Глен Купър
Възкресителят (37)

36.

Йерусалим, 33 г.

Иисус бе мрачен. Знаеше с болезнена яснота какво ще се случи. Беше си спечелил могъщи врагове сред старейшините на Синедриона още преди да предизвика смут и хаос в Храма, като прогони сарафите и търговците. Сега противниците му бяха побеснели и римляните нямаше как да не се намесят. А когато се намесят римляните, умират хора.

Неизбежността на очакващата го участ бе някак успокояваща. Той знаеше, че не може да избяга, че не може да отстъпи. И двата пътя бяха анатема за него. Значи беше сигурно, че ще умре. И смъртта му нямаше да е бърза и лека. А мъчителна. Щеше да страда. Но той се молеше на Бог смъртта му да има смисъл. Та нали животът му имаше смисъл, нали посланието му да обичаш Бог и ближния имаше смисъл. Дали щеше да стане просто поредният мъченик, смазан от силните и покварените и забравен, когато онези, които го познаваха, умрат? Или щеше да послужи на някаква по-висша, по-трайна цел? Щом нямаше какво да направи, за да промени съдбата си, единственото, което му оставаше, бе да покаже на последователите си, че е в мир със себе си, да им покаже как трябва да умре един добър и вярващ човек.

Ето защо, седнал сред дванайсетте си най-близки ученици, които бяха рискували собствения си живот, за да следват него и учението му, той се усмихна, твърдо решен да се наслади на последния израз на топлата им дружба, на великолепната пасхална вечеря след приятели.

Намираха се в горната стая на чудесна къща на хълма Сион, отстъпена за вечерта от един богат човек на име Йосиф от Ариматея, приятел на техен приятел, както им бе обяснил Тома. Макар да не бе същински последовател на проповедите на Иисус, Йосиф бе показал симпатия към учението и бе направил едно-две дарения, за да поддържа каузата им. Храната, наредена пред тях на ниската маса, беше проста, но питателна — месо, риба, хляб, маслини и малко вино.

Вечерята минаваше предимно в мълчание, тъй като учениците му също знаеха за неминуемата опасност, но всяко чувство на безнадеждност, което би могло да надвисне над тях, бе прогонено от благото изражение на самия Иисус, който явно се наслаждаваше на малките удоволствия, породени от приятелството и добрата храна.

Ала в стаята се възцари изпълнено с потрес мълчание, когато Иисус внезапно стана и заяви:

— Един от вас ще ме предаде.

Дванайсетте се спогледаха помежду си, след което първо Петър, после и други започнаха да отричат и трескаво да го уверяват във верността си.

Иисус кимаше и се усмихваше. Накрая сложи край на уверенията им, като взе един хляб, благослови го и го начупи на парчета.

— Вземете този хляб и яжте, защото това е тялото ми.

Изумени, учениците му се подчиниха и изядоха къшеите си.

Тогава Иисус взе кана вино и рече:

— Вземете това вино и си го поделете. То е моята кръв, пролята от мнозина. След тази нощ няма да пия повече от плода на лозата до деня, в който ще го пия нов в царството Божие.

Учениците му пуснаха каната да обикаля и когато тя се върна при Иисус, Юда скочи и застана над него с малка черна купичка в ръце.

— Умолявам те да изпиеш виното от този потир — каза той на Иисус. — Това е свят съд, дошъл от древната земя на Моисей.

Иисус пое съдинката, усети топлината й и се възхити на ореола.

— Откъде си се сдобил с това съкровище? — попита.

— От един човек, който те обича.

Иисус наля вино в съда и даде знак на Юда да приближи.

— Знам, че ти ще ме предадеш — прошепна той в ухото му.

После взе купичката в ръце и изпи виното до последната капка.

 

 

Нищо не можеше да накара Юда да спре да трепери. Беше тичал през целия път от Гетсиманската градина до странноприемницата край Храма, в която беше отседнал Нехор. Египтянинът го чакаше там със свой сънародник, арогантен млад мъж на име Сакмис, което означавало могъщ, както обичаше да напомня на всички. Докато Иисус привличаше към себе си пламенни и възвишени люде, при Нехор се стичаха съвсем различни хора — отдадени на по-низки цели. Сакмис споделяше интереса на учителя си към алхимията и макар да бе начинаещ, той се смяташе наред с Нехор за кем, член на древно общество, проследяващо произхода си още от времето на фараоните.

