Глен Купър
Възкресителят (16)

15.

Англия, 1451 г.

По обратния път към Нюболд Ревъл Малори носеше меча във вързопа на седлото си, спеше с него под одеялото и го изваждаше всяка сутрин, преди другите да станат, за да изучава непонятния надпис на предпазителя. Прокара пръсти по врязаните букви и произнесе странните думи, сякаш по този начин щеше да разкрие значението им. Имаше само една дума, която можеше да разбере, и тя бе най-мъчителната от всички.

Gral.

Разбира се, никой от спътниците му не беше вещ в древните езици, а Малори нямаше намерение да се доверява на непознати. Затова останалата част от съобщението си оставаше неясна. Все пак Малори бе успял в главната част на предизвикателството — да намери меча. По-нататък щеше да научи съдържанието на надписа. А после може би щеше да стигне и до Граала.

Предпочете да не отбелязва завръщането си в Нюболд Ревъл с пиршества и веселби. Освободи скуайърите, като им плати за службата и мълчанието, потупа Джон Алейн по гърба, позволи му да се уедини в къщичката си и покани Робърт Малори на вечеря на четири очи, за огромно огорчение на очакващите ги съпруги.

— Благодаря за подкрепата, Робърт — каза Малори, докато се справяха с подноса димящо агнешко и ряпа. — Постигнахме велика цел.

— А какво ще правиш сега, братовчеде? — попита Робърт.

— Трябва да намеря човек, който знае езика на крал Артур. Без това разполагам само с една реликва и нищо друго. Без надписа не мога да намеря Граала.

— И кой може да бъде този човек?

— Ще се посъветвам с учени приятели. Дискретно, разбира се.

— Разбира се.

Малори се закани с камата си на Робърт. На върха й имаше набучено парче агнешко и жестът не се получи толкова заплашителен, колкото щеше да е, ако беше само гола стомана.

— И не е нужно да споменавам, че съм уверен в пълната ти дискретност.

— Това се подразбира, Томас. Няма да спомена нито дума дори пред добрата си жена в спалнята, където смятам да се оттегля след малко, тъй като ми дойде до гуша от мъжка компания. Кажи ми, братовчеде, къде ще държиш меча?

Малори се намръщи на въпроса, но отговори.

— На сигурно място.

Робърт вдигна бокала си с ейл и зарови лице в него. С мокри от питието устни лапна парче ряпа и добави:

— Голямото съкровище изисква голямо скривалище.

 

 

Кумб, най-големият цистерциански манастир в Уоруикшър, владееше обширни земи, граничещи с имението на Томас Малори. Малори винаги беше поддържал сърдечни отношения с абата Ричард Атерстоун, който беше колкото човек на Бога, толкова и търговец. Между Нюболд Ревъл и Кумб се въртеше оживена търговия с добитък и продукти и избите на Малори бяха пълни с ейл, вино и медовина, направени от монасите. Манастирът поддържаше добра библиотека, неколцина образовани духовници работеха в скриптория и поради тази причина, както и поради една друга, Малори препусна сам през своята гора и прекоси Смайт Брук, за да навлезе в манастирските земи.

Пред къщата на абата го посрещна млад монах, който взе поводите на коня му и предложи да пази обкования в желязо сандък, привързан за седлото.

— Ще го взема със себе си — отвърна Малори.

Атерстоун носеше обшито с хермелин наметало и четеше някакви сметки на бюрото си. Щом обявиха пристигането на Малори, той скочи на крака и се завтече да посрещне съседа си.

— А, сър Томас! Върнали сте се у дома жив и здрав, както виждам.

— Пътят не беше нито дълъг, нито тежък. Поне в сравнение с последната ми кампания в Нормандия.

— Заповядайте, седнете. Да пийнем. Имам ново вино, което настоявам да опитате. Ако ви хареса, мога да ви предложа много добра цена за едно-две бурета. Или дори три!

Атерстоун бе пълен, с чудесна коса за мъж на неговата възраст и грижливо поддържана тонзура на розовото теме. Той лично наля виното от фина сребърна гарафа и зачака реакцията на Малори.

