Глен Купър
Възкресителят (13)

12.

В хотелската стая Артър и Клер седнаха на леглата си с по чаша скоч от минибара. И той започна разказа си за последните няколко седмици. Говореше ясно, хронологично. Когато правеше презентации в компанията и на конференции, Артър винаги грабваше вниманието на аудиторията; същото определено беше в сила и сега. Клер слушаше жадно разказа му за Граал чешитите, влизането с взлом в дома на Ендрю Холмс, чувството му, че е мишена и го следят, подлудяващото бездействие на полицията, несправедливото му уволняване след злепоставянето на президента на компанията и как беше направил откритието си в Уоруикшър днес през деня. Оказа се, че Клер е чела „Смъртта на Артур“ в училище и като малка е проявявала интерес към света на крал Артур, но по-големият интерес към науката оставил краля на британците на заден план.

— Е, това е — завърши най-сетне той. — Друго няма.

— Наистина невероятно — въздъхна тя. — Помежду ни няма абсолютно нищо общо, а изведнъж се появява някаква шантава връзка. При това не каква да е, а Светият Граал.

— Наистина е шантаво — съгласи се Артър. Скочът в минибара беше свършил и той се насочи към брендито.

— Трябва да проверя разписанието на влаковете — рече тя. — Утре трябва да се връщам.

Без да обръща внимание на коментара й, Артър вдигна стария сандък и го постави на леглото си.

— Какво ще кажеш да погледнем?

Очите й светнаха в очакване.

Артър вдигна капака и внимателно извади съдържанието, разполагайки го на всяка равна повърхност в стаята. Дрехите, сребърните предмети и библиите заеха столовете и нощните масички. Пергаментите получиха почетното място на леглото.

Артър намери писмото до Уейнфлет и й го прочете на глас. Беше си мислил за документа през целия път обратно от Уоруикшър.

Оказваше се, че е нещо повече от потомък на сър Томас Малори. Ако писмото можеше да се приеме за достоверно, излизаше, че е потомък и на самия крал Артур! Веригата откровения бе зашеметяваща. Нищо чудно, че Холмс бе толкова развълнуван по телефона. Повечето сериозни учени смятаха, че сведенията от онази епоха са в най-добрия случай спорни и че крал Артур е по-скоро митичен персонаж, измислен да удовлетвори нуждите на средновековната попкултура. Защо, ако е имало истински крал Артур, живял през 6-и в. или някъде там, името му не се споменаваше в трудовете на малцината историци от онази епоха — Гилдас от 6-и в., Беда от 8-и в. и Нений от 9-и в.? Крал Артур не подаваше глава в писаната история до Джефри от Монмаут^[1], който през 1136 г. бе написал в своята Historia Regum Britanniae^[2]: „И дори славният крал Артур бил смъртно ранен; и преди да го откарат на остров Авалон, за да излекуват раните му, той дал британската корона на роднината си Константин, син на Кадор, херцог на Корнуол, в лето Господне петстотин четиресет и второ“.

Артър обясни на Клер значението на източника — той даваше известно потвърждение за историчността на крал Артур, а заедно с него — и откъслечни данни от генеалогията, която свързваше краля не само с Томас Малори от 15-и в., но и с Артър Мелъри от 21-ви в.

Би дал всичко на света да можеше да поговори с Холмс за писмото. Ендрю бе звучал толкова уверен по телефона. В писмото до Уейнфлет обаче нямаше нищо, което да гарантира, че мечът на Артур, както и Граалът, наистина могат да бъдат намерени.

Артър остави писмото и се зае да разучава останалата част от купчината, която не беше преглеждал. Резултатът бе разочароващ. Повечето пергаменти представляваха скучни правни документи на рода Малори от 16-и и 17-и в. — нотариални актове, завещания, договори за прехвърляне на земи и тъй нататък.

Но след това всичко се промени.

— Е, това вече е нещо — промърмори той, обръщайки поредния лист.

Незабавно разпозна характерния сбит почерк на Томас Малори от писмото до Уейнфлет — при това не само върху този лист, но и върху следващия.

— Това е втори документ, написан лично от Томас Малори.

