Глен Купър
Възкресителят (22)

21.

Британия, 499 г.

По-незначителен човек, човек с по-малка решимост, човек, който не е рицар от двора на любим крал като Артуир, можеше и да не завърши пътуването. Но сър Джоуан бе замесен от по-добро тесто, отколкото повечето хора. Той издържа самота и лишения, прояви на доброта от страна на непознати, а също и предателство. Сезоните се сменяха и последният етап от пътуването му се падна през зимата. Раните му засъхнаха, заздравяха и се отвориха отново, а чудесното му мускулесто тяло бавно се стопи.

Когато най-сетне се появи в двора на Артуир в Гуинед, не го познаха, докато не се свлече в ръцете на собствения си братовчед, рицаря Моргант, и бе отнесен в леглото, за да бъде нахранен и да почистят гноясалите му рани.

Пратиха вест в покоите на Артуир, който бе измъчван вече цял месец от треска и подуване в челюстта. Болезненото заболяване го бе направило слаб като момиче и макар да настоя незабавно да бъде отнесен в лечебницата при Джоуан, кралицата и онези, които се грижеха за него, го убедиха да остане на легло.

— Сам ли беше? — попита Артуир.

Да, отговориха му.

— У него ли е? Гралът у него ли е?

Не, отговориха му. Нямал нищо освен парцаливите дрехи на гърба си.

Щом чу за завръщането на Джоуан, Мирдин се завтече към стаята, където го бяха пренесли, и нахълта вътре, докато жените миеха раните му. Вонята в помещението беше нетърпима, жените бяха увили лицата си с шалове, но Мирдин дори не трепна. Бързо ги избута настрани и падна на колене, за да доближи ухо до устата на рицаря.

— Намерихте ли Грала?

Джоуан кимна.

Очите на египтянина пламнаха.

— Кажи ми къде е?

Джоуан се опита да отговори, но устните му бяха твърде напукани. Мирдин нареди на най-близкостоящата прислужница да даде на рицаря малко вода.

— Там, където каза сър Валиа — успя да изхрипти Джоуан.

— Тогава защо не е у теб? — едва не изкрещя Мирдин.

Когато рицарят започна да разказва какво се е случило на онзи далечен планински връх, Мирдин заповяда на жените да излязат, така че никой да не чуе думите му. Макар и смазан от изтощение и гаснещ от недохранване и гангрена, той описа всяка подробност от изкачването на планината до момента, когато побягна, за да спаси живота си.

Хората на Аларих ги дебнели в засада. Джоуан не знаеше как са научили, че британците идват. Малко преди началото на атаката Гуалхавад намерил Грала! И дори го държал в ръце, преди с неохота да го остави, за да извади меча си.

Макар противникът да ги превъзхождал петкратно, британците се сражавали доблестно и повалили мнозина врагове. Портауир загинал от удар във врата, а Майлок бил пронизан в корема. Гуалхавад продължил да се сражава и собственоръчно убил седмина, преди да бъде намушкан в гърдите. Джоуан получил тежка рана на ръката и разсечена вежда; когато видял, че е последният жив, хукнал надолу по стръмната пътека да събере мъжете, които чакали на поляната, но за свой ужас ги намерил избити. Свирнал на коня си, сграбчил гривата му със здравата си ръка и успял да го яхне, за да започне дългия си скръбен път обратно към Британия.

— Трябваше да се бия и да умра с братята си — рече Джоуан, а сълзите се стичаха по бузите му. — Но реших, че е мой дълг да се върна в двора на своя крал и да му съобщя, че Гралът съществува. Моля се другите рицари да успеят там, където аз се провалих.

— Чуй ме хубаво — твърдо заяви Мирдин. — Не казвай на никого това, което разказа на мен. Аз лично ще предам думите ти на краля.

Рицарят кимна едва-едва.

— Сър Валиа трябва да бъде освободен — промълви той. — Макар да се провалихме, всичко, което той каза, е истина. Много мислих за него и несгодите му през дългите самотни нощи.

Мирдин отвърна с мрачна усмивка. Лично се беше погрижил Валиа да бъде убит преди три сезона. Нарочно оставена отключена врата на килия, отчаян рицар, жадуващ свободата си — лесно бе да заяви, че Валиа е бил убит при опит за бягство. Една знаеща за Грала уста беше запушена, а сега бе ред на друга. Но преди да успее да издърпа възглавницата изпод главата на Джоуан и да я притисне в лицето му, в стаята влезе кралският лекар с ученика си.