Нехор предложи на Юда вино, за да се успокои, но той отказа. Не можеше дори да седне, за да разкаже за онези ужасни мигове, когато поведе групата старейшини, свещеници и преторианци към мирната маслинена горичка, където спеше Иисус, как учениците се бяха разбягали и как Иисус бе грубо заловен.

— Знаеш ли какво стори, преди да го отведат? — изхлипа Юда. — Целуна ме. Какво направих?

— Той пи ли от купата? — настоятелно попита Нехор.

— Да.

— Къде е тя? — поинтересува се Сакмис. Беше мускулест и едър; в сравнение с него Юда бе като малко момче.

Купата беше в торбата на Юда.

— Ето я.

Сакмис взе торбата, надникна вътре и я предаде на наставника си.

— Справи се добре — рече Нехор.

— Не, аз съм предател. Той знае, че съм предател — скръбно изплака Юда. — Прокълнат съм завинаги.

— Ако не друго, Иисус е умен — изтъкна египтянинът. — Изключително умен. Несъмнено подозира, че мъченичеството ще даде тласък на каузата му. Той е човек с принципи, също като мен.

— И какви са твоите принципи, Нехор? — попита ядно Юда. — Опита се да удушиш блудницата Ана. Ако Петър и Матей не се бяха случили наблизо, щеше да отнемеш живота й. И затова Иисус с право те прокуди от вътрешния си кръг. Сега те питам, защо се опита да извършиш убийство, Нехор?

— Защото исках да съм сигурен, Юда. Исках да изпитам силите на моя огнен камък. Когато го намерих в пустинята, разбрах, че това е нещо странно и могъщо. Имаше ореол. Що за камък има ореол? Оставаше топъл дори когато нощите бяха студени. Що за камък притежава такива свойства? Аз съм алхимик. Обучен съм да манипулирам естествения свят. Затова разбрах, че камъкът е специален, и го донесох със себе си от Египет в Юдея, където мога да натрупам богатство. И тук чух за Иисус от Назарет, най-великия проповедник, познат на тази страна, човек, за когото се говореше, че бил не само светец, но и че правел чудеса. Беше човек, когото трябваше да познавам. Човек с възможности.

— Значи дойде при нас, за да спечелиш от него?

— Така е, макар че понякога и аз едва не се захласвах от силата на словата му. Как е възможно човек да очарова по такъв чуден начин единствено с думи?

— Но не си бил истински вярващ.

— Аз вярвам в себе си, Юда. Открих, че от мен не става добър последовател. Повече ме бива за водач. И една нощ, не много отдавна, след вечер, благословена с добро вино в изобилие, аз махнах кърпата, в която държах огнения си камък, и му казах: „Какви тайни криеш? По какъв начин можеш да ме направиш богат? Какво можеш да сториш, за да стана могъщ?“. Камъкът имаше грубата форма на купа и тъй като съм умел в обработката на метал и камък, аз го превърнах в алхимически съд, в който да съчетавам различни вещества и да видя дали свойствата му ще доведат до обещаващи резултати. Помислих си, че може би ще съумея да превърна обикновени метали в злато. Оформянето на купата беше чудесно нещо, тъй като всяка люспа камък и всяка прашинка имаше свой собствен мъничък ореол. Работех през нощта и когато наближи утрото, заспах направо на земята зад тази къща. Когато се събудих, бях мокър до кости от дъжда и видях, че едно куче пие дъждовната вода, събрала се в купата. Някакво си куче да осквернява скъпоценната ми купа! Изритах го веднъж, изритах го отново и вторият удар счупи врата му и то умря на място. Изхвърлих трупа му до бъчвата за дъждовна вода, легнах си в леглото да си доспя и повече не помислих за станалото. А когато се събудих, реших да изхвърля трупа по-далеч на улицата, за да не изпълни стаята ми с вонята на разложено. Но него го нямаше, Юда. Беше изчезнало.

