Глен Купър
Възкресителят (17)

16.

Артър и Клер прекараха целия ден в изучаване на „Книга на Страшния съд“. Прекъсваха, колкото да хапнат в ресторанта и да се разходят в градината. В края на деня бяха замаяни и напълно блокирали от всички числа и статистики.

Клер отиде в банята да си измие зъбите.

— Можеш ли да останеш още? — попита я той през вратата.

— Трудно е — отвърна тя. — Трябва скоро да се връщам на работа.

— Мисля, че имаме напредък.

— Да, може би. Ще видим как се справяме утре.

Тя излезе по нощница, легна в леглото си и се обърна към него.

— Последните два дни бяха невероятни — рече той, легнал настрани и подпрял главата си с длан.

— Да, определено бяха необикновени.

— Да се крием в хотел и да работим върху главоблъсканица на петстотин години.

— Трябва да кажа, че интелектуално ми допада. Много по-различно е от основната ми работа. И доста романтично.

— Аз пък се чувствам виновен.

— Защо?

— Защото не искам да пострадаш.

— Много мило от твоя страна. Но аз се чувствам много удобно с теб. В безопасност.

Тя изключи нощната си лампа. Артър си помисли дали да не се прехвърли при нея, но се сдържа. Последното, което искаше, беше да наклони везните и да я пропъди. Затова обърна възглавницата си откъм хладната страна и заспа.

На сутринта се събуди пръв и погледна крадешком леглото на Клер. Тя бе завита само частично и един дълъг гол крак се подаваше от чаршафа.

Колкото се може по-тихо Артър зареди машината за кафе и се загледа как димящата течност бавно изпълва каничката, капка по капка.

Внезапно го осени прозрение, което му бе убягвало през дългия предишен ден.

Клер се събуди и го видя бързо да прелиства текста на „Книга на Страшния съд“.

— Вече си се захванал — подхвърли тя.

Артър развълнувано вдигна глава.

— Сетих се, Клер. Твоят принцип на простотата. Малори е бил човек от Уоруикшър. Изрично споменава Уоруикшър в писмото. Мисля, че можем да филтрираме около деветдесет процента от книгата. Достатъчно е да се съсредоточим само върху едно графство. И да продължим като вчера, като търсим споменаване на числата 20 или 23.

Възбудата му се предаде и на нея и Клер се надигна.

— Той не използваше ли думата акри заедно с Уоруикшър? — попита. — Нещо за зелените акри на Уоруикшър? Може би трябва да намерим някое село с двайсет или двайсет и три акра земя.

Наляха си кафе и тя седна до него на разхвърляното легло, за да могат да четат текста заедно. Ако Артър не беше така съсредоточен в книгата, голите й крака и ръце определено щяха да го извадят от равновесие. Той прелисти книгата до първата страница за Уоруикшър и двамата трескаво започнаха да преглеждат гъсто изписаните редове. Беше като надпревара. По сериозно присвитите й очи и напрегнатата й стойка Артър отсъди, че Клер е състезателна натура, и подозрението му скоро се потвърди.

— Ето! — тържествуващо възкликна тя. — Това място има двайсет акра!

Пръстът й сочеше село Харбъро, където: „Има 4 1/2 кожи. Земя за много рала. 4 вилана и 4 бордара с 1 рало. 20 акра поляни“.

— Това може да е скривалището. Имаш ли карта?

— Задръж — спря я Артър. — Ето и друго с двайсет акра поляни.

На същата страница имаше още три села, които отговаряха на критериите — Лемингтън Хейстингс, Молингтън и Бинтън; не след дълго добавиха също Нюнам Падокс, Волвертън, Окхил, Уедингтън, Ходнел, Нънитън и Стонли — общо единайсет градчета и села в Уоруикшър с 20 акра поляни. Имаше обаче само едно село с 23 акра поляни — Стретън он Фос.

— Значи е съвсем ясно — рече Клер. — Ако хипотезата ни е вярна, то с числото 23 Томас Малори трябва да сочи към Стретън он Фос. Много по-чист резултат от останалите.

Артър зареди картата на Уоруикшър и се намръщи, загледан в Стретън он Фос.

— Не знам. Доста на юг е от дома на Малори в Нюболд Ревъл. — След бърза справка за селото добави: — И никога не е имало голямо имение или замък, което означава, че Малори не е имал близък благородник в района.

— Това са само предположения, нали? Откъде можеш да си сигурен?

— Не мога. — Той огледа списъка на местата и отново взе пергамента. — Знаеш ли, май пропускаме нещо, като търсим само тези двайсет или двайсет и три акра. Има и друга фраза, която е особена, може би нарочно особена. Нали помниш какво пише той в предговора — че мечът може да бъде намерен, цитирам: „заедно със самата история, стига човек да е внимателен като свещениците, които се грижат за тайнствата на зелените акри на Уоруикшър“. Внимателен като свещеници. Защо го казва? Това е ненужно разкрасяване. Има ли нещо за свещеници?