Разочарованият Мирдин продължи към покоите на краля, докато замисляше плана си. Великият владетел стенеше под купчината кожи. Щом видя гадателя си, той се надигна на лакът. Устата му бе изкривена от ужасното подуване на долната челюст.

— Говори ли с него?

— Да, сир.

— Разкажи ми всичко.

Мирдин се подчини. Нямаше друг избор. Артуир като нищо можеше да стане от леглото си по всяко време, за да посети поваления рицар и да научи истината. Мирдин не можеше да рискува да бъде уличен в лъжа или в премълчаване на истини. Поиска обаче всички присъстващи в покоите да излязат. Колкото по-малко хора знаеха, толкова по-добре.

Артуир го изслуша внимателно, възбуден от разкритието, че Гралът е бил намерен, и натъжен, че е бил изгубен отново и че чудесните му рицари Гуалхавад и Портауир са загинали.

— Трябва да организираме нова експедиция — каза Мирдин.

— Да — съгласи се Артуир. — Не малък отряд от мъже, както направихме, а цяла войска. Да вземе Грала със сила. Крал Аларих да върви по дяволите. Победих бащата, ще победя и сина.

— Ще бъде сторено — поклони се Мирдин.

Артуир понечи да стане от леглото.

— Лично ще поведа войската.

— Тук не съм съгласен — възрази гадателят. — Болен сте. Нямате сили. Зима е и прекосяването на морето ще бъде гибелно. Моите уважения, но само ще забавите напредването на войската. Аз ще ида вместо вас и ще ви донеса светата реликва.

Артуир разтърка пулсиращата си челюст.

— Не, нужни са ми съветите ти. Ще изпратя сина си да води войската. Сър Моргант ще бъде до него. Извикайте сър Гуидре. Искам да говоря с него.

Мирдин знаеше, че щом кралят си е наумил нещо, нищо не можеше да го накара да размисли. Гуидре беше призован и дойде в покоите. Кралят нареди на Мирдин да повтори разказа на сър Джоуан за благородния и трагичен поход на Гуалхавад. После беше ред на Артуир да говори. Когато стана ясно, че възлага на най-големия си син да поведе войска да търси Грала, младият мъж падна на колене и русата му коса се разпиля по челото. Сграбчи ръката на баща си и я целуна с благодарност.

— Подготви се бързо — заръча Артуир. — Макар да вали сняг и да вият ветрове, не можеш да чакаш до пролетта. Знаем къде се е намирал Гралът в деня, в който е умрял Гуалхавад. Може би вече е преместен. Може би ще бъде преместен скоро. Не можем да чакаме. Иди в страната на Еурик, победи Аларих, ако трябва, върни се при светата планина и намери Грала. Ти си мой син. Донеси ми го, преди да умра.

Мирдин стисна рамото на младия мъж.

— Не казвай на никого, че знаеш как да намериш Грала. Възможностите за предателство са големи. Дори сред благородни мъже като рицарите на баща ти.

Артуир отпрати всички и извика кралицата.

— Ти почете сина си и с това почете и мен — рече Гуенуифар.

С нейна помощ Артуир изпи малко медовина, но част от напитката потече от подутата му уста върху ризата.

— Не е Гуалхавад, но ще бъде крал и сега е моментът да се докаже.

— Ще бъде опасно.

— Знам. Пази добре Синген, кралице моя. Погрижи се дамите ти да му дават най-прясната храна. Да внимават да не се катери по парапетите. Ако се случи Гуидре да пострада, то малкият Синген ще бъде крал.

Тя целуна съпруга си по челото и нежно избърса лицето му с кърпа.

— А сега ме остави и нареди да извикат Мирдин и Гуидре — заръча Артуир. — Ако Гуидре се провали, а аз умра, трябва да съм сигурен, че Синген ще намери Грала, когато порасне. Моето търсене ще стане негово.

— Прати меча ми на ковача — каза той на Мирдин. — Искам да гравира думи върху предпазителя му.

Мирдин сбърчи чело.

— Какви думи, сир?

