Глен Купър
Възкресителят (12)

11.

Артър се върна от Уоруикшър и спря колата си пред къщата, когато вече се смрачаваше. Канеше се да слезе и да извади стария сандък на Елизабет от багажника, когато видя, че някой е седнал на стъпалата пред вратата — млада жена, може би в началото на трийсетте.

Погледите им се срещнаха. Тя имаше големи любопитни очи и кестенява коса, която се развяваше леко на вятъра. Жената стана и се загърна плътно в разкопчания си шлифер, за да се предпази от вечерния студ. Преди да се покрие, Артър успя да зърне тесни джинси и прилепнал по тялото й пуловер.

— Извинете, вие ли сте Артър Мелъри? — попита го тя. Говореше с френски акцент.

— Аз съм. — Стори му се някак грубо да я попита коя е тя.

Жената изглеждаше много сериозна.

— Аз съм Клер Понтие — представи се тя. — Мога ли да поговоря с вас?

Артър откри, че й се усмихва, макар да не знаеше защо.

— За какво?

Очите й огледаха улицата. Изглеждаше малко уплашена.

— Дойдох да ви предупредя. Животът ви е в опасност. Има хора, които искат да ви убият.

Усмивката на Артър се изпари. Той заряза сандъка в колата.

— Какво ще кажете да влезем вътре?

Взе шлифера й и я попита дали желае нещо за пиене.

— Чай. — Тя поклати глава. — Или може би уиски, стига да имате.

— Какво ще кажете и за двете? Чай, а после и уиски.

— Да, защо не?

Артър я поглеждаше крадешком от кухнята. Тя седеше на канапето с кръстосани крака и скръстени на гърдите ръце в типично защитна позиция. Личеше си, че чете гръбчетата на книгите по рафтовете. Тънкият й кашмирен пуловер й стоеше като втора кожа и така я разкриваше, че на Артър почти му стана неловко да остава насаме с нея.

Върна се в дневната с поднос с чай. Клер отпи от чашата си и леко се усмихна, докато гледаше как Артър добавя захар и мляко.

Тя носеше съвсем малко или никакъв грим, може би с изключение на безцветно мазило, защото устните й бяха доста влажни за такъв сух и ветровит ден. Къс прозрачен шал с цвета на очите й беше прибран в деколтето. Чаят или чаеният ритуал като че ли я поотпусна. Клер се облегна назад на възглавницата и понечи да каже нещо.

Трясък на стъкло и ослепителен горещ проблясък.

Артър и Клер скочиха от местата си и преобърнаха чашите. Пламъците се разпространяваха бързо. Артър дръпна посетителката си за ръката към дъното на дневната и зяпна невярващо. Коктейлът „Молотов“ беше влетял през еркера и веднага бе подпалил завесите и килима. За няколко секунди канапето, на което бе седяла Клер, пламна.

— Насам! — извика той.

Задърпа я през кухнята, където грабна куфарчето си и се върна в преддверието, което засега беше пощадено от огъня, обхванал вече голяма част от дневната. Артър успя да запази присъствие на духа и се сети да вземе чантата и връхната й дреха, докато тя отваряше предната врата.

Черен „Воксхол“ бе спрял пред къщата. Първата мисъл на Артър беше, че някой добър самарянин е спрял да помогне, но в следващия миг видя дулото, стърчащо от полуотворения прозорец на шофьора.

Чу се приглушено кашляне и лампата над вратата експлодира, посипвайки ги със стъкла. Клер се сви и изкрещя, но Артър се овладя и я задърпа надолу по стълбите към прикритието на джипа си.

Съседът изскочи от къщата си и извика, че се е обадил на пожарната. В същия миг воксхолът потегли с мръсна газ.

— Добре сме — успокои Артър съседа. — Вътре няма никого. — После затърси ключовете в джоба си и се обърна към Клер. — Не бива да оставаме тук.

Не беше нужно да я убеждава. Двамата скочиха в джипа. Артър метна куфарчето отзад и превключи на задна.