Извини се, че трябва да помълчи, докато прегледа пергамента. Нужни му бяха само няколко минути да разбере какво е открил.

Книгата на Малори Le Morte Darthur, както е среднофренското изписване, използвано от него, била издадена за първи път от лондонския печатар Уилям Какстън през 1485 г., около четиринайсет години след смъртта на автора. Смяташе се, че Какстън се е сдобил с ръкописи и различни истории за крал Артур, написани от ръката на самия Малори или на някой писар. Печатарят ги събрал в един общ том, като добавил предговор, написан от самия него. Предговорът открай време се смяташе за необичаен документ — след като обяснява необходимостта да прослави качествата на такъв велик християнин като крал Артур, Какстън се впуска в подробно и напълно ненужно описание колко глави се съдържат във всяка от двайсет и едната книги на произведението.

Тъй като в ръкописа от Уинчестър, единственото запазено копие на „Смъртта на Артур“, написано от самия Малори, липсва въведение, имаше основания да се смята, че предговорът е написан от друг, най-вероятно от Какстън.

— Трябва ми копие от „Смъртта на Артур“ — внезапно каза Артър. Представи си собствената си книга като малка купчинка пепел.

— Долу сигурно има компютър — отбеляза Клер. — Може да се намери онлайн, сигурна съм.

— Имам лаптоп в чантата си.

Артър скочи от леглото и изруга, когато откри, че батерията е изтощена. Включи машината в захранването и се обади на рецепцията да поръча безжична интернет връзка.

Щракна на първото попаднало му пълно копие на книгата и отвори направо на предговора.

Зачете на глас:

— И за да научите накратко съдържанието на този том, разделил съм го на двайсет и една книги, а всяка книга на глави, както следва по Божия милост: Първата книга ще разкаже как Утер Пендрагон родил благородния завоевател крал Артур и съдържа двайсет и осем глави. Втората книга разказва за благородния рицар Балин и съдържа деветнайсет глави. — И продължи в същия дух до последното изречение: — Общо книгите са двайсет и една и съдържат петстотин и седем глави, както ще видите по-нататък.^[3]

Артър отново насочи вниманието си към пергамента. Ръкописът без дата описваше броя на главите. Текстът бе на причудливия средноанглийски, използван по времето на Малори:

И за по-разбираемо разделих съдържанието на този том на xxj книги, и всяка книга на глави, както следва по Божия милост. Първата книга разказва как Утер Пендрагон зачена благородния завоевател крал Артур и съдържа xxviij глави. Втората книга разказва за благородния рицар Балин и съдържа xix глави.

Артър набързо сравни текста от първия пергамент с предговора на Какстън.

— На практика се повтарят дума по дума — установи той. — Това означава, че предговорът най-вероятно е написан не от издателя, а от Малори.

— Това важно ли е? — попита Клер.

— Не съм сигурен. Поне е интересно за историците.

След това Артър насочи вниманието си към втория лист и беше възнаграден.

Зачете писмото на глас за Клер, но си представяше, че Холмс също слуша.

— Уви, враговете ми, онези безбожници, наричащи се кем, успяха да ми попречат да тръгна да търся Граала. Сега съм стар и твърде немощен. Но като ме хвърлиха в затвора за всички тези години, те ми дадоха време и Бог ме благослови с възможността добре и пълно да опиша историите за моя благороден предшественик, великия Артур, краля на британците. Моля се някой Малеоре, който дойде след мен, да намери този пергамент и да поеме да търси Сангреала. За да стигне до Граала, този мъж първо трябва да намери меча на Артур, който намерих и аз самият и който скрих добре, за да го запазя от ръцете на врага. Откривателят на Сангреала трябва да бъде с остър ум, доблестен и с чисто сърце. Скривалището на меча може да бъде намерено в предговора на „Смъртта на Артур“ в съзвучие със самата история, стига човек да е внимателен като свещениците, които се грижат за тайнствата на зелените акри на Уоруикшър, описани в „Книгата на Страшния съд“ от времето на крал Уилям I. Замислих тази загадка, за да направя търсенето истинско за наследника, който притежава това писание и има куража и Божията благословия да намери най-святото от светите, а именно — Граала на Христа.

Артър остави листата на леглото и се загледа в пространството.

