Глен Купър
Възкресителят (21)

20.

— Хайде, Артър, дай да го видя. После ще ми разказваш за безсънната ви нощ.

Артър дръпна ципа на раницата си и подаде на Тони Феро меча, увит в хотелска кърпа. Тони бавно го разви, като явно се наслаждаваше на трепетното очакване.

Артър му се беше обадил рано сутринта и двамата с Клер бяха отишли от Стонли направо в Лондон, за да се видят с него в университета. Бюрото на Тони беше облято с ярка светлина от прозореца и когато слънчевите лъчи докоснаха среброто, Клер и Артър видяха как лицето на едрия мъж се размекна като затоплен восък.

— Леле, леле, леле — промълви той, докато въртеше дръжката в ръцете си.

— Какво мислите? — попита Клер.

— Иде ми да загукам като бебе. Адски ми се иска да можех да го покажа на Холмс.

— И на мен, Тони — рече Артър. — Какво ти говори тази находка?

Тони сви пръсти около дръжката.

— На първо място показва, че ръцете им са били по-малки от нашите. Не мога лесно да обхвана с двете си лапи дръжката, но ето как се е използвало оръдието. Това е двурък меч, което означава, че се е размахвал с двете ръце. Жалко, естествено, че няма острие. Дължината му би могла да достигне метър и осемдесет. Дръжката е около четиридесет и пет сантиметра, така че се получават повече от два метра и двайсет сантиметра унищожителна сила. Това е било автоматът на своето време.

— И за кое време става въпрос? — попита Артър. — Можеш ли да го датираш?

— Ами, не с точност без металургичен анализ, но по стил е несъмнено ранносредновековен — от пети, шести или може би седми век. Напълно отговаря на предположението, че крал Артур е живял през пети век в Корнуол или Уелс и че е бил прочут воин, който наред с другите си подвизи може и да е наритал задниците на англите и саксите обратно на континента в битката при Маунт Бадън. Предпазителят е дълъг почти трийсет сантиметра. Покрит е със сребро, но несъмнено сърцевината му е стоманена, за да е по-як. Сребърната покривка сигурно го е предпазила от ръждясване. Представете си дългото острие с такъв предпазител. Какво се получава?

— Кръст — обади се Клер. — Прекрасен кръст.

— Именно. Идеалният инструмент, който един крал или рицар да понесе в битка. Силата на Христа, славата на Христа, всичко в едно.

— Няма начин да е друг меч, нали, Тони? — попита Артър. — Това е Екскалибур.

— Не знам дали можем да направим подобно заключение за произхода му и още по-малко за името. Може би момчето в мен би искало да тръгне в тази посока, но педантичният учен, в какъвто съм се превърнал, е много по-предпазлив. Все пак името Екскалибур се появява за първи път през дванайсети век в „Разказ за Граала“ на Кретиен дьо Троа във формата „Ескалибор“, преди да мутира в Екскалибур по времето на твоя Томас Малори. Да, великите лордове и крале от онзи период наистина са имали традицията да дават имена на оръжията си, но името на този меч, ако го е имало изобщо, е изгубено. Знаем обаче следното: в писмото си до епископ Уейнфлет Томас Малори твърди, че е намерил меча на крал Артур. А в другия важен пергамент в сандъка от Уоруикшър той излага доста сложен пъзел. Вие двамата се проявихте като умници, разрешихте загадката и находката е пред нас. Няма съмнение, че мечът е средновековен. Прави ли го това меч на крал Артур? Не. Прави ли го много важен артефакт? Да, определено. Едва ли са нужни повече проучвания, за да заслужи отделна витрина в Британския музей.

— А какво ще кажете за надписа? — попита Клер. — Можете ли да го прочетете?

— Да, я да го погледнем — каза Тони и затърси лупата си. Погледна през нея, като я движеше от ляво на дясно по предпазителя. Накрая вдигна глава. — Леле-мале!

— Леле-мале? — повтори Клер.

— Да, скъпа моя, леле-мале. — Тони внимателно преписа думите в бележника си и ги прочете на глас. — Eni Tirro Euric Nemeto Ouxselo Brunka Kanta Cristus Ke Wereo Gral. Надписът е не само потресаващо провокативен, но и до голяма степен помага за датирането на меча.

— Ще ме убиеш — умолително промълви Артър.

— Задръж малко. Първо, езикът. Това е протокелтски, известен също като общ келтски. Езикът, предшестващ съвременния келтски. И по-точно късен протокелтски, започнал да изчезва през пети и шести век, изместван от по-новите варианти. Като прибавим към това морфологията на меча, бих казал, че можем с доста голяма сигурност да отнесем артефакта към края на пети или началото на шести век.

— Но това не е повод за „леле-мале“ — отбеляза Артър.

— Не. „Леле-мале“ беше за превода. Ето го и него: В страната на Еурик, на свещено високо място легни пред Христа и намери Граала. Знаете ли какво означава това?

Артър и Клер се спогледаха неразбиращо.

— Не! — каза Артър. — Не знам!

— Ключът е Еурик^[1]. „В страната на Еурик.“ Еурик е крал на визиготите, които владеели голяма част от Галия и Испания в началото на Средните векове. С други думи, Франция и Испания, ако си влизала само в часовете по математика и физика, Клер.

Тя се усмихна пресилено.

— Еурик е умрял някъде през осемдесетте години на пети век — трябва да направя справка, ако искам да съм по-точен — така че отново имаме съвпадение на датите. Но наистина интригуващото е, че през по-голямата част от управлението си той е имал противник, подобен на Артур. Твърди се, че през четиристотин и седемдесета отблъснал британски крал, нахлул в Галия. Понякога нашественикът се споменава като Риотамус и някои учени, сред които и Ендрю Холмс, го отъждествяват с Артур. Смята се също, че Еурик вероятно е нашественикът в Британия, победен от подобен на Артур владетел в битката при Маунт Бадън. Така че всичко това е адски интересно.