— Да, дръпни колата от къщата — одобри съседът, но когато ги видя да се отдалечават, извика нещо неразбираемо след тях.

Артър се задъхваше.

— Господи, къщата ми. Добре ли си?

— Да. Така мисля. Къде отиваме?

— Нямам представа.

— Опитаха се да ни убият — промълви тя и изведнъж цялата се затресе.

Артър хвана ръката й и я стисна.

— Вече сме добре. Само да помисля за момент.

Бързо наближаваха Лондон Роуд и Артър трябваше да вземе решение. Изток му се виждаше толкова разумна посока, колкото и запад, така че зави към Бракнел.

— Кои са те? — попита той.

— Какво?

— Каза, че те се опитват да ме убият.

— Не зная кои са.

— Но нали дойде да ме предупредиш.

— Не мога да го обясня с две думи.

Нещо в огледалото привлече вниманието му. Артър изруга.

— Какво има? — уплашено попита Клер.

— Воксхолът е зад нас.

Тя се обърна да погледне и промълви нещо на френски. Звучеше като молитва.

Артър натисна газта и се премести вдясно, изпреварвайки колона от по-бавни автомобили.

Воксхолът направи същото, без да изостава.

Старият ленд ровър на Артър беше висок и при всяко рязко завъртане на волана предпазните колани се впиваха и в двамата с Клер. Трафикът по А329 беше натоварен заради прибиращите се от работа хора, но колите се движеха бързо. Артър се опита да се откъсне от воксхола, като минаваше от едно платно на друго и си спечелваше раздразнени клаксони и неприлични жестове от страна на засечените шофьори.

— Телефонът е в куфарчето ми — каза Артър, стиснал волана толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели. — Можеш ли да използваш твоя и да набереш три деветки?

— Батерията ми се изтощи, докато те чаках — отвърна тя и погледна назад. — Да опитам ли да взема твоя?

— Не! Не сваляй колана. Опасно е.

— Какво е онова отзад?

— Стар сандък.

— Не, уредът.

— Металотърсач.

Артър продължи да кара с лъкатушене още три километра, като вдигаше над сто всеки път, когато пътят се разчистваше. С няколко опасни задминавания успя да се откъсне с два автомобила от воксхола, като през цялото време го следеше в огледалото.

— Искам да видя номера му, но не мога да го различа. Ти виждаш ли го? — попита той.

Клер се обърна.

— Колата няма номер отпред.

— Господи!

След две минути стигнаха колелото на Скимпед Хил. Само една кола разстояние отделяше воксхола от джипа.

— Добре, дръж се — каза Артър. — В свои води съм.

На колелото Артър даде мигач и се измести вдясно. Воксхолът направи същото.

Тогава Артър рязко завъртя волана наляво, като се размина на косъм със съседната кола, чийто шофьор яростно наду клаксона. Воксхолът нямаше нито време, нито място да завие наляво. Докато набираше скорост, Артър видя в огледалото как преследвачът им продължава по кръговото.

Входът на кино „Одеон“ наближаваше отдясно и Артър рязко зави в паркинга.

Бързо паркира на първото свободно място и изключи двигателя.

— Обичаш ли да гледаш филми? — попита той.

— Да. Особено сега — отвърна тя.

Артър отвори багажника и метна старо одеяло върху сандъка и металотърсача, после взе куфарчето. Двамата се шмугнаха в киното и той взе два билета за първия филм от програмата.

Седнаха до изхода в тъмната зала и се опитаха да се вземат в ръце. Филмът вече беше започнал, но те изобщо не го забелязваха. Вместо да гледа екрана, Артър се оглеждаше за преследвача, но никой не влезе след тях. Погледна към Клер, която седеше сковано, със скръстени като стоманени ленти ръце. Наведе се към нея и прошепна:

— Това май е най-лошата първа среща в историята.

Тя или не го разбра, или не намери шегата му за смешна, защото продължи да се взира напред.