— Определено искам едно буре — одобрително примлясна Малори.

— Отлично! Кажете ми с какво мога да ви помогна, сър Томас.

— Имате ли монаси, които могат да четат стари корнуолски текстове?

— Корнуолски, казвате.

— Да.

Абатът затвори очи и замънка под нос имената на монасите, като ги изключваше един по един със сумтене.

— Не. Сигурен съм, че никой тук не притежава подобни знания. Защо питате?

— Имам един кратък текст и искам да разбера какво гласи.

— Какъв текст? Можете ли да ми го покажете?

Малори поклати глава.

— Не, но ще го изрека. — Той изрече думите, които бе научил наизуст от многобройните повтаряния.

Атерстоун сви рамене.

— Нищо не ми говори. Гърлен език, доколкото мога да преценя. Ако беше латински, гръцки или иврит, бихме могли да ви помогнем. Дори с келтски, тъй като брат Бруно е от Ирландия. Уви.

— Е, тогава ще потърся другаде — рече Малори. — Бихте ли направили нещо друго за мен?

Атерстоун разпери ръце, за да потвърди.

Малори посочи сандъчето в краката си, към което абатът беше поглеждал през целия им разговор.

— Ще вземете ли този сандък на съхранение при вас?

— Мога ли да попитам какво има в него?

Малори се усмихна дипломатично.

— Надявам се, че един ден ще мога да ви кажа.

— Чух слух, сър Томас. Човек не трябва да обръща внимание на слухове, но този е от човек, близък до Бъкингам.

Малори настръхна.

— Кой е този човек? Какво е казал?

— Съвестта не ми позволява да разкрия самоличността му, но той спомена, че при вашето последно пътуване сте открили някаква стара реликва. Нещо, което може би е принадлежало на някакъв крал.

Малори се изправи.

— Нямам какво да кажа по този въпрос, но наученото само засилва решимостта ми да държа ценните си вещи извън Нюболд Ревъл — яростно рече той. — Ще вземете ли сандъка ми за съхранение, или не?

Атерстоун също стана и размаха помирително ръце.

— Разбира се, сър Томас, разбира се! Ще го поставя в личните си покои, в собствения си сандък с ценности. Виждам, че е заключен.

— И единственият ключ е у мен — добави Малори. — Не бива да казвате на никого за това.

— Кълна се пред Бог, че няма да го направя. Можете да ми имате пълно доверие.

Малори сведе глава.

— Благодаря, Ваша Милост. Като си помисля, май ще взема три бурета от онова ваше вино.

Малори потегли обратно към имението си, като яздеше бавно през свежата гора. Бръмченето на буболечките изпълваше слуха му, но умът му бе като потопен в отрова.

Кой беше предателят?

Със сигурност не можеше да е Джон Алейн — човекът беше верен и сигурен като смяната на сезоните. Малори беше готов да заложи живота си, че е невинен. Скуайърът му пък беше син на боен другар от някогашните кампании в Нормандия. Вярваше, че момчето не е подлец. Да не би да е скуайърът на братовчед му? Възможно, но какъв достъп би имал младок като него до лагера на Бъкингам? И нима би рискувал живота си заради предателство? Едва ли.

Оставаше Робърт.

Братовчед му не беше от хората, които Малори харесваше. Липсваха му кураж, доблест и сила на духа — качества, които всеки рицар поставя високо при преценката си за един мъж. Но беше от неговата кръв. А кръвта не предаваше кръв. Беше му се доверил достатъчно, за да го вземе на експедицията. Но дали не се беше излъгал?

Отговорът не закъсня.

Същата нощ, докато Малори седеше и пиеше до камината, а хрътките му се излягаха до стола му, Джон Алейн нахълта в къщата.

— Съжалявам, че ви безпокоя в такъв късен час, милорд.

Малори му наля от силния ейл.

— Не съм те виждал напоследък.

— Ходих до Ковънтри.

— Нима?

— Почти цяла седмица по жени и пиене. В „Синия глиган“.

