Глен Купър
Възкресителят (26)

25.

Барселона, 1883 г.

Представляваше доста внушителна фигура — трийсетгодишен, намерил мястото си в трудния, конкурентен свят на професионалната архитектура в един град, който се определяше като архитектурното бижу на Европа.

Вече имаше репутацията на изгряваща звезда и вървеше изправен, с високо вдигната глава, изпънати рамене и целенасочена походка. Макар далеч да не беше висок и в никакъв случай не можеше да бъде наречен красив, хората все пак се обръщаха след него. Причината бе в увереното му държане, червеникавата коса, внушителната брада и невероятните сини очи.

Излезе от жилищната сграда, вдъхна с наслада все още топлия есенен въздух с аромат на прясно изпечен хляб и печено на шиш месо и тръгна по тясната уличка. До срещата му в района Ейксампле оставаше един час и той наложи умерено темпо, за да пристигне навреме.

— Добър ден, сеньор Гауди — поздрави го шивачът от отвореното си ателие.

Беше потънал в мисли и поздравът го сепна.

— Добър ден. Да, точно така. Чудесен ден. Без нито едно облаче в небето.

Толкова неща се тълпяха в главата му. През петте години, откакто получи дипломата си за архитект, поръчките направо валяха. Първо работническата кооперация „Ла Обрера Матаронезе“. Каза Висенс, голяма къща в района Грация. И ловен павилион за влиятелния индустриалец Еусеби Гуел, който намекна, че ако нещата тръгнат добре, може да има и други поръчки. Днешната среща беше донякъде досадна. Търговец на книги на име Бокабела, с когото никога не беше се срещал, но който се славеше като скандален ексцентрик, беше започнал частно финансиран църковен проект. Нова катедрала в град, който вече си имаше една — обичаната от всички катедрала „Свети кръст и света Еулалия“.

Явно е имало проблем с първия архитект, нает за проекта. Франсиско де Паула дел Вилар се беше задържал само една година и накрая бе вдигнал ръце заради разправиите си с Бокабела. Хуан Марторел, един от старите професори на Гауди и покровител на невероятно талантливия млад мъж, го беше препоръчал и от уважение към наставника си Гауди се съгласи да се срещне с книжаря.

Докато приближаваше строителната площадка северно от пълния с файтони моден Авингуда Диагонал, Гауди видя армията от работници на големия ограден участък. Имаше частично положени основи, но бе невъзможно да се определи дизайнът на сградата. Гауди беше чувал, че замисълът е за някаква неоготическа катедрала, но не бе обърнал особено внимание на приказките. Имаше си предостатъчно свои проекти, които да занимават мислите му.

Бокабела го забеляза пръв и се завтече да го посрещне.

— Вие трябва да сте Гауди — извика той отдалеч. — Казаха ми, че имате червена коса, а вие сте единственият червенокос мъж, когото виждам тук!

Бокабела беше побелял и носеше гъсти бели мустаци. Бе два пъти по-възрастен от Гауди, но се движеше като младеж с малки бързи крачки. От него бликаше безгранична енергия. Когато стигна на една ръка разстояние от младия архитект, той спря и впери поглед в него.

— Това е провидение, сеньор! Не може да има друго обяснение. Завчера сънувах, че спасителят на моя проект, който онзи разбойник Вилар се опитваше да унищожи, ще е синеок! Вие имате най-сините очи, които съм виждал някога!

Гауди не знаеше как да отговори и затова просто каза:

— За мен е удоволствие да се запознаем, господине. Делото ви и вашата филантропия от името на църквата са ми добре известни.

Бокабела бе основателят на група, посветила се на свети Йосиф, който според привържениците й не е получил заслужено уважение като Дева Мария. „Цялото семейство е важно — разпалено обясняваше Бокабела. — Това не означава, че омаловажаваме Светата майка или Младенеца. Но Йосиф е бил съпруг на Мария, а в живота на християните няма нищо по-важно от семейството. Това е особено важно за бедните и нещастните сред нас. Този храм ще бъде храм за бедните!“

Работата беше започнала през 1882 г. По замисъла на Вилар храмът трябваше да бъде съживяване на готическата традиция и да се изпълни в стандартната за една катедрала форма.

Книжарят разведе Гауди из строежа. Младият мъж надникна в изкопа за криптата, огледа основите и отбеляза хаотичната работа на каменоделците.

— Да, сеньор — каза Бокабела. — Хората са като кораб без кормило. Не мога да ги ръководя. Аз разбирам от книги. Нямам никаква представа от камъни.

Гауди прегледа архитектурните планове на Вилар и мълчаливо ги оцени като банални и лишени от вдъхновение. Самият той вече си беше създал свой силен естетически стил, който прегръщаше възможностите на модернизма и отиваше отвъд него, за да включи още по-натуралистични елементи. Не можеше да мине през парк, без да откъсне някое лале и да изучи стъблото му, или да попадне на умряла птица, без да разгледа крилете й. А един негов приятел хирург го беше вкарал в отделението по анатомия на медицинското училище, за да види човешки скелет, освободен от плътта.