Измина изпълнен с напрежение час, преди Артър да я потупа по рамото и да се измъкнат навън. Предпазливо тръгнаха през паркинга, докато той не видя колата си. Огледа района за воксхола, преди да се качат в джипа.

След като се настаниха, Артър запали двигателя.

— Трябва да идем някъде и да поговорим.

Тя погледна часовника си.

— Мислех да взема вечерния влак обратно за Франция.

— Не ми се вярва, че ще успееш да го хванеш.

— Тогава къде да идем?

— Май вече нямам къща. Нека първо се обадя в полицията. Знам едно място, където можем да хапнем и поговорим.

Артър изрови визитката на инспектор Хобс от портфейла си и набра мобилния му номер. Хобс вдигна. Ако се съдеше по фоновия шум, май се намираше в някаква кръчма.

Артър припряно взе да му обяснява какво се е случило. Хобс го попита дали е добре и обеща да направи справка.

Потеглиха обратно към Уокингам.

— Какво каза полицаят? — попита Клер.

— Още нищо.

След малко Хобс му звънна.

— Говорих с пожарната. Някакъв минувач се обадил и съобщил за миризма на газ няколко минути преди експлозията. Смятат случая за инцидент с газ. За съжаление, наложило се да разрушат къщата ви. Имахте ли проблем с газовата инсталация?

— Не! Вижте, някой хвърли коктейл „Молотов“ през прозореца ми! Сигурен съм, че пожарникарите ще открият следи.

— Доколкото си спомням, господин Мелъри, вие имахте газена лампа в преддверието.

— Може, но някой стреля по мен! И после ме преследваше!

— Няма съобщения за стрелба.

— Сигурно е използвал заглушител.

— Много мелодраматично и шпионско.

— Не оценявам сарказма ви, инспекторе. Някой ме преследваше.

— Видяхте ли номера на колата?

— Беше черен воксхол. Сравнително нов. Нямаше преден номер.

— Ясно. Защо двамата не дойдете да подадете заявление? Можем да се видим в полицейския участък на Рединг.

Въпросът разтърси Артър.

— Не съм казвал, че съм с някого.

— Така ли? Стори ми се, че казахте. Е, тогава защо не дойдете сам в Рединг, господин Мелъри?

Артър веднага прекъсна връзката и изключи телефона.

— Какво става? — попита Клер.

Артър продължи да кара, стиснал волана.

— Нещо не е наред. Изобщо не е наред.

Десет минути по-късно спря на паркинга на хотел „Кантли Хаус“ в Уокингам. Беше го използвал за фирмени срещи и го познаваше добре. Хотелът бе преустроена стара извънградска къща, закътана в горист парк, и предлагаше приятно уединение.

Нямаше много гости, така че успяха да се настанят без предварителна резервация. Артър поиска две стаи. Клер обаче прошепна в ухото му:

— Предпочитам да не оставам сама през нощта. — Артър я погледна въпросително и тя добави: — Не оставай с погрешно впечатление. Просто съм малко изнервена.

Артър промени поръчката за една стая с две легла и помоли да им осигурят тоалетни принадлежности.

Остави Клер в стаята и не след дълго се върна със стария сандък. От банята се чуваше звука на течаща вода. Когато излезе, Клер се поинтересува какво е това.

— Не исках да го оставям в колата.

— Какво има вътре?

— Мисля, че и двамата имаме много да си разказваме — рече той. — Гладна ли си?

— Да, много.

Ресторантът на хотела беше почти празен. Седнаха на маса за двама, долепена до груба тухлена стена. Поръчаха вечеря и Артър добави и бутилка добро червено вино. Изпиха първите чаши сякаш пиеха лекарство.

— Съжалявам, че изгуби къщата си. Направо ужасно.

Артър отпи отново. Едва сега започна да осъзнава какво го е сполетяло и в гърдите му натежа.

— Книгите ми. Семейните албуми. Книжата на баща ми. Това е… — Овладя се, преди да е изпуснал нервите си пред нея. — Съжалявам.

