Глен Купър
Възкресителят (23)

22.

Когато пристигнаха в Барселона, Артър и Клер наеха кола от летището и продължиха направо към Монсерат. За разлика от непостоянното време в Англия, пролетта в Каталония бе в разгара си. Беше топло почти като през лятото и те свалиха горните си дрехи и пътуваха с наполовина отворени прозорци.

Пътуването не продължи много. Манастирът се намираше само на петдесет километра от летището. Минаха предградията и докато големият град се отдалечаваше зад тях, пейзажът стана доста суров. На всяка крачка от пътуването им, от сутрешното отиване до „Хийтроу“ до испанската магистрала, Артър се оглеждаше за опашка и сега най-сетне започна да се отпуска.

Щом видяха издигащата се планина, Артър докосна ръката на Клер.

Беше прекарал предишния следобед в планиране на всичко за Испания — полета, колата под наем и събирането на информация от интернет за Монсерат. Беше решил, че еднодневна разходка до манастира няма да им свърши работа. Следата, с която разполагаха, бе много смътна и той подозираше, че ще им трябват поне няколко дни в планината, за да изследват комплекса.

Имаше възможност да избират къде да отседнат — в тризвездния хотел „Абат де Сиснерос“, който се намираше до религиозните постройки, но технически се падаше извън територията на манастира, да наемат за няколко дни апартамент в „Селдас Абат Марсет“, който също бе извън манастира, или да се приютят в една от четиридесет и осемте стаи за поклонници в самата обител.

Изборът беше ясен.

Обади се в центъра за резервации на манастира и не след дълго разговаряше с жена, която на отличен английски му съобщи, че имат свободна стая за поклонници.

— Вижте, не зная какви са правилата ви, но ще дойда с годеницата си. Стаите само за мъже ли са?

— Не, приемаме и двойки.

— Дори неженени?

— Да, приемаме и неженени двойки. Единствената ни молба е посетителите да се държат прилично.

— Мислиш ли, че можем да се държим прилично през следващите няколко дни? — обърна се Артър към Клер.

— Не съм много сигурна — разсмя се тя, — но не пречи да опитаме.

Най-високата точка на планината се издигаше на 1220 метра над долината, макар да изглеждаше по-висока и по-внушителна, тъй като се извисяваше сама, почти отвесно от коритото на река Лобрегат, без други планини да привличат вниманието на пътника. Монсерат представляваше огромен лабиринт от варовик в пастелни тонове, с приказни конични върхове, някои с причудливи имена като Мумията, Котката, Тръбите, Фараона, Мъртвешката ръка.

Нагоре водеше поддържан павиран път и когато Артър взе последния завой, пред тях се появи и самият манастир.

— Гледай само — тихо рече той.

Изглеждаше съвсем естествено да снишат гласове — в гледката имаше нещо ефирно, сякаш по-силен шум или рязко движение биха накарали постройките да полетят и изчезнат. Базиликата и заобикалящите я сгради изглеждаха построени като с магия върху широкото 760 метра плато, притиснато между отвесната пропаст към долината от едната страна и извисяващите се върхове от другата. Сградите бяха от същия розов варовик като самата планина и макар да бяха дело на човешка ръка, сякаш бяха издигнати от същите природни сили, оформили и планината.

Артър паркира колата на отреденото за целта място и двамата с Клер минаха през тълпата туристи, пристигнали с автобуси или по въжената железница. Беше горещо и слънчево. Ниските облаци се бяха разпръснали и се откриваше безкрайна гледка към плодородната долина. Двамата се представиха в центъра за посетители, седнаха на пейка с малките си сакове в краката, закачиха на гърдите си табелките за гости и зачакаха да ги поеме някой от монасите.

Брат Ориол пристигна бързо, но въпреки това се извини на поносим английски, че ги е накарал да чакат. Беше висок и млад, на не повече от трийсет, с гъста кафява брада и очила. Носеше характерната за бенедиктинците черна роба и скапуларий с качулка, и стъпваше безшумно с обувките си с каучукови подметки.

Попита ги откъде са и направи няколко любезни коментара за Англия и Франция, докато ги водеше във вътрешността на комплекса. Когато научи, че идват за първи път, ги попита за първоначалното им впечатление от манастира. Като че ли му хареса с какъв възторг се изказа Клер за природната прелест на мястото, след което заговори за важността на Монсерат за каталонците.

— Обителта е изключително важна част от нашето наследство. Жителите на Каталония почитат Монсератската Дева по особен начин, като тяхна майка и закрилница. Вярно, имаме туристи и поклонници от цял свят, но местните хора смятат годишното посещение на параклиса на Черната мадона за свое свято задължение, което не бива да бъде пропускано.

— Статуята е в базиликата, нали? — попита Артър.

— Да, но точно в момента опашката е много голяма. Тъй като сте наши гости, ще можете да я посетите в по-спокоен час късно следобед или рано сутринта и да я разгледате по-дълго.

Той ги поведе по сводест коридор с колонада и с изглед към чудесна градина и през така наречената Готическа зала с нейния великолепен стъпаловиден таван и стени, покрити със средновековни гоблени. Изкачиха каменни стъпала и влязоха в по-модерна сграда; брат Ориол обясни, че тук се намират стаите за поклонниците, квартирите на монасите, трапезарията, библиотеката и катедралният съвет. Апартаментът на абата се помещаваше в съседната сграда. В манастира имаше шейсет и осем монаси, повечето каталонци.