— Напълно заслужено след нашето пътешествие, бих казал. Предполагам, че ако нямах други задължения, щях да сторя същото.

— Там видях нещо.

— Уверен съм, че си видял много неща.

— Видях братовчед ви. Робърт.

Малори се вцепени.

— И какво правеше той там?

— Срещна се с един човек. Видях го, но той не ме забеляза. Онзи, с когото се срещна, съм го виждал и преди. Ричард Хъмфри, един от хората на Бъкингам.

— Знам го. Разбойник, не се различава много от лайното по ботуша ти. Успя ли да чуеш какво си говореха?

— Нито дума, но видях братовчед ви да размахва дясната си ръка, сякаш държеше меч.

Малори въздъхна, изпълнен с тъга и гняв. Почти чуваше Робърт, прекалил с ейла, потен като прасе, как се фука, че са намерили меча на крал Артур, и наужким размахва оръжието в топлата си, дебела ръка.

 

 

Скоро след това Малори потегли на юг с малка свита, като остави Джон Алейн в Нюболд Ревъл да бъде неговите очи и уши и да защитава интересите му. Малори имаше спешна политическа работа в Парламента и належаща лична работа в Уинчестър. Случи се така, че между двете начинания имаше връзка в лицето на Уилям Уейнфлет, епископ на Уинчестър.

Уейнфлет, един от най-образованите мъже в Англия, се беше запознал с Малори преди десет години в Уиндзор на среща, организирана от Томас Уелс — джентълмен, който управляваше епископските имоти. Уелс се познаваше с Малори и беше решил, че Уейнфлет, който тогава ръководеше колежа, ще хареса компанията му. Оказа се прав. Макар да не беше учен, Малори впечатли Уейнфлет с будния си ум, политическата си схватливост и открития си характер — все качества, които за главния учител бяха въплъщение на най-доброто от рицарския кодекс. Благодарение на неговото влияние Малори стана член на Парламента за Грейт Бедуин, произвеждащо вълна градче на осемдесет мили от Нюболд Ревъл. Десет години по-късно двамата мъже си оставаха близки, съюзени от общото желание да служат всеотдайно на все по-нестабилния крал Хенри VI.

Малори прекара по-малко от две седмици в Уестминстър и взе участие в ожесточените парламентарни дебати за отпускане на средства за защитата на Бордо, един от последните френски градове, останали верни на англичаните. Парламентът обаче беше разпуснат след скандалното предложение на един лоялист херцогът на Йорк да бъде признат за престолонаследник, тъй като след петгодишен брак кралят все още нямаше деца.

Отвратен от неспособността на Парламента да подкрепи изоставените английски войски, Малори с радост напусна стаите си в Уайтчапъл и потегли за Уинчестър.

Уилям Уейнфлет беше внушителен не само с ума си, но и физически. Поздрави стария си приятел Малори с мечешка прегръдка, като едва не го вдигна от земята, след което го нагости богато и предложи едно от най-добрите вина, които Малори бе вкусвал от дните си в Париж.

Двамата унищожаваха подноса печено сърнешко и обсъждаха интригите между привържениците на Йорк и короната, докато Уейнфлет не реши да смени темата.

— Имам изненада за теб, Томас. Успях да издействам най-важната светска книга в Англия, „Книга на Страшния съд“. Помолих короната да я върна в първоначалния й дом в Уинчестър по случай тристагодишнината от вземането й от старата кралска съкровищница в града по заповед на крал Хенри Втори, за да бъде пренесена в двореца в Уестминстър. В момента се пази в колежа, за да могат наставниците да я изучават, а учениците да й се възхищават. Искаш ли да я видиш?

— Разбира се, Ваша Милост. С най-голямо удоволствие.

— Е, значи утре. А сега, стига с моите грижи. Каза, че искаш помощта ми по някакъв въпрос.

— Така е, Ваша Милост. Търся образован човек, който може да чете стари корнуолски текстове.

— Усещам, че зад тази молба се крие чудесна история, Томас, и с нетърпение очаквам да я чуя.