Тя грабна книгата от скута му.

— Да! Помниш ли? В Лемингтън Хейстингс освен двайсетте акра поляни са записани петнайсет роби, трийсет и трима вилани и свещеник! Значи трябва да видим дали това е единственото селище, което отговоря и на двете условия.

Клер прочете отново отбелязаните места, като повиши глас, за да наблегне върху Стретън он Фос — в това село също беше записан свещеник. Чак на последното село Стонли тя отново повиши глас.

— Това село има двама свещеници.

Артър намери на картата Лемингтън Хейстингс и Стонли, макар Клер да настояваше, че всички улики сочат към Стретън он Фос.

— Лемингтън също не е много близо до дома на Малори, но поне е на пътя за Лондон. Знаем, че е бил член на Парламента, така че навярно е познавал мястото. Стонли е по-близо, непосредствено на юг от Ковънтри, почти в неговата територия. — Артър направи още една справка и заяви: — Там е имало важен цистерциански манастир през петнайсети век, което е интересно.

Клер се изправи да се разтъпче.

— Виж, може напълно да грешим с всичко това, но ако сме на прав път, имаме три възможности — Стонли, Лемингтън Хейстингс и Стретън он Фос, на което залагам аз. Как да стесним издирването? Имам предвид, дори ако знаехме, че Малори е имал предвид едно от тези места, къде точно да търсим? Та това са цели села?

Излязоха на разходка преди закуска. Беше облачно и когато се отдалечиха максимално в градината, небето изведнъж се отвори със забележителна ярост и ги направи вир-вода, сякаш някой ги бе напръскал с градински маркуч от една ръка разстояние. Смеейки се като ученици, двамата изтичаха обратно в стаята и свалиха мокрите палта и обувки.

— Трябва да се преоблека — заяви тя, докато разкопчаваше горното копче на блузата си и вървеше към гардероба.

Артър я последва, като също разкопчаваше ризата си. Клер внезапно спря и се обърна към него. Той я целуна, отначало плахо, после по-настойчиво, след като усети, че тя няма нищо против. Тръгнаха долепени към разхвърляното й легло и след кратка борба с копчета, ластици и закопчалки се освободиха от дрехите си.

Всичко в нея беше съвършено — миризмата й, вкусът й, тихите й стонове, прекрасното тяло. И когато свършиха, задъхани от неочакваното преживяване, тя изглеждаше толкова доволна и щастлива, колкото и той.

Артър нямаше представа защо мисълта му хрумна точно тогава, но забързано се извини и взе лаптопа и единия пергамент. Клер като че ли изобщо не се смути от посткоиталните му маниери и придърпа завивките между двама им.

— Между другото, беше изумително, но пропуснахме това. Аз го пропуснах. — Той посочи част от пергамента. — Този откъс: мечът може да бъде намерен в съзвучие със самата история. Това трябва да е другата важна следа към него.

Клер постави ръка върху гърдите му. Жестът беше толкова небрежен, сякаш двамата отдавна бяха любовници.

— Съжалявам, но не разбирам.

— Умиращият крал Артур нарежда на сър Грифлет да върне Екскалибур на вълшебното езеро, от което е дошъл. Грифлет се подчинява с неохота и от езерото се подава женска ръка, която улавя меча и го отнася под водата. Малори е имал предвид именно това — в съзвучие със самата история. Явно е хвърлил меча в някакво езеро. Така го е скрил. Остава да намерим край кое от трите села има езеро.

— Направо блестящо.

Той я целуна.

— За химик ли?

Нужни им бяха само две минути в „Гугъл Ърт“, за да получат отговора — и той се оказа смазващо разочароващ. Лемингтън Хейстингс, Стретън он Фос и Стонли нямаха езера, нито дори езерца. Реката Ейвън минаваше през Стонли, но това не се броеше. Артър разочаровано затвори капака на лаптопа.

— И сега какво? — попита тя.

Артър сви рамене и се обърна към нея.

— Остава ни само едно — рече и се притисна отново в нея.

 

 

Артър и Клер пристигнаха рано в „Мортимър Армс Пъб“ на Тотънхам Коурк Роуд, но Тони Феро вече беше там и допиваше първата си бира. Бъбреше с някакъв мъж, когото Артър взе за Джим Моби, геолог от Лондонския университетски колеж, за когото Тони бе споменал в телефонния им разговор по-рано.

Тони им махна да дойдат и преди да ги представи на Моби, отново направи комплимент на Клер. Артър му беше звъннал да го запознае с развитието на нещата и именно Тони беше предложил Моби. „Дали е възможно едно езеро да изчезне за петстотин години? — беше казал той. — Проклет да съм, ако знам, но тук имаме едно момче, което ще може да ни каже.“ Тони поръча по още едно за всички и отново се зае да любезничи с Клер.