„Това е имал предвид Холмс.“

— Все едно говори направо на теб — тихо рече Клер.

Артър изпитваше същото чувство. Това вече беше неговото търсене. Било е такова от мига, когато се беше сблъскал с мъжа с пистолета.

— Трябва да се обадя — каза той.

Звънна на домашния телефон на Тони Феро и се извини, че го търси в такъв късен час.

— Тони, няма да повярваш на какво се натъкнах в Уоруикшър. Или по-точно, на какво се натъкнахме.

— Ние ли?

— Холмс е бил там преди мен.

Тони беше сериозен учен, щеше да се въздържи от преценка, докато лично не се запознае с документите. Дори даде за пример някакъв сложен фалшификат на средновековен ръкопис, струвал работата на негов колега. От другата страна на телефонната линия обаче имаше двама Тони; единият бе изпълнено с нетърпение момче, изгарящо от желание да заподскача от радост, а другият уважаван историк, който иска да си запази репутацията. В края на разговора момчето надделя.

— Можеш ли да дойдеш в колежа утре? За бога, Артър, представяш ли си, ако ръкописите се окажат автентични? Та това ще бъде не само най-категоричното доказателство за съществуването на крал Артур, откривано досега, но и конкретна, а не митологична връзка с два основни елемента в историите за него — Екскалибур и Граала. Трябва да пийна нещо силно за успокоение.

Докато Артър говореше, Клер лежеше на леглото си и го наблюдаваше. Изглеждаше готова да заспи.

— Можеш ли да вземеш по-късен влак утре? — попита я Артър, след като затвори.

— Защо?

— Искам да те запозная с Тони Феро. Ела първо с мен до университета. Намира се близо до гара „Сейнт Панкрас“.

Когато тя се съгласи, на Артър изведнъж му олекна.

Телефонът му иззвъня. Номерът не му говореше нищо. Обаждането бе кратко и напрегнато и когато приключи, Клер попита кой го е търсил.

— От пожарната. Искат да говорят с мен. Не съм сигурен как са научили номера ми. Никак не ми се иска да се връщам при къщата, но май нямам избор.

— Да дойда ли с теб?

— Не, остани тук и се наспи. Ще се върна.

 

 

Много добре знаеше какво ще види. Пожарникарите още бяха там и поливаха почернелите срутени стени. Въпреки това беше някак сюрреалистично и ужасно тъжно едновременно предметите от живота му да са превърнати във въглени и пепел.

Артър се представи на заместник-командира на бригадата, който му прочете кратко конско, че е напуснал местопроизшествието. Артър скалъпи някаква история, че е избягал от уплаха и е отишъл при приятел да хапне и да пийне няколко питиета, за да се успокои.

— Добре че се съгласихте да се върнете, господин Мелъри. В противен случай щеше да има сериозно разследване. Надушихте ли газ преди експлозията?

— Не.

— Някакви проблеми с газовия котлон?

— Никакви.

— Разбирам. Някакъв минувач се обадил да съобщи за силна миризма на газ, идваща от къщата ви.

— Същото ми казаха и от полицията.

— Значи сте говорили с тях?

— Да, аз им се обадих.

Пожарникарят извади визитка и му я подаде.

— Инспектор Хобс беше тук доскоро. Имаше мобилния ви номер. Каза, че иска да ви разпита.

— Вече разговаряхме.

— При предварителния оглед открихме следи от запалителна течност в района на преддверието. Можете ли да обясните за какво става дума?

— Хобс нищо ли не каза по въпроса?

— Всъщност каза. Идвал е в дома ви преди това. Твърди, че сте имали газена лампа.

Значи Хобс не беше споменал за коктейла „Молотов“. Артър също нямаше намерение да го прави. Не искаше вече да има нищо общо с полицията. Откъде Хобс знаеше, че не е бил сам? Имаше само едно обяснение. Следили са го. Заинтересованите групи са се добрали до полицая. Претупаното разследване на трагедията с Холмс изведнъж намери обяснението си.

— Наистина имах лампа — глухо рече Артър.

— Не сте я използвали тази вечер, нали?

— Не.