В края на обиколката Бокабела пламенно му предложи да поеме поръчката.

— Вие сте човекът за това, сеньор Гауди. Нямам никакви съмнения. Ще се заемете ли с храма? Ще ми помогнете ли да осъществя идеята си?

Гауди любезно отговори, че ще обмисли предложението, но добави, че е ужасно зает и изобщо не е сигурен дали може да се справи с един толкова мащабен и значим проект. В същото време ясно даде да се разбере, че ако случайно приеме, което беше малко вероятно, в никакъв случай няма да остане роб на дизайна на Вилар. И че иска да има пълен контрол върху архитектурата.

Бокабела енергично закима в отговор на този ултиматум.

— Кога ще получа отговора ви? — настойчиво попита той.

— Заминавам на кратка почивка в Монсерат — отвърна Гауди. — Ще имате отговора ми, когато се върна.

— Монсерат! — възкликна книжарят. — Скъпи мой Гауди, знаех си, че вие сте подходящият човек! По няколко пъти на година ходя на поклонение в Монсерат и именно при едно от тези посещения се загледах в картина на Светото семейство и получих откровението, че трябва да изградя храм в негова чест. Идете в Монсерат и се молете. Сигурен съм, че ще се върнете с добра вест за мен.

 

 

Гауди приготви малка раница за пътуването си. След половин ден път с файтон и дълго ходене по добре отъпканата планинска пътека се озова в манастира, където бе посрещнат топло от абат Мигуел Мунтадас. Абатът беше древен като светата обител, както сам обичаше да казва. Заемаше този пост вече трийсет години и бе мечтател с ясна идея как да възстанови унищоженото от французите. Армията на Наполеон беше опожарила манастира и взривила няколко сгради през 1812 г., оставяйки след себе си купчина развалини. Преди няколко години Мунтадас беше научил, че пламенният млад пилигрим е архитект, и оттогава не го оставяше на мира.

Още преди Гауди да остави раницата си и да пийне глътка вода, абатът, който бе изключително пъргав за годините си, го задърпа за ръкава да му покаже къде смята да прокара зъбчата железница за поклонниците и къде ще се издига новата базилика.

— Казаха ми, че папа Лъв ще развърже кесията си за нас — възкликна щастливо. — Съставена е комисия. Архитект на базиликата ще бъде Вилар. Предложих вас, но се боя, че те искаха човек с повече опит. Одобрявате ли Вилар?

Гауди изсумтя.

— Ще свърши добра работа.

— Може пък при изкопаването на криптата да намерим Светия Граал! — подхвърли абатът, повтаряйки една стара шега.

Макар че повечето поклонници трябваше да разпъват палатки и да се грижат сами за настаняването си, Гауди се ползваше с привилегията да отсяда в отделна килия в спалното на монасите. Там той разопакова оскъдния си багаж и легна на матрака да си почине.

За своя досада откри, че плаче. С усилие на волята спря потока сълзи и сви юмруци, разгневен на собствената си слабост.

Трябваше да се справи! Трябваше да я изгони от ума си!

Открай време беше интроверт, не го биваше във воденето на разговори, предпочиташе да чете или да скицира, вместо да говори с друг човек. И определено не беше по женската част. Всъщност, никога не му се беше случвало да бъде с жена. Това обаче се промени, когато се появи малката му племенница Росита, и в главата му се завъртя идеята за спътница в живота и създаване на истинско семейство.

Приятелят му Салвадор Пагес от Матаро го бе запознал със съгражданина си сеньор Мореу, който имаше две дъщери. Така срещна Хосефа, стройна красавица, която всички наричаха Пепета. Гауди бе поразен от стрелата на Купидон. Пепета имаше изящни черти и червеникавозлатиста коса, почти като махагон. Пееше, свиреше на пиано, беше спортен тип и обичаше да плува в морето — нещо доста дръзко за едно момиче, по мнението на някои. Освен това бе свободомислеща и дори четеше републикански вестници!

Макар да бе стеснителен и плах, Гауди в крайна сметка успя да събере кураж да й предложи брак, но научи, че тя вече е сгодена за друг, някакъв преуспяващ търговец на вълна. Съсипан, той се затвори във вътрешния си свят да се справи с мъката, отдаде се на усилени молитви и самобичуване — не с коприва или камшик, а с укори към самия себе си.

Не беше достоен. Щом Пепета го беше отхвърлила, щеше да го отхвърли и всяка друга жена. Затова трябваше да отиде по-далеч. Щеше да заживее като водещите испански мистици, прегърнали Живия пламък на любовта, духовния път, водещ към Бог чрез отричането от плътта. Щеше завинаги да избягва компанията на жени. Щеше да пости и да се лишава от месо. Щеше да се пречиства с вода. И най-вече щеше да работи!

А когато напираха сълзи по изгубената любов или по пътя, по който не беше поел, просто щеше да стъпче тези мисли.

Стана от леглото, коленичи и се замоли.