— Наистина е чудесна история, Ваша Милост. И вие ще бъдете единственият човек освен мен, който ще я научи изцяло.

 

 

„Книга на Страшния съд“ беше изложена в главната библиотека на Уинчестър Колидж. Това със сигурност бе най-огромната книга, която Малори бе виждал някога — толкова грамадна, че той се съмняваше, че пиедесталът й е в състояние да издържи тежестта й. След кратко изложение върху историята и значението й Уилям Ив, директорът на колежа, подобен на плъх тип с дълга роба, принадлежала на някой негов предшественик и преминала у него, без да бъде преправена, помогна на Малори да намери частта за неговото графство и набързо му обясни как да дешифрира черния и червения текст.

— Писарите тайнопис ли са използвали? — попита Малори.

— Не точно. Съкращавали са думите, за да поберат повече на една страница. Иначе книгата щеше да бъде още по-голяма.

След като приключи указанията, директорът остави Малори сам с удивителната книга, като му съобщи, че специалистът по езици, за когото помолил епископът, щял да пристигне в най-скоро време.

Докато прелистваше листата от пергамент, изненадващо меки за възрастта си, в ума на Малори отново прозвучаха думите, произнесени предишната вечер от приятеля му Уейнфлет.

— Пази грижливо тайната си, Томас. Ако някой с черно сърце научи за кралския ти произход и че си попаднал на следа за Граала, изписана върху меча, животът ти ще бъде изложен на смъртна опасност. Ти може да имаш доверие на абата на Кумб, но аз съм се срещал с него и не му се доверявам. Богатствата, които е натрупал, далеч надхвърлят нуждите на манастира му, а духовник, който се интересува повече от златото, отколкото от Бог, събужда подозренията ми. Намери по-добро място, на което да скриеш меча. Това е съветът ми.

В главата на Малори започна да се оформя идея.

Списъкът с градчета и села в Уоруикшър на страниците на книгата събудиха спомени за любими свърталища от младостта му. Макар че думите пред него бяха сухи повторения и изброяване на стоки, много от местата бяха свързани с приятни спомени за гонене на момичета, пиене, пиршества и турнири.

Едно конкретно село привлече вниманието му и той с интерес прочете и препрочете записа, за да го запомни наизуст. Малко след това се появи някакъв човек и се представи като Джон Хармар, учения, пратен от епископа да помогне на гостуващия рицар.

Хармар бе млад, с гладката кожа на момче и без никакви вежди. Малори предположи, че е от онези рядко срещани мъже без никакви косми, които биха могли да оцелеят по-добре като учители в училище, отколкото сред обрасли груби воини.

— Епископът спомена, че ви е нужен човек с познания по стар корнуолски — каза Хармар.

— Да. Имам един кратък текст и искам да разбера какво означава.

— Мога ли да го видя?

— Не го взех със себе си. Ще ви го кажа. — Малори изрече думите колкото се може по-бавно и отчетливо.

Хармар сбърчи чело и седна зад едно писалище. Извади от торбата на гърба си празни листа, перо и малка мастилница.

— Милорд, ще ви помоля да повторите.

Записа чутото, показа го на Малори и го попита дали думите отговарят на онова, което е видял. Малори реши, че сходството е доста голямо.

— Можете ли да го разчетете? — попита.

— Мога, милорд. Много странна инструкция, напълно неразбираема за мен, но може би ще означава нещо за вас.

 

 

След като се върна в Нюболд Ревъл, Малори едва успя да се види с жена си, когато се появи Джон Алейн и обяви, че носи важно съобщение. Един шпионин в манастира Кумб, млад монах, който работеше в пивоварната и бе син на верния касапин на Малори, съобщил, че два дни по-рано станал свидетел на среща между абата и един от хората на Бъкингам, който пъхнал в ръката на духовника тежка кесия.

— Продал ни е, Джон — промълви Малори с посърналото изражение на пътник, надявал се най-сетне да си почине.

— Има и още, милорд — каза Алейн. — Говори се, че Бъкингам е издействал заповед за ареста ви. Научих го от един пристав, който работи за шериф Маунтфорт.