— Е, благодаря, че се появихте. Може да се наложи да ви зададем някои допълнителни въпроси. И ви съветвам да се обадите на застрахователя си, за да задвижите нещата. Късметлия сте, господин Мелъри. Всичко можеше да бъде много по-лошо, отколкото е.

По-надолу по улицата Григс запали колата си и потегли. Натисна бутона за бързо набиране.

— Е? — попита Харп.

— Върна се. В момента е с пожарникарите.

— Успя ли да го разгледаш?

— Изглеждаше уплашен.

— Добре.

— Да. Бих казал, че планът проработи. За една вечер по него стреляха и хвърлиха запалителна бомба. Изгубил е работата си, а сега и дома си. Ужасно е мотивиран и няма какво да му отвлича вниманието.

— Така е — потвърди Харп. — Сега му остава само да намери Граала.

 

 

Когато Артър се върна в хотела, стаята бе тъмна. Клер спеше. На светлината на мобилния телефон Артър видя всичките й дрехи, сгънати на спретната купчинка. Той се съблече по боксерки и също си легна. През няколкото минути, преди сънят да надделее, предпочиташе да си мисли за голата жена на една ръка разстояние от него, отколкото за почернелите руини на къщата.

 

 

Кабинетът на Тони Феро във факултета по английски език и литература се намираше в подобния на лабиринт комплекс на Лондонския университетски колеж в Блумсбъри. По размери беше по-скоро килер, отколкото кабинет, и едрият мъж изглеждаше комично сбутан зад бюрото си.

Артър представи Клер.

— Защо никога не ми се случва красива французойка да ми падне от небето на прага? — в типичния си стил попита Тони. — Светът е адски нечестно място. Е, да видим пергаментите — премина по същество той. — Почти не успях да мигна.

Артър и Клер гледаха мълчаливо цели десет минути, докато Тони четеше дума по дума и разглеждаше документите през лупа. Когато приключи, той вдигна очи и се загледа ужасно сериозно в Артър.

— Е? — попита Артър.

Тони почука със сгънатите си очила по бюрото и издиша. Артър не беше забелязал, че приятелят му от доста време е затаил дъх.

— Това е най-великият момент в живота ми — най-сетне обяви Тони. — Или може би най-великият момент в академичния ми живот, ако трябва да съм точен, но между нас казано, по-велик е от раждането на децата ми, което беше огромна каша. Мисля, че тези документи са абсолютно автентични. Без никакво съмнение. Носителят е правилният, мастилото е правилното, граматиката и синтаксисът — също. Лично съм имал възможност да проуча подписа на Томас Малори от ръкописа от Уинчестър и той е идентичен с подписа от писмото до Уейнфлет. Единствено съжалявам, че Холмс не е тук да сподели този триумф с мен.

Артър кимна.

— Напълно споделям чувствата ти.

Тони преглътна сълзите си.

— Нямах представа, че си мутант — подхвърли той.

Артър повдигна вежда.

— Имаш допълнително ребро. Стани, искам да го опипам.

— О, това ли било. Наистина ли?

— Абсолютно. Приеми го като първично проучване. Вдигни си ризата. Можете да отместите поглед, госпожице Понтие — каза той и очите му проблеснаха дяволито.

Артър стана и оголи хълбока си.

— Ами ако някой влезе? — попита шеговито.

— Ще му кажа, че те обичам.

— Другата страна още е малко чувствителна — предупреди Артър.

Тони се пресегна над бюрото си и опипа дясната му страна над черния дроб.

— Съвсем малко и късо — рече той. — Рядко се среща, нали?

Артър седна на мястото си.

— Така са ми казвали.

След напрегната пауза Тони каза:

— Трябва да публикуваме това, нали разбираш. Абсолютно задължително е. Най-логичното място е списанието, издавано от Санди. Ще трябва да включим нея и Ерън колкото се може по-бързо. Както и останалите чешити, разбира се.

Артър поклати глава.

— По-кротко. Ще публикуваме, по-точно ти ще публикуваш, когато му дойде времето. Това е по твоята специалност, не по моята. Можеш да задържиш цялата слава за себе си, Тони. Аз просто искам малко време, за да потърся на спокойствие меча и Граала.