Моби имаше сухи, набръчкани от слънцето бузи от годините теренна работа в Африка. Той тихо слушаше празните приказки, докато се справяше с втората си бира. Накрая издебна удобен момент и вметна:

— Четох за вас и вашето съкровище от Съфолк, Мелъри. Интересен тип сте. Нещо против да ми кажете защо се интересувате от изчезващите езера?

Артър се смути, че ще му се наложи да увърта, но Тони веднага му се притече на помощ.

— Можем да ти кажем, Джим, но после ще се наложи да изчезнеш за много дълго време. Госпожата ще има ли нещо против?

Моби се разсмя.

— Подозирам, че ще ти бъде безкрайно задължена. Добре, разбрах. Информация за тесен кръг и тъй нататък. Няма да любопитствам. Продължавай да ме наливаш с бира и ще се държа прилично. Да се гмуркам ли, да ме прощавате за френския?

— Моля — рече Артър.

— Езера могат да изчезнат по куп причини. Понякога може да се случи за миг, понякога за хилядолетия. Най-често срещаният сценарий е, когато седиментите се отлагат и езерото постепенно се заблатява. Тогава се образува торф и районът става тресавище. През последните му стадии започват да растат дървета, които превръщат тресавището в гора.

— Това може ли да стане за петстотин години? — попита Артър.

— Може, но по-вероятно би било да се случи за хиляди години. Някои изчезват сезонно, но тези така наречени ефимерни езера обикновено се срещат на много сухи места като Долината на смъртта, така че в случая не ни интересуват. Много рядко някое езеро може да изчезне в рамките на минути. Подобно нещо стана през 2005-а в Русия, когато езерото Белое се изпари като с магия. Смятаме, че е имало някакво сеизмично разместване на пластовете под него и водите му са изтекли през образувалите се канали, водещи до реката Ока.

— Значи това може да обясни нещата?

— Може, но е малко вероятно. Нямаме исторически данни за подобно събитие в Уоруикшър от последните петстотин години, нито пък успях да намеря някакви картографски индикации, че в района на Лемингтън Хейстингс, Стретън он Фос или Стонли е имало някога езера. За да стане картината пълна, трябва да добавим и феномена на така наречените убити езера, при който захранващите ги реки са били отклонени от човека за напояване и в езерата вече не постъпва вода. Но това също не се отнася за Европа.

— Значи не ни остава нищо? — попита унило Тони. — И парите ми за бира са изтекли в канала?

— Хранопроводът ми едва ли може да се нарече канал — изсумтя Моби. — Сещам се обаче нещо друго. Задължително ли е вашият неуловим водоем да е езеро? Не може ли да е река?

Артър поклати глава.

— Историческият документ, по който работим, ясно говори за езеро.

— Понякога реките могат да се разширяват доста и на някои места да приличат много на езера. Колкото по-голямо е разширяването, толкова по-трудно е да се забележи течението.

Артър издаде напред долната си устна.

— През Стонли минава река Ейвън, но на картата не видяхме никакви разширявания. Прилича си на обикновена, не толкова голяма провинциална река.

— А — рече Моби и млъкна, за да отпие от чашата си. — Може пък в крайна сметка да съм си заслужил бирата. — Той извади сателитна карта от чантата си и посочи участък от Ейвън, където реката се разделяше от остров. — Тази суша между двата разделящи се и сливащи се ръкава се намира недалеч от стария манастир Стонли. Нарича се речен остров. Няма да ви отегчавам с хидравликата зад явлението. Достатъчно е да се каже, че геометрията на коритата, механиката на флуидите, пренасянето на седиментите и още куп неща играят роля. Мисля, че този речен остров спокойно може да се е образувал за период от няколкостотин години. В това отношение няма проблеми. А сега си представете, че го няма. Разширяването в тази част ще достигне стотина метра ширина и петстотин дължина. И ще прилича много на малко езеро. Е, това е най-доброто, което мога да направя за вас. Дано да съм ви бил от полза. — Моби погледна часовника си. — До следващата ми лекция има час и половина. Тони, би ли ми поръчал още една?

Когато четиримата излязоха от кръчмата, от близката автобусна спирка ги наблюдаваше един мъж. Григс нахлупи шапката над очите си и смачка цигарата. Трябваше да реши след коя двойка да тръгне, когато компанията се раздели. Накрая направи скришом няколко снимки на Феро и Моби с мобилния си телефон и тръгна след Артър и Клер.

— Е? — попита Клер и пъхна ръка в дланта на Артър.

— Можеш ли да останеш още един ден?

— Добре — съгласи се тя след пауза, която продължи само секунда, но му се стори ужасно дълга. — Да.

— Какво ще кажеш да се разходим до Стонли? — попита той и стисна ръката й. — Един мой роднина може да ми е оставил нещо там.