— Тези: В страната на Еурик, на свещено високо място легни пред Христа и намери Граала.

— С каква цел? — попита Гуидре.

— За да може брат ти Синген един ден да го намери и да поднови търсенето, ако сегашните ни усилия пропаднат. Само ти, аз и Гуидре знаем това място, Мирдин. Ако някой от нас умре, останалите трябва да кажат на Синген къде да търси, когато порасне. Ще се закълнете ли в това?

Гуидре и Мирдин се заклеха.

— Татко, къде ще го скриеш? — попита Гуидре.

— На едно свещено за мен място. Макар да съм роден отвъд морето, в Галия, домът от детството ми бе замъкът на моя баща. Именно там, заслушан в говора на морето, се научих как да бъда крал, и именно там ще скрия меча.

 

 

Макар да бе слаб и да изпитваше болки, Артуир бе твърдо решен да изпълни собственото си начинание, макар и не така гибелно като задачата на Гуидре. Малко след като сър Джоуан изгуби битката си с гангрената и войската на сър Гуидре замина на дългия си път към страната на Еурик, личната гвардия на Артуир и антуражът му напуснаха замъка Гуинед и се отправиха към Думония. Преходът трая само три дни, но макар Артуир да бе положен в сено и кожи в покрита каруца, пристигна опасно трескав.

Въпреки това, щом стигнаха изоставения замък, в който навремето се помещаваше дворът на великия му баща Утер Пендрагон, кралят настоя да се изправи на собствените си два крака и да отиде до ръба на скалите. Там той вдиша дълбоко соления морски въздух и за момент отново се почувства като момче на прага на приключение.

Присви очи към студеното ярко слънце. Макар да бе изоставен само преди няколко десетилетия, замъкът вече се рушеше. След смъртта на баща си Артуир нямаше причина да остава тук. Кралството му се беше разраснало и Тинтагел бе твърде далеч на запад, за да бъде удобен. За владетеля замъкът Гуинед бе по-добро място да управлява британците и да посреща задморските нашественици. Може би четвърт от камъните на замъка бяха изчезнали, най-вероятно ограбени от местните племена. Артуир се надяваше, че поне някои от блоковете са били използвани за строежа на църкви и параклиси.

Придружен от силни млади мъже, които да го подхванат, ако случайно залитне, Артуир бавно заслиза по стръмната скала. Времето по крайбрежието бе по-меко и нямаше сняг. Когато бе млад, пътеката беше добре отъпкана, но сега бе цялата обрасла и на места почти не се виждаше. Един войник сечеше високите треви с къс меч, докато групата не стигна брега.

Имаше отлив и пясъкът бе мокър и тъмен. Мирдин носеше двуръкия меч на краля. Взе лопатата от един скуайър и прати всички мъже обратно нагоре да чакат. После тръгна с Артуир, готов да му подаде ръка, а кралят се насочи към по-голямата от двете пещери.

— Това място винаги е било вълшебно — каза Артуир, когато стигнаха отвора. — Вътре чувах гласове, гласовете на предците ми. Тук гласът ми ще зове моите потомци. Хайде, да си свършим работата.

Пещерата минаваше от едната страна на скалите до другата и бе осветена от двата отвора. По средата Артуир спря и посочи.

— Копай тук — нареди на гадателя. — Копай дълбоко.

Когато ямата стана толкова дълбока, че на дъното й се появи вода, Артуир извади гравирания меч, целуна го и го уви в наметалото си. Коленете му оставиха отпечатък в пясъка, докато го полагаше внимателно в изкопа. Не след дълго Мирдин засипа ямата и отъпка добре пясъка.

Артуир посочи стената на пещерата над заровения меч.

— Ето там — рече и показа на Мирдин гладък камък. — Извади кинжала си и изсечи кръстния знак в скалата. Той ще бъде пътеводител за Синген, макар да се моля никога да не му потрябва, защото от сърце желая да видя лично Грала, докато съм жив.

