Глен Купър
Възкресителят (29)

28.

Джеръми Харп обикаляше земите си с управителя на имението, когато мобилният му иззвъня. Беше сезонът за сеитба и тази година смятаха да опитат нов сорт ечемик. Харп засипваше управителя с въпроси за устойчивостта на сорта на болести.

Извини се и се дръпна на няколко метра, за да вдигне телефона. Търсеше го Андраш Сомоги.

— Джеръми, Андраш е. Удобно ли е?

— Да, Андраш, разбира се.

— Извинявам се, че не можах да участвам в последната конферентна връзка. Бях зает със Стенли Енгил по един академичен въпрос. След това той ме запозна с разговора, но реших, че трябва да говоря направо с теб. Оставам с впечатление, че има интересно развитие на нещата.

— Точно така. Мелъри се оказа доста усърден и трябва да кажа, продуктивен. Почти, повтарям, почти е жалко, че трябва да го убием.

— Стенли беше доста гнуслив по този въпрос.

— Стенли е гнуслив по много въпроси. Твоята позиция каква е, Андраш?

— На твоя страна съм, Джеръми. Някакви новини след конферентния разговор?

— Мелъри и Понтие в момента са в Барселона и се надявам, че имат прогрес. Срещаха се с експерти по онзи испански архитект, Антони Гауди.

— Гауди представлявал ли е някога интерес за „Кем“?

— Интересен въпрос, Андраш. Мислих доста по него през последния ден. Това е един от проблемите на „Кем“. Ние винаги сме разчитали изключително на устната история. Не можем просто да посегнем към рафта и да вземем някой справочник. Помниш ли стария професор Хойт от Оксфорд?

— Разбира се.

— Той е бил наставник на моя наставник.

— Рой Хигинс.

— Да. Хойт номинирал Рой да влезе в „Кем“, а Рой привлече мен. Спомням си как преди доста време седяхме на питие с Рой в клуба му. Той вече се беше оттеглил и здравето му бе разклатено. Знаеше, че няма да доживее да види Граала, но ми каза, че нямал нищо против, защото поне е бил брънка във верига на две хиляди години, която в крайна сметка ще доведе до откриването му. Както и да е, разказвам ти това, защото, ако не ме лъже паметта, той спомена, че е чувал от някакъв по-стар кем, че през второто или може би третото десетилетие на миналия век е имало подозрения, че някакъв испански архитект е знаел нещо за Граала.

— И какво?

— Явно нищо не е излязло. Дори се изненадвам, че си спомних за разговора. Беше споменато съвсем между другото.

— Помниш като слон, Джеръми.

— Обичам да си мисля така.

— Как го представи пред останалите от групата?

— Мисля, че може би се намираме в критична точка. Очаквам скоро следата да стане или много студена, или изключително гореща. Ако е второто, трябва да сме готови веднага да заминем за Йерусалим за най-великия момент в историята след възкресението на Христос.

 

 

Артър и Клер наеха отново същата стая и сега лежаха на леглото, обърнати един към друг. Елисенда Валеспир не им беше дала отговори, но поне имаха някаква надежда.

— Май приключението ни ще продължи още малко — отбеляза Артър. Посегна за бележките си. — Това е ключовата част от писмото. Гауди пише: „Обсъждал съм с теб неведнъж какво желая след смъртта си. Само ти можеш да осъществиш желанието ми“. Какво може да желае някой след смъртта си?

Клер сбърчи чело.

— Ами, да бъде почитан, да го помнят, да пишат за него. Да остави добро завещание.

— Гауди ми се струва твърде скромен за подобни неща. Виж, този отец Парес е бил негов приятел, но също и изповедник. А човек разкрива тайни пред изповедника си. Каква според теб е била най-голямата тайна на Гауди?

— Граалът, разбира се. Да не мислиш, че му е разказал за Граала?

— Обзалагам се, че го е направил.