— Заповед? По какво обвинение? — изрева Малори.

— Диверсия, доколкото разбрах. Помните ли онзи сблъсък миналата година в горите на Кумб? Бъкингам твърди, че сте нападнали хората му.

— Аз? Та той се готвеше да нападне имението!

— Ще бъдете обвинен и в кражба на добитък от Косуолд.

— За бога! Доставих шест крави на Джайлс Доуд, а той така и не ги плати! Просто си върнах онова, което е мое!

Алейн сведе глава.

— Ще има и още едно обвинение.

— Слушам те…

— Казват, че сте изнасилили Джоан Смит.

Малори се тръшна на стола. Беше я спасил и тя му се бе отдала от благодарност и под влиянието на страстта. Сега глупавата постъпка му се връщаше тъпкано. Изнасилване! Нима имаше по-лошо обвинение за опетняване на името на един рицар?

Един слуга почука и влезе с писмо в ръка.

— Милорд, това пристигна от манастира Кумб.

Малори грабна писмото и счупи восъчния печат. Прочете съдържанието и захвърли с отвращение свитъка.

— От абата е — рече той. — Съобщава ми, че след като чул за обвиненията срещу мен, решил на своя глава да отвори сандъка ми. Предполага, че Бъкингам ще плати щедро за съдържанието му. Иска да знае дали няма да платя повече.

— Копеле мръсно — озъби се Алейн.

— Къде е братовчед ми? — попита Малори, докато ставаше от стола.

— Напусна имението, докато бяхте на юг.

— За бога, ще го намеря и ще го убия със собствените си ръце. Но първо по-належащите въпроси. Оседлай моя кон и твоя. Трябва да идем в манастира.

 

 

Алейн тъкмо пристягаше ремъците на седлото, когато се появи отряд мъже на препускащи коне. Той изруга и извика да предупреди господаря си. Когато Малори излезе с малка група мъже от домакинството, двамата с Алейн се спогледаха и докоснаха дръжките на мечовете си. После Малори поклати глава. Безсмислено беше да умират в битка заради някаква си заповед за арест. Мисията му беше да живее и да намери Граала.

— Оставете, мъже — каза. — Шериф Маунтфорт не е наш враг. Ще му се подчиня.

Маунтфорт яздеше начело на колоната мечоносци и копиеносци. Беше възрастен джентълмен, любител на бутилката и седеше сковано в седлото с измъчената физиономия на човек, който няма никакво желание да изпълни служебния си дълг.

— Сър Томас Малори — заговори, без да слиза от коня си, — арестувам ви в името на краля по различни сериозни обвинения, свързани с поведението ви. Ще оставите меча и кинжала си и ще дойдете с мен.

Малори се обърна към лейди Малори, която ридаеше на прага, прегърна я и я увери, че това е дребна работа и със сигурност ще се върне за вечерната молитва. После яхна коня си и се приближи до Маунтфорт, който бе стар семеен приятел.

— Съжалявам — каза шерифът. — Бъкингам стои зад това.

— Бъдете сигурен, че не ви обвинявам — отвърна Малори.

— Искаше да бъдете отведен в замъка му в Максток или в затвора в Ковънтри, но ще дойдете в къщата ми в Колшил. Ще имате всички удобства, докато чакате явяването си в съда.

Малори му благодари за полученото разрешение да поговори със своя човек. Заръча на Джон Алейн да отиде в Кумб и да каже на абата, че е готов да плати каквато сума поиска за сандъка. После подкара коня си и потегли с шерифа като арестант.

 

 

Малори беше посещавал много пъти ограденото с ров имение в Колшил и този път Маунтфорт го прие със същото гостоприемство, както и преди. Стаята му беше голяма и удобна, имаше на разположение прислужник и първата вечер седя на масата на шерифа.

Докато домакинството спеше, Малори не мигна.

Вратата на стаята му не беше заключена и трябваше само да мине на пръсти по коридора покрай спалнята на шерифа и да слезе по задното стълбище до килера. Измъкна се през задната врата и се запромъква покрай къщата.