 

 

Пътят към Барсино, по който пое Гуидре, бе същият, по който бе минал и Гуалхавад, но тъй като пътуваше с триста души, сто от които бяха войници и рицари, кралският син нямаше проблеми с разбойници и местни главатари. Сериозният им враг беше лошото зимно време и то продължи да ги мъчи до края на пътуването, когато пролетта започна да стопля южните земи. Мирдин се беше погрижил неговият човек Килиан да е част от експедицията, но Гуидре не проявяваше интерес нито към него, нито към съветите му и пиктът остана пренебрегнат. Истинският приятел и довереник на Гуидре бе сър Моргант. Двамата млади рицари водеха заедно колоната и бяха неразделни.

Единствената им по-значителна битка бе край Толоза, столицата на кралството на Аларих. Гуидре заобиколи отдалеч града, за да избегне сблъсъка с много по-голяма войска, но на стария римски път срещу тях се изправиха около стотина бойци и последва свиреп сблъсък. Гуидре копнееше за бой, за да се отърси от еднообразните и досадни месеци. Британците се сражаваха ожесточено и нито един визигот не оцеля през онзи кървав ден. Гуидре изгуби само трийсет мъже и благодари на Бог за великата си победа. Същата вечер Килиан спечели благоволението му, като обяви, че е видял небесен знак — в локвите вражеска кръв съзрял отражението на Грала.

След време стигнаха целта си без по-нататъшни пречки от страна на Аларих. За всеки случай се отказаха от удобствата и удоволствията на Барсино и продължиха направо към Планината на чудесата. Планинската пътека бе точно такава, каквато я беше описал Джоуан, и Валиа преди него. Въоръжени с това знание, Гуидре и Моргант се посъветваха и решиха, че ще е най-добре да разположат войската в началото на пътеката, за да не допуснат изненадваща атака в гръб от визиготите. Малък отряд от най-добрите рицари щеше да ги съпроводи нагоре в планината.

Двайсет мъже започнаха да се изкачват в ранното утро. Първо на кон и после пеша. Не срещнаха жива душа и когато стигнаха поляната, описана от Джоуан, Гуидре бе изпълнен с радост.

— Продължи внимателно и вземи Грала — каза му Моргант. — Аз ще потърся монасите.

 

 

Пролетта се смени с лято и лятото отстъпи пред есента. Артуир бе възстановил здравето си, след като лекарят извади болния зъб. Прие оздравяването си като знамение, че Гуидре е постигнал успех. Мирдин пък продължаваше да гадае по вътрешности на кози, макар да не му беше нужен божествен знак, за да е наясно, че Артуир никога не ще види Грала. Чакаше с надежда всеки ден не завръщането на Гуидре, а вестоносец, който да му съобщи, че Гралът е в Йерусалим и всички кем го очакват там.

В едно свежо и ярко утро стражите по стената видяха приближаваща колона и докладваха на краля и Мирдин.

Двамата се втурнаха към вътрешния двор на замъка заедно с кралицата и всички благородници да посрещнат влизането на колоната.

Първият рицар, който се появи, не беше Гуидре. Вместо него Моргант влезе бавно в двора, навел отчаяно глава.

Артуир изтича до коня му и хвана повода.

— Къде е синът ми? — попита той.

— Мъртъв е, сир. Славна смърт от рана, получена в битка. Сражава се като лъв и изби мнозина, преди да бъде коварно поразен в гръб.

Щом чу това, кралицата започна да вие, а коленете на Артуир се подкосиха.

— Ами Гралът?

— Предателство — отвърна Моргант, докато слизаше от коня. Впери поглед в Мирдин и изрече: — Гуидре успя! Държа го в ръцете си! Видях го. И тогава последва коварна атака. Нахвърлиха ни се мъже, които дебнеха в засада. Знаеха, че идваме. Гуидре се сражава свирепо, като истински кралски син. Съсече ги всички, но Гралът изчезна в разгара на битката и с огромна скръб трябва да кажа, че не успях да го намеря отново. В планината имаше монаси. Може би знаеха къде е, но дори когато ги подложих на най-сурови мъчения, не успях да ги накарам да проговорят.

— Аларих ли беше? — гневно попита кралят. — Той ли стои зад това позорно дело?

— Не беше Аларих, сир.

— Кой тогава?

— Мирдин! — извика Моргант и посочи поразения гадател. — Килиан каза името му. „За «Кем»! — извика той на нападателите. — За Мирдин! Избийте ги всички!“ Не зная повече, защото го съсякох, след като изрече предателските думи.

— Долен мошеник! — писна Мирдин. — Как смееш да ме клеветиш?