— И какво от това? — възкликна Юда. — Някое друго животно го е отмъкнало.

— Точно така реших и аз, разбира се. До следващия ден, когато отново се заех с купата, за да я дооформя и излъскам. След известно време станах да се облекча до стената и когато се върнах, кучето беше там! До бъчвата!

— Откъде си сигурен, че е било същото куче?

— Имаше същото бяло петно на муцуната си. Беше същото куче, казвам ти, но живо и явно ме помнеше, защото ме погледна и побягна с цялата бързина, на която бе способно. Не го видях отново.

— Не може да вярваш на подобни неща — отбеляза Юда. — Само безумец би повярвал.

Думите му разгневиха Сакмис, който изруга при това безочие, но Нехор не му позволи да удари евреина.

— Аз съм с ума си, Юда. Знам какво видях. Кучето пи от купата ми и се върна от света на мъртвите. И тогава разбрах какво трябва да сторя. Трябваше да изпробвам силите на съда върху човек, или поне върху жена. Когато Петър и Матей отърваха блудната Ана, мислите ми се насочиха към Иисус. Толкова лесно беше. Нямаше да се налага да го убивам лично, а това бе добре, защото наистина го харесвам. Римляните ще свършат работата вместо мен утре. Трябваше само да му предложа малко пасхално вино.

— Боже мой, какво направих? — изплака Юда.

— Какво си направил? Ако се окажа прав, ти си го дарил с дара на възкресението. А на мен ще си ми дал дара на безсмъртието.

 

 

Иисус бе разпнат от римляните на дървен кръст в петък на мястото за екзекуции, наречено Голгота. Наближаваше събота и трябваше да се осигури гробница за окървавеното му и разбито тяло, но никой от последователите му нямаше средствата да намери толкова бързо вечно жилище за него. Решение обаче се намери, когато богатият свещеник от Синедриона Йосиф от Ариматея се намеси и убеди римския управител на Юдея Понтий Пилат да му позволи да се погрижи за трупа. Иисус бе отнесен в една от неизползваните гробници на Йосиф недалеч от мястото за екзекуции, която бе изградил за членове на голямото си семейство, живеещо в Йерусалим. След като тялото на Иисус бе набързо почистено, помазано и увито в ленен саван от разплаканите му близки жени, изсечената в скалата гробница бе затворена с тежък камък и оставена през съботата.

 

 

В неделя сутринта Нехор нервно четеше някакъв египетски алхимически текст в стаята си, когато Сакмис нахълта вътре, плувнал в пот и без дъх.

— Случило се е! — изпъшка едрият мъж.

— Разкажи ми.

— Жените, Мария Магдалина и другите, отишли до гробницата сутринта да завършат погребалните обреди. Но тя била празна! Случило се е!

Нехор спокойно остави текста, стана и обу сандалите си. Лицето му бе непроницаемо.

— Какво говорят хората?

— Някои казват, че римляните откраднали тялото му. Други пък че учениците му са го взели. А трети твърдят, че е възкръснал.

Нехор преметна торбата през врата си и усети тежестта на купата. Потупа я с дясната си ръка.

— Ела — рече той. — Да проверим истинската й сила.

 

 

Пред празната гробница на Иисус се беше събрала тълпа и хората приказваха възбудено, мотаеха се наоколо, подритваха фината бяла прах на кариерата. Още от разстояние Нехор разпозна повечето ученици и когато приближи, Матей, дългокос младеж със светла като пясък брада, го видя, посочи го с пръст и се озъби по същия начин, по който се беше озъбил в деня, когато изкопчи ръцете на египтянина от гърлото на блудницата.

— Как смееш да идваш, Нехор. Не си желан тук. Иисус те прокуди.

Египтянинът отвърна с почтителен поклон.

— Никога не съм преставал да го обичам — рече той. — Макар да ме прокуди, той ми прости греховете. Той прости греховете на всички хора и учеше, че трябва да си прощаваме един на друг. Нима не се придържаш към учението му?