Ровът приличаше на черна бездна. Малори свали ботушите си и ги метна от другата страна. Никак не му хареса как тупнаха, но след като никой не вдигна тревога, той бавно се спусна в студената вода и преплува с бавни замахвания. Прибра ботушите си и прекоси полето до гората.

Появи се някакъв конник. Малори приклекна зад едно голямо дърво и изчака, докато конят мине покрай него. На светлината на факлата, носена от конника, видя, че човекът е приятел, а не враг.

— Тук! — високо прошепна той.

Джон Алейн обърна коня и му се усмихна.

— Казахте, че ще се върнете за вечерната молитва. Май доста дълго се молите. Довел съм кон за вас, съвсем наблизо е.

— Бог да те благослови, Джон. Да съберем хората и да препуснем към Кумб.

 

 

След бурна и безсънна нощ Малори препускаше сам през дивата провинция, колкото се може по-далеч от пътища и пътеки. Нападението срещу Кумб бе бързо и шумно. Посред нощ хората на Малори разбиха с дървени тарани портите на манастира. След като се озоваха вътре, нахълтаха в къщата на абата, грубо го измъкнаха от леглото и сритаха в задника помощника му. Малори собственоръчно разби с щанга сандъка на абата и извади своето ковчеже. Остави хората си сами да решат дали да си вземат по нещо от богатствата на абата. Естествено, те напълниха джобовете си със златни и сребърни пръстени, гривни и огърлици с корал, кехлибар и гагат. Малори изсумтя и отбеляза, че никое от бижутата не е от значение за службата на Бог.

Беше чудесно утро, покрай лицето му прелитаха пеперуди. Движеше се с добро темпо към целта си; бронята му беше увита в одеяло, за да не жули задницата на коня. Докато четеше „Книга на Страшния съд“ в Уинчестър, му беше хрумнало по-подходящо скривалище, което напълно отговаряше на славната история на меча. Във френските поеми в проза, които Малори познаваше добре, смъртно раненият в битка крал Артур заръчал на своя рицар сър Грифлет да върне Екскалибур на Дамата от езерото. Малори щеше да стори същото. Знаеше едно чудесно място, където беше лудувал и ловил риба като младеж. Беше широко, но не много дълбоко. Мечът можеше да остане там, докато не дойде време да го прибере.

И когато пристигна на прекрасното изолирано място, пълно с дивеч, но лишено от хора, Малори плака, както бе плакал Грифлет, докато хвърляше сандъка в мътната вода.

 

 

Отново беше затворен — този път в истински затвор, с железни решетки и без никакви удобства.

Когато се върна в Нюболд Ревъл, Бъкингам лично го чакаше с отряд от двеста въоръжени мъже. Малори бе отведен в манастира Нънитън, недалеч от замъка Максток, където херцогът призова съдии и съдебни заседатели, за да се произнесат точно по онези обвинения, които бе изброил Джон Алейн. След кратък и бурен процес, на който лейди Малори плака, а сър Томас гръмко твърдеше, че е невинен и че обвиненията са скалъпени, Малори беше отведен в неизползвана килия на монахиня, превърната заради него в затворническа.

Ключалката на вратата изщрака и на прага се появи Бъкингам, тлъст и самодоволен.

— Държа ви така, както искам, Малори — заяви той.

Малори остана седнал на сламеника си.

— И как по-точно, милорд?

— В неизгодно положение.

— За момента, може би. Какво искате? Ясно е, че тези нелепи обвинения целят нещо по-голямо.

— Може би. Искам нещо, което имате. Много го искам.

— Мъжествената ми фигура ли? Може би трябва да яздите повечко?

— Не сте в положение да подхвърляте палячовски шеги. Искам меча. Искам Граала.

— През вековете много хора са търсили Граала, сър Хъмфри. За тях това е било свято начинание в името на всемогъщия Бог. Боя се обаче, че вашите желания не са толкова чисти и възвишени.

— Моите мотиви не ви засягат. Засягат само мен и сътрудниците ми.