Лицето на краля потъмня от ярост.

— Тишина! — изрева той. — Къде е тялото на сина ми? Какво стана с него?

Моргант се приближи до краля, за да може само той да чуе думите му.

— Заех се да ви го върна жив, сир. Носехме го на носилка през чужди земи цели два месеца, докато състоянието му не се влоши ужасно. Стигнахме до замъка Малеоре в Северна Галия, където ви е родила майка ви кралица Игрейн. Утер Пендрагон воювал в онези земи и той ви кръстил Артуир Малеорски. Господарят на имението ни прие топло и ни даде храна и подслон, а дамите му се погрижиха за Гуидре. Един нормански лекар каза, че кралското му ребро го е спасило от моментална смърт, и отвори раната, за да могат лошите течности да изтекат по-лесно. Това възстанови сина ви дотам, че можеше да приема храна и напитки и да възвърне донякъде силите си. Именно тогава поиска перо и пергамент. Не зная какво е точно написал, макар мрачният му разказ да е за загубата на Грала. Нареди пергаментът да остане в замъка Малеоре, в случай че поради предателство или злощастие не стигнем до двора ви. Уви, после треската му се върна и вече не можеше да бъде спасен. По негово желание беше погребан край замъка Малеоре. — Моргант повиши глас, за да го чуят всички събрали се. — С голяма мъка на сърцето призовах мъжете да прекосим морето и да се върнем тук, водени от желанието да отмъстим за смъртта на Гуидре и да видим как предателят Мирдин ще си получи заслуженото.

Мирдин бе гледал със страх в очите как двамата мъже си шепнат. Нямаше къде да бяга, затова остана на място, разтреперан от ярост.

— Ела тук, Моргант — изсъска той. — И ме наречи предател в лицето.

Моргант закрачи, вирнал гневно брадичка, докато не се озова лице в лице с египтянина.

Случи се толкова бързо, че рицарят не успя да реагира.

Мирдин замахна със скрития кинжал и преряза гърлото му, от което бликна червен фонтан.

Докато Моргант падаше на колене, стиснал зейналата рана, Артуир изкрещя „Меч!“, без да се обръща към никого конкретно.

Един стоящ наблизо рицар извади меча си и го подаде на своя крал.

— Какво ще кажеш, преди да те убия, Мирдин?

Египтянинът приличаше на уловено в капан животно. Докато отстъпваше заднешком, мъжете направиха преграда, за да го притиснат. Гадателят размаха кинжала, за да ги задържи на разстояние.

— Гралът не е за някакви си крале — изсъска той. — А за такива като мен, които знаят какво да правят с него.

Артуир пристъпваше крачка след крачка към него.

— И какво щеше да направиш с него?

Мирдин плю в прахта.

— Не ти е дадено да знаеш тези неща. Може и да си крал, но си оставаш низше създание. — Той пусна кинжала си и извика: — Наричаш кралството си страна на рицарството. Някой ще ми даде ли меч?

Никой не помръдна.

— Меч за тази свиня! — изрева Артуир.

Някой хвърли оръжието си и то изтрака в краката на Мирдин. Египтянинът го вдигна и зае бойна стойка.

Артуир се хвърли напред със смразяващ кръвта вик и Мирдин направи същото. Сякаш два елена се бяха втурнали презглава един към друг, за да ударят рогата си.

И двамата оцеляха при свирепия сблъсък и отстъпиха на разстояние един от друг.

После се втурнаха отново, но след втория сблъсък двубоят приключи.

И двамата успяха да прободат противника си в гърдите.

Мечът на Артуир прониза главната артерия на Мирдин. Египтянинът умря без звук, загледан изцъклено в слънцето.

Артуир остана жив достатъчно дълго, за да чуе риданията на Гуенуифар и да почувства устните й върху своите.

Опита се да заговори, но кръвта напълни дробовете му и забълбука в устата.

Трябваше да говори.

Как иначе можеше да й каже къде е заровил меча си?

Как иначе Синген можеше да поеме на път, когато възмъжее?

Но не успя да произнесе нито дума. Докато животът го напускаше, при Тинтагел имаше прилив и студените вълни се плискаха леко в кръстния знак над мястото, където бе погребан двуръкият сребърен меч на краля.