Матей заплака.

— Ще ти простя, Нехор. Чу ли какво се е случило тук?

— Чух.

Огледа се. Видя всички ученици освен Юда и Нехор предпазливо се поинтересува дали и той е тук.

— Юда е мъртъв. Обеси се снощи. Не можа да понесе болката от делото си. Някой му дал сребро да предаде Иисус.

— Знае ли се кой?

— Старейшините от Храма или свещениците, не зная.

— Някои казват, че тялото на Иисус било откраднато — подхвърли Нехор.

— Не и от нас! — възкликна Матей.

— Ами римляните?

— Защо им е да го правят? Не биха поискали да прославят смъртта му чрез лъжовно чудо. Има само едно обяснение, Нехор. Бил е призован да заеме мястото си до Бог. Възкръснал е.

Петър вече крачеше от гробницата към градската порта, притиснал към гърдите си погребалния саван на Иисус. Следваше го Тома, после Яков, Андрей, Йоан и останалите.

— Трябва да тръгвам — каза Матей. — Събираме се в една къща на Сион да обсъдим случилото се, да се молим и да благодарим. Вълнуващи времена настъпиха. Иисус възкръсна!

— Какво носи Петър? — попита Нехор.

— Савана му. Образът на тялото му се е появил на него, сякаш сам Бог го е нарисувал.

Нехор и Сакмис останаха и изчакаха множеството да се разпръсне. Неколцина безделници влизаха и излизаха от гробницата, но накрая и те си отидоха.

Нехор влезе, прекоси стаята на плача и се наведе, за да влезе в гробната камера. Слънцето вече сияеше ярко и печеше, но каменната гробница бе прохладна и тъмна. В лъча светлина от входа Нехор виждаше, че каменното ложе е покрито с ръждивите петна на засъхнала кръв.

— Пази вратата — заръча той на Сакмис. — Не искам никой да влиза.

Когато Сакмис застана на пост, Нехор извади купата от торбата и бавно я постави на ложето.

Изправи се и се загледа.

Отвън се чу препирня. Сакмис се разправяше с някакъв човек, който твърдеше, че е Йосиф, собственикът на гробницата.

Сакмис не го пускаше, но онзи настояваше и се опитваше да го избута и да влезе.

Нехор погледна през рамо и видя чернобрадо дундесто лице да наднича достатъчно навътре, за да види купата.

— Какво става тук? — извика Йосиф. — Тази гробница е моя! Какво правиш с тази купа? Някакви магии ли? Вълшебства? Знам кой си. Иисус те прогони!

Но главата изчезна, когато Сакмис успя да го изтласка навън. Нехор чу порой заплахи от двете страни, последвани от звука на бързо отдалечаващи се стъпки — явно Сакмис беше извадил кинжала си.

Нехор се върна в стаята на плача да говори със Сакмис, когато зад него се случи нещо.

Погребалната камера блесна, озарена от ярка светлина, сякаш гробницата внезапно се беше отворила да приеме лъчите на обедното слънце.

Нехор извика на ученика си да стои на пост при входа и присви очи към ярката светлина.

Светлината постепенно помръкна и тогава той чу нещо.

„Глас ли беше това?“

Напрегна слух и долови думите „Мили Боже“. Някой се молеше.

Със сърце в гърлото Нехор пристъпи към портала на погребалната камера и го видя, окъпан в мека, угасваща светлина.

Беше гол. На дланите и глезените му се виждаха ужасните черни дупки от клиновете, гърдите му бяха в белези от бича. Но той се усмихваше топло и разтвори ръце, за да го посрещне.

— Иисусе — промълви зашеметеният Нехор.

А Иисус отвърна просто:

— Завърнах се.

На Нехор му се виеше свят, толкова неща искаше да научи. Но успя да попита единствено:

— Къде беше?

— В царството на нашия Господ, на Бога.

— Как е там? — изломоти Нехор.

Иисус се усмихна още по-широко.

— Добрите и праведните ще разберат, когато дойде времето им. Не ми е дадено да им казвам. Къде са учениците ми?