— Сътрудниците ви? Някаква нечиста клика, предполагам.

Бъкингам пропусна думите покрай ушите си.

— Ако ми кажете къде сте скрили меча, обвиненията ще бъдат свалени. Не го ли направите, ще прекарате много дълго време в затвора.

Малори поклати глава и се излегна.

— Ще оспоря обвиненията ви и ако изгубя, ще си излежа присъдата с чест. Но никога няма да позволя такава благородна реликва да попадне в мръсните ви ръце.

Беше прехвърлен в Лондон да отговаря на обвиненията пред кралския съд. Затворът Маршалси, в който бе хвърлен, бе зловонен и мрачен, но тъй като бе рицар, на Малори му бяха осигурени условия, за които другите затворници не можеха и да мечтаят. Разполагаше с килия с прозорец и предостатъчно свещи. Роднини и приятели можеха да го навестяват по всяко време и жена му вече беше дошла в Лондон да се погрижи за добруването му. Слугите докараха от Нюболд Ревъл мебели, чинии, буре с вино и което бе най-важното — мастило, пера, пергамент и сандък с книги, неговата колекция истории за крал Артур.

В началото на затворничеството, което щеше да трае почти две десетилетия заради престъпления, които не бе извършил, го посети верният Джон Алейн, който се просълзи, когато видя господаря си зад решетките.

— Радвам се, че отново дойде да ме видиш, Джон.

— Иска ми се да можех да ви сменя в килията, милорд.

Малори отиде до вратата и надникна през решетките на прозорчето.

— Пуснали са те сам, без придружител.

— Направих както наредихте, милорд. Донесох бъчонка вино. Нахвърлиха й се като мухи на лайно.

Малори се усмихна.

— Искам да бъдеш моите очи и уши, а понякога и моят глас отвъд стените на този затвор. Искам да стоиш близо до онези, които са наясно с делата на Бъкингам и са на моя страна. Искам да науча кои са другарите му. Не обичайните от двора, а другите, които се интересуват от меча. На всяка цена трябва да разбера кои са тези хора и какви са намеренията им.

— Но нали никой не може да намери меча. Единствено вие знаете къде сте го скрили.

— И именно затова мога да спя спокойно през нощта, дори на място като това. Когато денят на свободата настъпи, ще използвам знанието, записано върху меча, за да намеря много по-голямо съкровище.

— Какво е това съкровище?

— Духовно, Джон, по-скъпо от цялото сребро и злато на този свят. Надявам се, че един ден ще мога да ти кажа. Може би ще тръгнем да го търсим заедно. Засега ще ти дам едно писмо, което да предадеш на Уейнфлет, епископа на Уинчестър. Много е важно. Не го показвай на никого. Претърсват ли те на излизане?

— Да.

— Карат ли те да се събличаш?

Алейн поклати глава.

— Ако го правеха, трябваше да си запушат носовете.

— Добре. Ще го сгъна добре. Постави го в набедреника си.

Алейн изсумтя.

— За допълнителна защита.

— Не тръгвай направо за Уинчестър. Не искам да те проследят и Уейнфлет също да се окаже изложен на опасност. Знам, че ще се наложи да се разкараш, но първо се върни в Нюболд Ревъл и после отпътувай през нощта. Ако нещо ти попречи да доставиш писмото, изгори го или го скрий на сигурно място. Не бива да попада в ръцете на Бъкингам. Разбра ли ме?

Алейн взе сгънатото писмо и го напъха в панталона си.

— Разбрах, милорд. Имайте вяра в мен, както аз имам във вас.

Двамата се прегърнаха.

Алейн забеляза малка купчина пергамент на писалището на Малори.

— Май пишете нещо, милорд.

— Наистина пиша, Джон. Имам чувството, че Бог е решил да ме освободи за известно време от задълженията в домакинството и Парламента, за да свърша нещо по-важно. Започнах книга, голяма книга, която ще нарека Le Morte Darthur, мой разказ за живота и смъртта на Артур, най-великия крал, който е познавала тази страна.