— Ако си прав, то може би желанието му е било след смъртта му Граалът да бъде сложен на някое скрито и подходящо място. Може да е поискал той да бъде върнат в Монсерат.

Артър поклати глава.

— Ако беше така, Парес сигурно щеше да го върне в параклиса, в който го е открил Гауди. Или манастирът щеше да построи нов параклис за него. А ние знаем, че това не се е случило.

— Е, в такъв случай може да е искал да бъде предаден на Ватикана.

— Не мислиш ли, че ако беше станало така, вече щяхме да го знаем? Ватиканът щеше да вдигне огромен шум. Сега Граалът щеше да се пази в „Свети Петър“ зад бронирано стъкло. И щеше да е най-святата реликва, с която разполага църквата.

Артър стана и извади копието на писмото на Гауди. Беше дълго две страници, на малка бланка на хотел „Европа“. Откъсът, който им бе прочела жената на Валеспир, беше на втората страница. Артър съжали, че не разполага с превод на първата. Възможно бе там да има нещо важно, което тя не е забелязала. Обърна листа, видя нещо и на лицето му се изписа любопитство.

— Какво има? — попита Клер.

— Виж това, върху логото на хотела. Мислех си, че са драскулки, но не са. Букви са.

AΩ JHS

— Дай да видя — протегна ръка Клер и Артър се върна при нея в леглото. — Да, определено — продължи тя, присвивайки очи към драсканиците. — Букви са. Първите две са алфа и омега, първата и последната букви от гръцката азбука. Останалите са J-H-S.

— Нечии инициали? — предположи Артър.

— Може би. Ами ако не са случайни драсканици, Артър? Ако са били част от посланието до отец Парес? Нещо, което да подсили онова, което е желаел Гауди след смъртта си.

Артър кимна.

— Може би. J-H-S. Трябва да разберем кой е това.

Клер отново сбърчи чело, после изведнъж скочи от леглото да вземе чантата си. Извади мобилния телефон и започна да търси нещо в него.

Накрая извика ликуващо „Oui!“ и напъха телефона в лицето на Артър.

— Стори ми се, че съм го виждала. Погледни! Това е една от снимките, която направих вчера на „Саграда Фамилия“.

Артър също извика ликуващо.

Високо на една от фасадите, между два ангела и под бял пеликан, хранещ малките си, имаше голям гръцки кръст с буквите J-H-S.

Артър скочи към купчината книги за Гауди, метна ги на леглото и двамата се заровиха в тях.

— Ето го! — каза тя и показа на Артър страница от главата за символите, използвани от Гауди. — Тук пише, че J-H-S означава Jesus Hominum Salvator. Иисус, спасител на човечеството. Кръстът е гръцки, защото четирите му еднакви рамене символизират най-добре единството на противоположностите в земния свят. Артър, виж и тези снимки. На моите не си личат. От двете страни на кръста са разположени гръцките букви, алфа и омега.

Артър стана и закрачи развълнувано напред-назад.

— Всичко се връзва, Клер. Гауди първоначално е отклонил предложението от осемдесет и трета година да построи катедралата. Знаем също, че е намерил Граала през същата година и това го е накарало да размисли. Решил да се заеме с проекта. В писмото си той пише: „Посветих живота си на него и се моля да съм го почел“. Може би е решил да го почете именно по този начин, като направи най-великолепния дар на Христос от времето на великите средновековни катедрали.

Клер кимна в знак на съгласие.

— През последните си години е живял в катедралата. А къде е погребан?

— Пак там — отвърна Артър и я погледна право в очите. — Напомнял е на отец Парес, умолявал го е да бъде погребан там. Решението не е било взето впоследствие. А е било планирано предварително. Когато е умрял, единственият, погребан вече в криптата, е бил Бокабела. Епископът бил уговорен да позволи Гауди също да бъде погребан там. Кой го е уговорил? Обзалагам се, че е бил Гил Парес.

— Искал е да бъде погребан до Граала — прошепна Клер.

Артър започна да обува обувките си.