— На Сион.

— Трябва да ида при тях. Ще ми дадеш ли дрехи?

Нехор свали собствената си роба и остана само по набедреник.

Иисус надяна робата и видя купата. Но тя вече не беше черна. А сияеше в бяло.

— Тази чаша, този Граал е свещен — рече той. — Погрижи се да го пазиш на сигурно място.

 

 

И Иисус живя сред своите изумени и изпълнени с благоговение ученици четиридесет дни, като ги учеше и се молеше с тях. Опасявайки се от римляните, те поискаха да го скрият на тайно място, но той самият не показваше страх и дръзко се появяваше в Йерусалим, за да се срещне с обожаващите го последователи, които бяха чули за чудото на възкресението му.

Макар че не можеше да сподели с никого какво е преживял, докато го нямаше, той описваше с почит и възторг царството Божие. Говореше за пътя, който човек трябва да следва приживе, за да получи Божията милост, и нареди на учениците си да се пръснат от Йерусалим, за да проповядват благата вест за спасението на всички народи по света.

 

 

На четиридесетия ден Нехор реши да действа. Дотогава се спотайваше, наблюдаваше Иисус отдалеч, следеше публичните му изяви, убеждаваше се със собствените си очи, че чудото на възкресението е преобразило Иисус от пророк в нещо, което по-скоро наподобяваше божество.

Сутринта той подаде свитък папирус на Сакмис и заръча:

— Отнеси това на Петър и другите апостоли. Днес е денят, в който смятам да го върна там, откъдето дойде.

— Но как, учителю? — изуми се Сакмис.

— Граалът е тук, но въпреки това Иисус върви по земята. Знаеш, че се покрих и го приближих с Граала, докато проповядваше по площадите. Нищо не се случи. Започвам да смятам, че камъкът на възкресението действа само на мястото, където е настъпила смъртта.

— Но Иисус умря на кръста.

— Дали? Може да е бил в безнадеждно състояние, но все още жив, когато са го свалили. Събота приближаваше. Тялото му е било положено набързо. Може никой да не е забелязал последните тласъци на умиращото му сърце. Може духът му да го е напуснал в гробницата.

— Ти така ли смяташ?

— Да. И затова трябва да накарам Иисус да се върне в гробницата. Когато това стане, ако съм прав, ще убедя хората, че аз съм избраният да продължа делото му на земята. Ще основем нова църква, Сакмис, която ще черпи от извора на Иисус, но ще бъде вярна на великите кем преди нас. Ще бъдем богати, ще бъдем могъщи и най-вече ще бъдем безсмъртни.

— Но как ще убедиш хората, че ти си избраният? — учуди се Сакмис.

— Ще умра и също като Иисус ще възкръсна.

— Как ще умреш?

Нехор се усмихна.

— Ти ще ме убиеш.

 

 

Привечер, докато слънцето се спускаше към хоризонта и потъмняваше, Нехор зачака заедно със Сакмис пред празната гробница на Иисус. В далечината видяха малка процесия и не след дълго, минавайки през каменоломната Голгота, покрай мястото на собственото си разпятие, Иисус дойде с единайсетте си останали ученици, Йосиф от Ариматея и жените — Мария Магдалина, Саломея, Йоана и Сузана.

Иисус държеше свитъка на Нехор в ръка. Приближи и рече:

— Дойдох. Какво трябва да сторя?

Нехор извади Граала от торбата и го показа. След възкресението той отново бе възвърнал естествения си черен цвят.

— Това ли е купата, от която пи виното на Пасха?

— Да.

— Би ли влязъл в своята света гробница с мен, за да ти покажа още едно чудо?

Иисус му се усмихна.

— Ще вляза.

Тогава последователите на Иисус му завикаха да не отива. Някои казваха, че Нехор е зъл, други — че това е някаква измама.

Но Иисус отвърна:

— Бях сред вас четиридесет дни и нощи. Предадох ви и последните си земни учения. Време е да се върна и да седна до Бога.

После повдигна ръце за благословия и рече: „Вечен мир вам“, след което последва Нехор вътре.