В тишината на вечерта, след молитвата с монасите в тяхната импровизирана църква, Гауди излезе да се разходи на чист въздух. Докато вървеше през шубраците в края на манастира, той се замисли за лекомислените думи на абата за Граала.

Не беше тайна, че Монсерат винаги е бил сочен като едно от възможните места, където се намира Граалът. Всъщност монасите и дори абатът хитро се възползваха от тази легенда, за да увеличат притока на поклонници и дарения. Гауди мислено си отбеляза, че трябва да се върне тук в началото на изкопните работи, за да види какво излиза от земята.

Разходката го отведе до параклиса на свети Искле, едно от любимите му места в планината. Гауди винаги беше намирал малката постройка за съвършена във всяко отношение, с примитивна архитектура и с една-единствена цел, която изпълняваше блестящо — да създаде просто пространство за възхваляване на Бог и за пълно отдаване на молитвата. Гауди знаеше, че параклисът ще бъде само негов, тъй като монасите скоро щяха да си легнат. Преди да влезе, той изгаси пурата си и я остави на един плосък камък.

Вече се беше стъмнило и Гауди извади кибрит, за да запали свещ. Тук нямаше места за сядане. Монасите коленичеха или се просваха пред олтара на рогозка, и той щеше да направи същото. Но сега рогозката беше навита и подпряна на една от стените. Това имаше обяснение — единият й край беше почернял и обгорен, вероятно от паднала свещ. Гауди си помисли, че едно от предимствата на изцяло каменните постройки е, че в тях няма много неща за горене.

Запали свещите на олтара и се възхити на примитивната простота на големия железен кръст. Нищо в него не разсейваше човек от молитвата му — нямаше го дори страдащия за човешките грехове Христос. Гауди реши да отправи още една лична молитва. Беше позволил на Пепета да се промъкне в мислите му, поради което се чувстваше особено слаб и се нуждаеше от допълнителна доза духовна подкрепа.

Отпусна се на хладния камък и сведе глава, но преди да успее да каже първото „Аве Мария“, нещо го разсея. Пръстите на дясната му ръка бяха потънали в някаква вдлъбнатина в една от плочите и когато се надигна да разгледа, Гауди видя още една до лявата му ръка.

Любопитството го накара да се изправи и зоркият му поглед веднага забеляза още две вдлъбнатини на едно тяло разстояние от олтара. Гауди взе свещ от свещника и я поднесе към всяка от ямичките, като ги опипваше с пръст. Ясно си личеше, че са дело на човешка ръка, прецизно издълбани и огладени.

И тогава забеляза друга аномалия. Гауди бе майстор на цвета, на тесктурата, блестящо обучен в строителните техники. Хоросанът между камъните не изглеждаше наред. Беше по-груб от останалия и с половин нюанс по-тъмен. Гауди закрепи свещта на пода, извади джобното си ножче и застърга с малкото острие. Хоросанът беше ронлив и излизаше на бучки. Докато хоросанът от дясната му страна беше твърд като самите каменни плочи.

Гауди се изправи и сгъна ножчето.

Вгледа се във вдлъбнатините и когато прозрението го осени, отиде до входа на параклиса и погледна навън, за да види дали някой не идва.

След като се увери, че е сам, легна върху камъните и напипа вдлъбнатините с ръце и крака. После задърпа силно, сякаш се набираше нагоре по скала.

Усети как хоросанът поддаде и задърпа още по-силно. Камъкът към олтара започна да се плъзга и внезапно единият му край пропадна със силно тупване в някаква кухина. Гауди изведнъж се оказа легнал върху наклон с главата напред.

Стреснат, той се надигна и грабна свещта.

Под плочата имаше правоъгълна дупка!

С цялата си сила Гауди вдигна каменната плоча и я избута настрана.

Бръкна в дупката и напипа нещо гладко, нещо топло, по-топло от околните камъни, по-топло и от собствената му ръка. Издърпа предмета, сложи го в скута си и вдигна свещта.

Моментално разбра какво е.

Какво трябваше да бъде.

— Боже мой — изхлипа той. — Боже мой, Боже мой, Боже мой.

Дишаше толкова тежко, та му се стори, че ще изгуби съзнание.

С мъка се овладя и се опита да реши какво да прави.

Действаше почти инстинктивно. Откъсна лист от джобния си бележник, с който не се разделяше, написа няколко прости думи, сгъна бележката и я постави в кухината. После върна каменната плоча на мястото й, събра останките от мнимия хоросан и ги смеси с песъчливата пръст около параклиса и с малко слюнка. Заглади новата замазка с джобното си ножче, скри съда под сакото си и буквално побягна обратно към килията си.

Щеше да прекара целия си живот в покаяние за стореното през тази нощ. Не биваше да го взема, нито да го запазва за себе си, но, седнал сам в простата монашеска килия, той цяла нощ се взираше в него и се възхищаваше на необичайните му качества.

Случайност ли беше, че го намери?

Или божествено провидение?

Ден след като Бокабела се беше обърнал към него с предложението да построи нова катедрала, нещо, което никой модерен човек не е правил, той го беше намерил!

Нямаше съмнение, че бе призован за някаква по-висша цел.