— Разбира се! — изрева Тони. — Имаш цялото време, което ти е нужно. Академичните колела се въртят бавно. Когато дойде време да напиша статията, ще сложа името на Холмс на първо място. Той напълно го заслужава. Но не се заблуждавай, че ще успееш да се скриеш в сенките, момчето ми. Вече си медийна звезда, защото се показа като свестен тип. Представяш ли си какво ще стане, когато светът разбере, че крал Артур най-вероятно наистина е съществувал, а ти си негов потомък, при това с кралско ребро? Ще те канонизират, друже. Сигурно ще доживеем да видим мутрата ти на пощенски марки и покривки за чай!

— Господи, Тони, нямам намерение да се безпокоя за това точно сега. Ще бягам. Ще бягам като луд, преди убиецът да се е появил отново.

— Тревожа се за безопасността ти. Странни неща стават. Ужасно съжалявам за къщата ти.

— Старая се да внимавам.

— Полицията не ти ли помага?

— Тъкмо напротив. Не мога да го докажа, но имам чувството, че са замесени. Прекратих контактите с тях.

Тони поклати сериозно глава.

— Лошо. Много лошо. Ако нямаш къде да отседнеш…

— Благодаря, но не.

— Разгада ли нещо от уликите на Малори? От предговора на „Смъртта“? От „Книга на Страшния съд“?

— Още не. Съвсем в началото съм. Трябва ми копие на „Книга на Страшния съд“. Да ти се намира подръка?

Тони имаше две бройки и връчи на Артър дебел том с тежестта на тухла.

— Можеш да ме използваш като справочник. Както и останалите чешити — предложи Тони. — Мисли за нас като за твоя мозъчен тръст.

— Добре. Можеш ли да повярваш, Тони! Истинско търсене на Граала!

— Невероятно, но истина, нали? Холмс беше прав, Артър. Това е твоето търсене. Мога ли да направя копие на писмата, за да ги разгледам по-подробно? Ще ги държа винаги у себе си.

Тримата тръгнаха по коридора към стаята с копирната машина.

— Какво мислиш за онези кем, за които споменава Малори? — попита Тони, докато внимателно поставяше първия пергамент върху стъклото на ксерокса.

— Никога не съм чувал тази дума. А ти?

Тони взе първото копие.

— След като я спомена вчера, направих бързо търсене на свързаните омоними — Q-E-M, Q-U-E-M, K-E-M, K-H-E-M и C-H-E-M. Khem е египетската дума за черно, това е единственото, на което попаднах. В средновековната ми база данни няма абсолютно никакво споменаване на това име. Но звучи интригуващо, като се имат предвид проблемите на Малори със закона. Определено е имал врагове. — После се обърна към Клер. — А вашата роля във всичко това каква е?

— Моята роля ли? Ами, не знам. Трябва да се връщам във Франция.

— Жалко — промърмори Тони.

Артър и Клер излязоха навън и тръгнаха към „Сейнт Панкрас“.

Беше очаквал този момент, цяла сутрин бе мислил какво да каже и сега думите се изляха като порой от устата му.

— Знам, че е прекалено, но бих искал да останеш. Поне още малко. Ще имам нужда от помощта ти, от човек, с когото да споделям идеи.

— Артър, аз…

Той не я остави да довърши изречението.

— Клер, двамата почти не се познаваме. Но не искам да те пускам да си отидеш така лесно.

Тя рязко пое дъх и сведе поглед. Бузите й пламнаха.

— Ужасно е неловко — продължи да я притиска Артър. — Не е точно като да поканиш момиче на среща. Каня те на приключение. Ще останеш ли за няколко дни? Появи ли се и най-малкият намек за опасност, веднага си тръгваш.

— Но аз нямам дори дрехи.

— Значи сме двама — изтъкна той.

Тя вдигна очи. Отговорът й бе „да“.

Простичката дума повдигна духа му и създаде малък, но щастлив проблем. Дали да стисне ръката й? Да я докосне по рамото? Да я целуне? Нито една от възможностите не му се струваше уместна, така че той измънка само едно „страхотно“, незабавно смени темата и заговори за пазаруване.