— Трябва да идем в криптата.

 

 

Чакаха повече от половин час под навъсеното небе, за да си вземат билети за „Саграда Фамилия“. Може би наближаващият дъжд беше принудил толкова много туристи да се стекат в катедралата в този късен час. Накрая минаха през въртележката в 18:30 вечерта. Катедралата затваряше в 20:00. Артър носеше малка раница. Дори охраната да беше по-сериозна, с детектори за метал и претърсвания на багажа, вещите му нямаше да привлекат внимание. Две малки фенерчета, многофункционален инструмент, две бутилки вода и няколко блокчета шоколад.

Щом влязоха, двамата останаха поразени от огромните размери на църквата и почти безумната й сложност. Детайлите бяха толкова натрупани, че за погледа бе невъзможно да се съсредоточи върху нещо, без да бъде привлечен към друго. Подобно на повечето християнски катедрали, храмът бе с план на латински кръст, представляващ човешка фигура със събрани крака и разперени ръце, сякаш е разпната. Гауди казвал, че иска интериорът да бъде като гора, и успял да го постигне. Ако човек погледнеше нагоре в централния кораб, сякаш поглеждаше през балдахина на стара гора към небето. Колоните приличаха на масивни палми, извисяващи се на четиридесет и пет метра височина, но вместо да образуват очаквания таван, се разделяха в калейдоскоп от преплетени геометрични форми. Нямаше нито една равна повърхност. Нямаше прави ъгли, нямаше ги дори обичайните сводове. Всичко беше зашеметяващо множество от меки и твърди форми и ъгли, сложни като стъблата на растение или надлъжно сечение на раковина.

Беше почти невъзможно да се пренебрегне и фактът, че църквата си оставаше и действаща строителна площадка. Макар през последните години да бе постигнат огромен напредък в интериора, все още имаше да се направят много неща и многобройните скелета и подемни площадки бяха оградени с жълти ленти.

Първата им цел беше апсидата и двамата тръгнаха напред, проточили вратове и с широко отворени, изпълнени с благоговение очи. Минаха под високия шейсет метра централен купол, където главният кораб се пресичаше с напречния. Куполът над апсидата беше най-висок и се издигаше на седемдесет и пет метра височина. Намерението на Гауди било посетителят, влизащ през главния вход, да вижда как сводовете на нефа, централния купол и купола на апсидата се издигат плавно и постепенно.

Колкото и зашеметяващи да бяха сводовете, Артър и Клер погледнаха надолу, защото централната част на апсидата представляваше и покрив на криптата. И тук геният на Гауди се проявяваше така блестящо, както навсякъде другаде в базиликата. Куполът на криптата бе заобиколен от сводести прозорци, които проникваха през пода на апсидата и се издигаха в презвитериума на височината на човешки ръст. Дизайнът позволяваше на богомолците да гледат нагоре към изпълнения със светлина купол, където беше Бог, но същевременно и надолу в криптата, мястото на смъртта и разложението.

Артър заговори за първи път, откакто влязоха.

— Ето я. Да слезем долу.

Докато търсеха как да слязат в криптата, минаха покрай група туристи с екскурзовод на английски и забавиха крачка, за да подслушат.

— Макар да е проектирана като катедрала и повечето хора я наричат катедрала, „Саграда Фамилия“ всъщност не е такава от гледна точка на църквата, тъй като не е седалище на епископ. Тази чест принадлежи на катедралата „Свети Кръст“.

— Базиликата е осветена през 2010 от папа Бенедикт пред конгрегация от шест хиляди и петстотин души, сред които кралят и кралицата на Испания. Освещаването позволи тук да се изпълняват религиозни служби, които продължават и до днес предимно в параклиса „Успение Богородично“ в криптата.

— А сега да идем в ателието, където ще видим как Гауди е използвал мрежи от струни и жици, за да създаде геометричните си форми, и как съвременните строители използват компютърни програми, за да продължат завещаното от него през двайсет и първи век.