— О, боже! Не мога да повярвам, че си толкова спокоен. Аз самата съм съсипана, а не съм останала без къща и имущество.

— Добре, виж — рече той и допи виното си. — Защо не ми кажеш защо си тук?

Клер се поколеба за миг.

— Не е лесно — рече със сведен поглед. — Не правя подобни неща всеки ден.

— Тоест да дойдеш в Англия, да се срещнеш с абсолютно непознат, да те замерят с молотовки, да стрелят по теб и да те преследват по пътищата? Наистина се надявам да не правиш подобни неща всеки ден.

Това най-сетне предизвика усмивката й.

— Добре. Ето как стоят нещата. Имам приятел. Е, вече е бивш. Може би още не го знае, но е така.

— Горкият.

— Започнах да го подозирам. Обикновено е много открит. Винаги говори с приятелите си пред мен, не излиза от имейла си, не трие списъка на проведените разговори от телефона. Аз му отговарям със същото. Заедно сме от четири години. Бих казала, че връзката ни е доста добра. По-скоро беше. Всичко се промени преди две седмици. Започнаха да му се обаждат и той взе да излиза в другата стая или навън, за да говори. Започна старателно да излиза от имейла си, когато приключваше. Списъкът на разговорите му по мобилния се изпразни.

— Знаеш го, защото си проверявала.

Клер вирна брадичка.

— По природа не обичам да си пъхам носа. Но промяната у Симон беше толкова внезапна… Пък и започна да се отдръпва, вечно беше зает, стана раздразнителен. Не искаше да говорим. Затова предположих, че кръшка. Случва се. Съвсем човешко е, но трябваше да знам. Никога не съм искала да бъда част от любовен триъгълник. Не ми е в природата.

— Аз пък бях готов да се закълна, че си французойка.

Смехът й прозвуча като музика.

— Това безразличие относно забежките… стереотип е. Също като представата за вечно надутите англичани. — Тя отново стана сериозна. — Беше по-лесно да го шпионирам повече на работа, отколкото у дома. Затова миналата седмица го направих.

— Заедно ли работите?

— Да, и двамата сме в Модан.

— Моля?

— Едва ли си чувал за това място. Понякога оставам с идиотското впечатление, че всеки, с когото говоря, е физик.

— Нима си физик?

— Да. Това изненадва ли те?

Артър изобщо не беше сексист, но си даде сметка, че въпросът му изглежда точно така.

— Всъщност, не. Е, може би малко.

— Пак ли стереотипи? Предварителна идея как би трябвало да изглежда жена физик?

— За мен не е предварителна. Работя с много физици и никой от тях не изглежда като теб.

— Да не би и ти да си физик? — смая се тя.

— По образование съм химик, но работя в компания, занимаваща се с физика. С неодимови магнити.

— Аха, приложна физика. В лабораторията в Модан се занимаваме с теоретична физика. Физика на елементарните частици.

— Каза, че миналата седмица си го шпионирала.

— Да. Знаех паролата му, защото съм го виждала много пъти да я вкарва. Моето име, което не е особено добра идея от гледна точка на сигурността, но пък като жест беше трогателно. Както и да е, влязох в пощата му, докато беше на среща, и набързо потърсих дали няма друга жена. Не намерих жена. А мъж.

— Само не ми казвай, че приятелят ти се е оказал гей.

Тя подмина забележката.

— Името Чатърджи случайно да ти говори нещо?

Нищо не му говореше.

— Човек с това име му препратил имейл от друг човек, чието име не помня. Вътре фигурираше името ти, адресът, телефонният ти номер, а също номерата на паспорта и на колата ти.

Артър остави чашата си. От веселото му настроение не беше останала нито следа.

— Какво друго имаше в имейла?

— Това е само по памет. Записах си единствено името и адреса ти. В съобщението се споменаваше нещо от рода на „Артър Мелъри се е заел с обещаващо търсене на Граала въз основата на информация, получена от Ендрю Холмс“. Може да не съм запомнила правилно името, съжалявам.

— Не, давай нататък.