В „Маркс и Спенсър“ на Ковънт Гардънс Артър бързо подбра някакъв годен за ползване гардероб и вещи за себе си и отиде да търси Клер в отдела за женско облекло. Подобно на повечето мъже, остана да чака настрана, докато тя разглеждаше бельото, и приближи, когато продължи с горните дрехи и обувките. Тя избираше с лекота, бързо вземаше решения и игриво му показваше нещата за одобрение. Той даваше съгласието си с кимане, усмивка или вдигнати палци.

Интермецото му доставяше удоволствие — от доста време не се бе чувствал толкова безгрижно, докато я наблюдаваше как снове като топче от флипер между рафтовете.

На касата настоя да плати и за нея и тя с неохота се съгласи. Накрая се сетиха да се отбият и в отдела за чанти, откъдето взеха два куфара с колелца, за да носят по-лесно покупките.

Изкараха багажа на паркинга и се върнаха в хотела. По пътя Артър нервно поглеждаше в огледалото за подозрителни коли. Клер прати имейл на шефа си в Модан с молба за няколко дни отпуска. След като стигнаха в „Кантли Хаус“, тя се преоблече. Когато излезе от банята, Артър долови аромат на парфюм. Не я беше видял да купува парфюми, затова заключи, че е държала шишенцето в чантата си, и остана приятно изненадан, че е решила да го използва.

Артър поръча да им донесат сандвичи и се заловиха за работа. Артър извади най-важните документи от сандъка и двамата се настаниха на оправените легла. Той зачете на глас текста, който смяташе за най-важната част от най-важния пергамент:

За да стигне до Граала, този мъж първо трябва да намери меча на Артур, който намерих и аз самият и който скрих добре, за да го запазя от ръцете на врага. Откривателят на Сангреала трябва да бъде с остър ум, доблестен и с чисто сърце. Скривалището на меча може да бъде намерено в предговора на „Смъртта на Артур“ преди самата история, стига човек да е внимателен като свещениците, които се грижат за тайнствата на зелените акри на Уоруикшър, описани в „Книгата на Страшния съд“ от времето на крал Уилям I.

— Е, отговаряш ли на изискванията? — попита Клер. — С остър ум, доблестен и с чисто сърце?

— Може би две от трите.

Тя се усмихна.

— Кое липсва?

— Ти ще трябва да решиш. Какво знаеш за „Книга на Страшния съд“?

— Чувала съм за нея, но трябва да кажа, че не беше включена в учебната ни програма.

Артър вдигна копието на Тони.

— Дръж.

Тя изпъшка, когато улови тежката книга, отвори я на случайна страница и се зачете за известно време.

— Боже мой, цялата ли е такава? Това сигурно е най-отегчителната книга, писана някога.

— Доста е суха, да. Все едно четеш счетоводните отчети на някоя фирма.

— Само че това са отчети за цяла страна, нали?

— Страна от единайсети век, в която можеш да изброиш и опишеш всички свине, крави и рала.

Артър взе обратно книгата на Тони, без да има ни най-малка представа откъде да започне. Държеше в ръцете си том от хиляда и петстотин страници, изписани с такъв дребен шрифт, че уморяваше и неговите млади очи. Клер използва лаптопа му, за да намери онлайн версия.

Книгата била съставена по замисъл на Уилям Завоевателя, който през 1085 г. решил, че трябва да знае точно колко богато е кралството му. За целта изпратил пратеници и чиновници из цяла Англия да запишат колко земя има във всяко графство, колко земя и добитък притежава самият крал и какви годишни приходи му се полагат. Подробното преброяване било извършено бързо и ефективно, след което било събрано и преписано в два обемисти тома, известни като Големия и Малкия, от един-единствен писар в Уинчестър, който използвал стилизирана и съкратена чиновническа версия на латинския. Твърдеше се, че преброяването било толкова подробно, та нито един вол, крава или прасе не останали незабелязани от кралските преброители.

Кралят гледал изключително сериозно на ръкописите и не след дълго вместо „Книги на домакинствата“ започнали да се наричат „Книги на Страшния съд“, напомняне за страховития последен ден, когато християните щели да научат съдбата си. Тогава, както и сега, смъртта и данъците били единствените сигурни неща. Крал Уилям научил, че притежава процъфтяваща страна с огромни земи, а неговите барони и архиепископи му дължали всяка година солидни суми.