Двамата се откъснаха от групата. Широко спирално стълбище водеше надолу към криптата. Тук туристите бяха доста по-малко и нямаше никакви служители.

Артър беше като замаян от вълнение. Гробът на Гауди беше на закътано място, но те устояха на изкушението да отидат направо при него. Вместо това обиколиха криптата в обратната посока и се озоваха накрая при гроба.

Централната част на криптата се доминираше от параклиса „Успение Богородично“ с неговия великолепен олтар, дело на Хосеп Лимона. Около него имаше четири параклиса, посветени на Богородица от Кармен, където се намираше гробът на Гауди, на Иисус Христос, на Богородица от Монсерат и на Светия Христос, където беше гробът на Бокабела. По периметъра на криптата имаше още три параклиса и така общият им брой ставаше седем.

Стигнаха нишата, до която имаше табела, отбелязваща последния дом на мъченически загиналия Гил Парес, след което завършиха кръга и се озоваха отново в параклиса с гроба на Гауди.

Това бе може би най-простото, най-малко украсеното място в криптата и в цялата църква. Гробът представляваше бяла мраморна платформа, издигаща се до височината на глезена, върху която лежеше плоча от сив гранит в рамка от розов мрамор. Върху гранита беше гравирана епитафията на Гауди. Плочата лежеше перпендикулярно на стена от големи варовикови блокове. Отстрани имаше две подобни стени, които бяха леко заоблени и се събираха под плавен ъгъл, насочвайки погледа към гроба. Въпреки че имаше ниски стойки от ковано желязо, предназначени за свещи, няколкото запалени бяха поставени на самия под. На малък пиедестал беше поставена изящна статуя на Дева Мария с новородения й син. Четири колони се издигаха покрай варовиковите стени до върха на криптата, образувайки три високи арки, които стърчаха в апсидата горе.

Гранитният гроб беше отрупан със свежи цветя, поставени така, че да не скриват надписа. Част от него гласеше:

Hinc cineres tanti hominis resurrectionem

mortuorum expectant RIP

Артър изслуша как Клер чете посвещението на латински и превежда:

— От пепелта на този велик човек очаквайте възкресението на мъртвите. Почивай в мир.

По бузата й се стече сълза.

Артър докосна утешително ръката й и започна да изучава всеки сантиметър от простия гроб, като мислеше трескаво, но му попречи група японски туристи, които ги наобиколиха, като говореха на висок глас и правеха снимки. Той побутна Клер и двамата се дръпнаха настрани.

Беше 19:00, до затварянето оставаше един час.

Трябваше да се скрият някъде, за предпочитане в самата крипта, тъй като нямаха представа дали входовете към нея не се заключват.

Потенциалните скривалища обаче бяха малко. Имаше само една врата — голям позлатен портал, водещ към ризницата. Докато Клер се оглеждаше да не ги види някой, Артър опита дръжката, но вратата се оказа заключена.

Отново обиколиха криптата. И откриха единственото място, на което можеха да се скрият.

В един от седемте параклиса, този на свети Йосиф.

Дизайнът на параклиса бе идентичен с този, в който се намираше гробът на Гауди — тристенна ниша и мраморна платформа, но тук имаше и голям олтар от мрамор, украсен с чудесно изображение на светеца. Достъпът до олтара беше открит и докато Клер отново стоеше на стража, Артър издебна удобен момент да скочи на платформата и да надникне отзад. Между олтара и стената имаше достатъчно място да се скрият двама души. Вече разполагаха с план.

Имаха да убиват цял час, затова се върнаха горе и се смесиха с туристите, обиколиха ателието и музейната експозиция, като не пропуснаха да използват тоалетната, може би за последен път до сутринта. В 19:45 се върнаха в криптата, обикаляха я, докато не останаха само двамата, след което се скриха зад олтара на свети Йосиф, вдъхновил Бокабела за великолепната катедрала, издигаща се над тях.