— Имейлът завършваше така: „Следим Мелъри и ще се справим с него, когато му дойде времето“.

Макар в салона да беше топло, Артър внезапно се смрази. Наля си още вино и отпи голяма глътка.

— Попита ли приятеля си за имейла?

— Как бих могла? Нямах право да го чета. Можех само да… не знам, да го наблюдавам, поради липса на по-подходяща дума. Да го погледна от различна гледна точка. Дали има нещо за него, което не съм знаела? Връзка с някакви хора?

— Той някога да е споменавал каквото и да било за Граала?

— Не, никога. Доколкото знам, изобщо не се интересуваше от история. И определено не е религиозен.

— Французин ли е?

— Не, италианец.

— И това ли е всичко? Само един имейл? — настоя Артър.

— Преди два дни Симон излезе да пазарува. Остави лаптопа си в апартамента. Отново проверих пощата му. Имаше ново съобщение от онзи Чатърджи, маркирано като важно. Отворих го, но беше кодирано, само безразборни символи. Трябваше да бъде дешифрирано, но не знаех как. Затова го затворих и го маркирах като непрочетено. Но не ме свърташе на едно място. Потърсих името ти в „Гугъл“. Помислих си, че си свестен човек, като прочетох онази история с дареното съкровище. Затова се почувствах длъжна да те предупредя.

Артър се запита дали Чатърджи не е от „заинтересованите групи“, споменати от онзи с пистолета.

— Защо просто не ми звънна?

— Подобни новини не се казват по телефона.

— Не си уведомила приятеля си, че идваш да се срещнеш с мен, нали?

— Разбира се, че не. Доста се карахме заради начина, по който се държи напоследък. На пръв поглед изобщо не беше свързано с имейлите, но за мен нещата стояха точно по обратния начин. Казах му, че искам да се отдръпна малко, да видя родителите си в Тулуза. Взех си няколко дни отпуска. И дойдох тук.

— Съжалявам, че се изложи на такава опасност.

— Е, не беше много приятно. Но се случи.

Храната им пристигна.

— Никога не съм бил в Модан — каза Артър, след като сервитьорът се отдалечи.

— Много малко и закътано градче, доста живописно заради Алпите. Дори през лятото остават онези прекрасни, абсолютно бели върхове. Но аз съм там само заради лабораторията.

— Струва ми се странно място за физична лаборатория.

— Не, не, мястото е идеално. Има тунел на хиляда и осемстотин метра под върха, който минава през планината Фрежу между Франция и Италия. Лабораторията е вкопана в планината недалеч от средата на тунела, така че е почти напълно защитена от космическите лъчи, които са най-големият враг при търсенето на редки субатомни частици.

— Като неутриното ли? И други такива?

— Да — потвърди тя. — Точно такива. Много добре.

— Както казах, може и да съм химик, но „Харп Индъстрис“ е компания на физици и ми се случва да прочета някое и друго захвърлено списание. Твоята специалност каква е?

— Моята ли? Аз съм по тъмната материя. Двамата със Симон сме в проекта EURECA, целящ откриването на тъмна материя.

— Чувал съм за тъмната материя — рече Артър. — Но не мога да кажа, че знам какво е.

— Всъщност никой не знае какво точно представлява. Темата е сериозна.

— Но не си я открила все още, нали? — попита той.

— Все още не, но се надявам да стане скоро.

— И какво ще направиш, когато успееш?

— Сигурно ще се напия здравата. Но…

— Но?

— Този проблем със Симон. Усложнява нещата. Не знам дали ще можем да продължим да работим заедно. Та аз дори не зная кой е той.

— Ще ми се да можех да те посъветвам нещо — рече Артър.

— Сигурна съм, че нещата ще се изяснят. А с полицията защо не се получи?

— Нямам им доверие. В момента съм затънал в нещо много объркано.

— Свързано ли е с Граала?

— Да.

— И сандъкът ли?

— Да.

— Е, аз ти разказах моята история — изтъкна тя. — Ще ми разкажеш ли и ти своята?