Артър разсеяно отвори книгата напосоки и погледът му спря върху описа на село Малден в Съри. Прочете го на глас на Клер.

— Завладяващо четиво, няма що — добави той.

Робърт от Уотъвил държи СТАР МАЛДЕН от Ричард. Хердинг го държи от крал Едуард. Тогава било оценено на 8 кожи, а сега на 4. Има земя за 5 рала. Личната му земя е 1 рало с 14 вилани, както и 2 бордари с 4 рала. Има параклис и трима роби, мелница, даваща 12 ш., и 4 акра поляни. От пашата, 1 прасе от 7 прасета. От тези кожи елин рицар държи 1 кожа и 1 виргата, има 1 рало, 1 вилан и 1 бордар, и 1 акър поляна. Всичко е оценено на 7 паунда, сега на 6 паунда 12 ш.

След справка с показалците и бележките Артър успя да дешифрира описа. Робърт от Уотъвил, саксонският арендатор през 1086 г., обработвал земята в Малден от името на Ричард Хердинг, главния арендатор, подчинен на Едуард Изповедника, който бил крал малко преди норманското нашествие от 1066 г. Имотите на Малден първоначално били оценени на 8 кожи земя (около 120 акра или 50 хектара), а сега само на 4. Уотъвил притежавал свое собствено рало и орна земя, на която работели 14 селяни. Двама по-дребни арендатори също имали малко земя и свои рала и прасета, като всяка година дължали по едно прасе на Уотъвил. Селото имало параклис и трима селяни без земя. Имало също мелница, която плащала на Уотъвил 12 шилинга годишно, както и 4 акра пасища. Някакъв безименен рицар контролирал малко повече от една кожа земя и имал неколцина работници. Стойността на имотите в Малден възлизала на 7 паунда през 1066 г. и на 6 паунда и 12 шилинга през 1086 г.

Артър запрелиства книгата, като преглеждаше село след село и скоро беше затрупан от порой сухи факти и числа. Как можеха да се ориентират във всичко това? Защо Томас Малори е решил да използва точно тази книга, за да скрие тайната си? И как изобщо е имал достъп до нея? След като прекарала едно или две поколения в съкровищницата в Уинчестър, „Книга на Страшния съд“, прибрана в обкован с желязо сандък, била прехвърлена в двореца Уестминстър от крал Хенри II, където и останала през следващите 600 години. Това означаваше, че Малори е получил разрешение от някой висш служител в двора на Хенри VI, за да я разгледа.

Клер остави лаптопа и помоли за пергамента. Прочете го наум и присви замислено очи.

— Виж, онзи Томас Малори несъмнено е бил много интелигентен, щом е написал прекрасна книга като „Смъртта на Артур“, но доколкото знаем, не е бил математик или нещо подобно.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че този негов код, загадка или както там трябва да се нарече, не е кой знае колко ужасно сложен. Има само два елемента — предговорът и „Книга на Страшния съд“. Най-важното е да се знае, че са нужни и двете. Казва го в това писмо, което е адресирано на практика до теб през времето.

— Добре — кимна Артър, — но откъде да започнем? От предговора или от „Книга на Страшния съд“?

— Не знам.

Артър и Клер останаха в стаята през остатъка от деня и до късно вечерта, като четяха „Книга на Страшния съд“ и „Смъртта на Артур“ и препрочитаха пергаментите. Артър изпълни бележника си със записки. И двамата се опитваха да намерят връзки, но всичките им усилия водеха до задънени улици. Накрая умората взе връх. Те слязоха в ресторанта да вечерят, след което продължиха да работят още няколко часа, докато не блокираха.

Докато Клер беше в банята, Артър се съблече и си легна. Престори се, че не я гледа, когато тя излезе, облечена в проста къса нощница, досущ като ученичка. Тя му се усмихна почти смутено и се пъхна под завивките. На изгасена светлина Артър се замисли за момичето, лежащо толкова близо до него, но скоро се унесе в лабиринта от сънища, образуващи странна смес от Камелот на Артур, „Книга на Страшния съд“ на Уилям Завоевателя и собствената му горяща къща.