Етажът за гости приличаше във всяко отношение на скромен хотел. Брат Ориол отключи вратата на стая 13 и ги въведе вътре. Помещението бе малко и просто. Маса с три книги на каталонски (Новия завет, Библията и Уставът на св. Бенедикт), легло, стол и тоалетна с душ.

— Леглото е доста малко — извини се брат Ориол.

Прозорецът очевидно не беше мит наскоро, но през мръсното стъкло се виждаше пълният с туристи двор на базиликата.

— Ако оставите багажа си, ще ви покажа трапезарията.

Монахът ги заведе в намиращата се наблизо зала, подготвяна от две мирянки за лек обяд. После им показа малка читалня с неголяма колекция от книги, с което обиколката приключи. Артър и Клер можеха да се разхождат из манастира, но нямаха право да влизат в районите, отделени за монасите. За повече информация можеха да се обърнат към брошурата, оставена в стаята им, където бяха записани часовете на литургиите, можеха да четат книгите в читалнята и да пазаруват в магазинчетата за сувенири.

Артър благодари на монаха за отделеното време.

— Тук сигурно сте много заети — добави той.

— Запълваме си времето. Молим се по пет пъти на ден, приемаме и утешаваме посетители, работим в много области, наша гордост е хорът ни „Л’Есколания“, един от най-старите момчешки хорове в света.

С любезен поклон брат Ориол се сбогува с тях.

Артър и Клер излязоха на слънце и се смесиха с многоезичната тълпа туристи, после обиколиха магазинчетата и си купиха книжки на английски за манастира. Когато дойде време за обяд, двамата се отправиха към трапезарията за гости, вече пълна със сериозни посетители на средна и напреднала възраст, повечето мъже. Дали защото бяха нови или най-млади, привлякоха вниманието и мнозина ги заговориха. Гостите бяха от цял свят, повечето запалени по обикалянето на манастири.

В 12:30 гостите започнаха да излизат, за да не изпуснат обедната литургия в базиликата. Посъветваха Артър и Клер да присъстват на службата, тъй като прочутият момчешки хор щял да пее химни.

Докато вървяха към стаята си, мобилният телефон на Артър зазвъня. Номерът беше британски, но не му беше познат. Оказа се, че е Санди Марина от Оксфорд. Гласът й беше печален.

— На континента ли си? — попита тя.

— Да, в Испания.

— Личеше си по сигнала. Сега разбирам защо не се обади. Не знаеш, нали?

— Какво е станало, Санди?

Тя заплака.

— Сякаш мълния удари за втори път на същото място. Тони. Ще го кажа направо, Артър. Убили са го.

Разказа му как е бил открит тази сутрин в кабинета си, застрелян на място. Портфейлът му липсвал, часовникът също. Полицията смятала, че става въпрос за грабеж. Напоследък в района имало доста престъпления, свързани с наркотици.

Клер видя пребледнялото му лице и шепнешком попита случило ли се е нещо. Артър кимна и тя отключи вратата на стаята.

Артър седна на леглото.

— Първо Холмс, а сега и Тони — изхлипа Санди. — Направо непоносимо е. Сякаш малката ни група е прокълната.

— Видях се с него вчера сутринта. Бях в Лондон и му показах нещо. Открих онова, което е намерил Холмс.

— Какво?

— Няма да ти кажа. Твърде опасно е. Хората, които искат Граала, са убийци. Те убиха Холмс, най-вероятно са убили и Тони. Търсят и мен.

— Този път полицията няма как да не ти повярва.

— Нямам доверие на полицията.

— Господи? На лов ли си тръгнал? В Испания? Артър, да не би да си в Монсерат?

— Моля те, не задавай повече въпроси. Ще ти кажа, когато се върна. Дотогава просто кажи на чешитите, че съм заминал надалеч и не мога да се върна за погребението. Господи, Санди, как ми се иска да те прегърна точно сега.

Клер беше чула достатъчно от разговора. Изглеждаше ужасно изплашена.

Той я прегърна.

— Всичко ще бъде наред. Никой не знае, че сме тук.

— Откъде си сигурен?

— Никой не ни проследи от багажното до колата под наем. Нито докато излизахме от Барселона. И докато пътувахме нагоре по планината.

— Какво ще правим?

— Да идем в църквата и да се помолим за Тони.

Базиликата бе хладна и тъмна, готическо бижу с проблясващо позлатено дърво и златни мозайки. Високо над олтара имаше балкон, на който позлатената Мадона от Монсерат, Девата с Младенеца, изработена от почерняло като абанос дърво, сияеше в сноп от светлина, който пронизваше църквата през един висок прозорец.

Артър и Клер седнаха на средните пейки и потънаха в печални мисли, докато един от свещениците отслужваше литургията на латински и каталонски. После се появи хорът. Момчетата в бели скрапуларии се подредиха от двете страни на олтара. Под ръководството на хормайстора изпяха три химна, нежните им сопранени гласове така прелестно се сплитаха и извисяваха из катедралата, че очите на Клер се напълниха със сълзи.

След литургията тълпата започна да се разпръсква. Някои излязоха на двора, други се наредиха на опашка при тясната стълба, за да видят Черната мадона. Артър и Клер примигнаха от ярката слънчева светлина.

Едър мъж с брада и широкопола тропическа шапка се отдръпна в сенките при входа на катедралата. Когато видя Артър и Клер да прекосяват двора и да влизат в спалното, Григс излезе на светло, сложи си слънчеви очила и спокойно закрачи към хотел „Абат де Сиснерос“.