— На келтски. Мислех си, че англичаните разбират собствения си стар език.

— Е, със съжаление трябва да ви съобщя, че не го разбирам, бароне. Ще трябва да ми разкажете какво пише тук.

Баронът го погледна разтревожено.

— Зная съдържанието му, както се е предавало устно в семейството ми, аз самият също не мога да прочета текста.

Малори остави свитъка да се свие.

— В такъв случай приключих тук. Устното ви предание няма тежест за мен. Гостоприемството ви беше достойно за уважение, но не мисля, че успяхте да ме убедите да не въздам правосъдие. Ще пощадя замъка ви, но ще изгоря селото.

— Чакайте! Моля ви! — отчаяно извика баронът. Обърна се към войниците, пръснати из голямата зала, и извика на възможно най-добрия си английски: — Моля, войници, има ли сред вас някой, който може да чете старо келтско писмо?

Залата се смълча.

Накрая някъде от дъното се чу слаб глас.

— Аз мога.

— Стани! — заповяда Малори.

— Не мога.

Малори и баронът затърсиха мъжа и го откриха легнал на носилка. Новата превръзка на корема му вече беше изцапана с прясна кръв. Мъжът носеше дрехи на копиеносец.

— Как се казваш? — попита застаналият над него Малори.

— Годфри, милорд.

— Откъде си?

— Корнуолец съм — немощно отвърна мъжът. — От Пернин.

— Как беше ранен?

— От френски меч. Мисля, че ще умра, милорд.

— Няма как да го знаеш. Само Бог знае.

— Няма да споря с рицар, но съм сигурен, че никога вече няма да видя Пернин.

— Ще видим — рече Малори. — Как си се научил да четеш келтски?

— Преди да вляза във войската, бях послушник в „Сейнт Майкълс Маунт“ в Бодмин. Научих латински. Както и стари келтски молитви. Мога да се опитам да прочета каквото има за четене, ако милорд заповяда.

— Кажи ми, Годфри от Пернин, защо си напуснал манастира?

— Бях изгонен заради прекалено мърсуване, милорд.

Малори потисна усмивката си и му подаде свитъка. Баронът нареди да донесат свещник, за да се вижда по-добре. Годфри разви свитъка и се вгледа в текста.

— Може би не знам всички думи, но повечето са ми познати. Мога да го прочета, милорд.

— Започвай тогава — рече Малори. — И също така превеждай. Но говори тихо, за да не чуят останалите.

Годфри започна несигурно и тихо, но достатъчно ясно.

— Аз, Гуидре, син на Артуир, що управляваше британците като техен крал, предавам на Бог своето истинно и пълно свидетелство. Бях тежко ранен. Несъмнено ще умра, преди да се прибера у дома, и желая да бъда погребан в замъка Малеоре, където е роден баща ми. Костите ми ще бъдат свидетели на благородното ми потекло. Онези, които ги разгледат, ще видят кралските ми ребра, които са с две повече, отколкото на обикновените хора, и са същият брой като ребрата на крал Артуир. Направих каквото заповяда баща ми, и препуснах към чужди земи, както бе направил рицарят Гуалхавад преди мен. Той не успя да върне у дома Грала Христов и уви, аз също не успях заради предателство. Видях обаче Грала със собствените си очи и затова зная, че думите, изписани по меча на баща ми, са истина. Няма да доживея да видя краля отново и той самият може да не доживее да види Грала. Моля се брат ми Синген да го намери. Не го ли направи, оставям този пергамент за потомците на Артуир. Нека бъде открит, ако е угодно Богу. За да намериш Грала, първо намери меча на Артуир, скрит в замъка Тинтагел, който е замъкът на Утер Пендрагон, бащата на Артуир. Артуир го зарови дълбоко в огромната морска пещера при кръстния знак. Нека достоен и благороден мъж от кралски произход да намери меча и така да намери Грала. Нека Бог повели това да стане.

Докато Годфри четеше свитъка, баронът кимаше енергично, сякаш си спомняше историята, както му е била разказвана като дете. Малори пък стоеше като статуя до ранения войник.

Когато Годфри приключи, Малори взе свитъка.

— Никога не бива да споменаваш за това — каза му той. — Разбираш ли?

— Аз умирам също като онзи Гуидре, милорд — измъчено промълви Годфри. — Няма да доживея да видя Пернин, нито дори прекосяването. Езикът ми ще замълчи съвсем скоро.

Малори кимна и докосна ръката му в знак на благодарност. После двамата с барона се върнаха при огнището, където Малори шокира стареца, хвърляйки свитъка в пламъците.

— Но защо? — попита баронът.

— Никой не бива да вижда това. Мъжът, когото е търсил Гуидре, пристигна. Аз съм този мъж. В моите и във вашите вени тече кралска кръв, при това не кръвта на обикновен крал. Представете си само! Артур, най-великият от всички крале! Знаехте ли за това?

Баронът кимна сериозно.

Малори бързо добави:

— Кажете ми, бароне, някой от предшествениците ви поемал ли е на път да търси меча?

— Никой, доколкото ми е известно. Ако наистина съществува, той е в чуждата и далечна страна на враговете ни. Дори някой Малеоре да е опитвал, сигурен съм, че се е провалил.

— Мечът е в моята страна — рече Малори. — За мен тя не е нито чужда, нито далечна. Аз няма да се проваля. Моля се да успея да намеря меча, а с него и Граала. Това ще бъде моето дирене, както на старите рицари преди мен. — Той хвана ръката на стареца. — Сега ще си тръгнем, бароне. Ще пощадя и вас, и селото ви. Да се надяваме, че синовете ви ще се завърнат скоро. Оставям ви в мир.

Очите на стареца се насълзиха.

— Съдбата ни събра, сър рицарю, и се моля с цялата си душа да успеете във вашето търсене за славата на Малеоре и за славата Божия.