 

 

Ярка светлина проблесна през входа на гробницата.

Учениците и жените закриха очи и паднаха на колене, като се молеха. Мъчеха се да видят през светлината.

Не след дълго от гробницата излезе човек.

Беше Нехор, стиснал Граала, който отново бе бял и сияеше.

— Отиде си — извика им той. — Иисус се възнесе.

Учениците се втурнаха покрай него, влязоха по двама и по трима в гробницата и видяха с очите си, че тя е наистина празна, с изключение на смачканата роба, която бе носил Иисус.

Петър излезе пред другите.

— Какво каза Иисус вътре? — попита той.

Нехор се усмихна и отвърна с лъжата, която бе репетирал неведнъж.

— Каза, че трябва да наследя мантията му като Син човешки. Но добави също, че трябва да покажа на вас, неговите апостоли, че съм достоен.

— И как ще го направиш? — скептично попита Матей.

— По думите му аз също трябва да пия от обредното вино, да страдам и да възкръсна. Тогава ще знаете, че съм онзи, който трябва да продължи делото му на тази земя.

Докато последователите на Иисус говореха и спореха помежду си, Сакмис сипа малко вино от мяха в Граала и Нехор го изгълта.

Всички загледаха в захлас египтянина и го чуха как се обръща към Сакмис.

— Направи го сега. Направи го бавно, болезнено.

И преди някой да успее да стори или каже нещо, едрият мъж извади къс римски меч от пояса си и го заби в корема на Нехор, като внимаваше да не засегне най-важните органи.

Нехор рухна на колене и нададе гърлен, изпълнен с агония вик. Притисна раната с длани и ръцете му се оплискаха с кръв.

— Виждате ли? — изпъшка. — Умирам.

Кръгът от мъже и жени се бавно се затвори около Нехор, докато кръвта и животът изтичаха от тялото му. През цялото време погледът на египтянина бе жадно впит в Граала, който лежеше до него.

Тогава Йосиф от Ариматея надигна глас и извика:

— Има само един истински Син човешки и един истински Син Божий. И това е Иисус, нашият Христос и Господ! Няма да позволя този човек, Нехор, да използва светия потир от последната вечеря на Иисус, за да постигне злите си планове. Той никога не е бил и никога не ще бъде вестоносец на Иисус. Този дълг се пада на вас, неговите истински апостоли!

Той се втурна напред, грабна Граала от прахта и побягна надолу по склона на каменоломната.

Очите на Нехор се разшириха от ужас.

— Върни го — изстена той с последния си дъх към Сакмис, докато падаше на една страна на земята.

Сакмис се затича след Йосиф, като размахваше меча и ругаеше, но когато стигна началото на склона, макар да бе само на няколко крачки зад беглеца, видя само чакъл и нищо друго.

Йосиф беше изчезнал.

Сакмис го търси къде ли не през цялата нощ и щеше да продължи да го търси през остатъка от дългия си живот, като привличаше и други за каузата си, други кем, на които разказваше историята за Граала и огромната сила, която ще придобият онези, които го намерят.

Онази нощ Йосиф се бе скрил като заек в една от многото изсечени в скалата гробници, надупчили каменоломната. Тялото на Нехор така и не беше намерено. Последователите на Иисус смятаха, че Сакмис го е взел и погребал. Тъй като Нехор беше презиран от учениците, единствено Сакмис беше склонен да си мисли, че господарят му е възкръснал, подобно на Иисус. Минаха няколко дни и когато реши, че е безопасно, Йосиф излезе от скривалището си и избяга от Юдея. Той посвети живота си на Граала и на разпространяването на благата вест на Иисус.

Преди да умре, Йосиф повери Граала на група последователи на Христос в римската провинция Тараконензис, които пазеха и почитаха реликвата, но знаеха от наставленията му, че е най-добре силата й да се пази в тайна, за да не бъде използвана от хора със зли помисли.

А поколения по-късно Граалът се възнесе — някои биха казали, по-близо до Бог — отнесен от монаси на един висок връх в Испания, на планина, която по-късно щеше да бъде наречена Монсерат.