Артър беше скочил на крака с ръце в джобовете си и се оглеждаше къде може да закрачи напред-назад в тясното помещение.

— Сигурен съм, че датирането е важно, Тони. Кажи обаче за надписа!

— Да. „В страната на Еурик, на свещено високо място.“ Страната на Еурик е Испания. Добави към това писмото от дванайсети век, намерено от Холмс в библиотеката на някакъв манастир насред планина. И какво ще получим за местонахождението на Граала?

Артър веднага се сети за писмото, намерено от Холмс.

— Монсерат.

 

 

Джеръми Харп обикновено наддаваше в търговете по телефона, но тъй като бе в Лондон по друга работа, реши да присъства лично на аукциона на „Сотбис“, на който се предлагаха творби на холандски майстори.

Търгът го погълна изцяло и часовете летяха сред лавина от наддавания. През цялото време Харп седеше на края на стола си, стиснал картата; оставаше напрегнат дори когато се наддаваше за неща, към които не проявяваше интерес. Единствената маслена картина, за която жадуваше толкова силно, че бе готов наистина да убие някого, беше звездата на програмата — голям портрет на въодушевен подпийнал търговец от Ханс Халс. Харп се включи в първоначалното наддаване, но се отказа разярен, когато сумата достигна четиридесет и пет милиона и изглеждаше като отровен, когато някой купи картината за петдесет и осем милиона по телефона. Искаше я, да, можеше да си я позволи, да, но не беше глупак. Накрая трябваше да се утеши с дребна покупка на хубав малък Бартоломеус ван дер Хелст за два милиона и осемстотин хиляди.

Следобед се обади на шофьора си и когато излезе, колата го чакаше на тротоара. Григс седеше на задната седалка на ролс-ройса с ръце на коленете.

Харп беше в лошо настроение и прескочи всякакви любезности.

— Е? — попита той, докато лимузината потегляше.

Григс докладва по същия лаконичен и монотонен начин, по който един полицай би докладвал на началника си.

— Мелъри и момичето бяха цялата нощ в Стонли. Двамата с Хенгст го наблюдавахме как преслушва с металотърсач островче на река Ейвън. Към три часа сутринта като че ли намери нещо и копа до пет и половина, след което зарови изкопа.

— И после какво?

— Върнаха се в хотела. В осем и половина потеглиха за Лондон. Паркираха колата пред сградата на университетския колеж, в която се намира кабинетът на професор Феро. Излязоха около час по-късно и се върнаха в хотела в Уокингам.

— И?

— Дойдох направо тук, за да се срещна с вас. Хенгст продължава да ги наблюдава. Инструктирах го да ми се обади, ако излязат отново.

Харп изсумтя.

— Искате ли да поема наблюдението в Уокингам? — попита Григс.

— Само след като приключиш с професор Феро.

— И после?

— И после… — Харп погледна през затъмнения прозорец към пешеходците по Ню Бонд стрийт, които не бяха натоварени с товара на съдбата, който така тежеше на собствените му плещи. — И после ще продължиш да следиш Мелъри, за да го изстискаме до последно. Вече е захапал стръвта. Когато се сдобием с онова, което искаме, ще ти отпусна каиша. Знам, че изгаряш от желание за това.

— Направо не издържам вече.

Харп настръхна от коментара му.

— Изпълнявай заповедите ми дословно и всеки ще получи своето.

 

 

Артър и Клер се регистрираха за още една нощ в „Кантли Хаус“. Нямаше къде другаде да се подслонят.

— Не е нужно да идваш с мен, нали знаеш — рече той.

— Не искаш ли да дойда?

— Разбира се, че искам. Но може да се окаже опасно. Пък и може да изгубиш работата си.

— Ще се обадя на шефа си. Ще му кажа, че ми трябва още време по лични въпроси. Имат добро мнение за мен, не би трябвало да е проблем.

Артър отвори лаптопа си.

— Бихме могли да тръгнем и сега, но се нуждаем от малко почивка. Нищо не пречи да отлетим рано сутринта.

— Ами мечът?

— Не можем да го вземем със себе си. Ще направим същото, което е направил и Томас Малори. През нощта ще го заровим в градината. По-късно ще се върна за него. Може да прекара още няколко дни на свобода, преди да попадне в Британския музей.

— Тогава ще идем да го гледаме там. Може би заедно — вметна тя.

Артър въздъхна.

— Виж, загрижен съм за теб.

— И аз за теб. Всъщност теб те нападнаха.

— Готов съм да поемам рискове, но не и да излагам теб на опасност — рече той.

Тя седна на леглото и взе ръката му.

— Знам какво е да търсиш нещо, Артър. Правя го всеки ден в работата си. Тръпка е. Великолепна тръпка. Но все още не съм открила субатомни частици, така че вече съм малко нетърпелива и обезсърчена от моето търсене. Докато твоето е… осезаемо. За толкова кратко време постигна огромен напредък.

— Ние постигнахме напредък.

— Да, ти, ние. Направо е фантастично. Никога не съм преживявала подобно приключение и не искам да му обръщам гръб сега и да се чудя до края на живота си какво е било. Има и нещо друго, разбира се.

— Какво друго?

В отговор тя сложи длан на тила му и го целуна.

 

 

Тони прекара остатъка от деня в жонглиране с различни задължения — факултетен обяд, двучасова лекция, оценяване на работи, консултации с дипломантите си — като през цялото време мислите му се връщаха отново и отново към сребърния меч. Едва след шест вечерта намери необходимото уединение, за да се посвети на чудесната тема.

Беше направил снимки на дръжката с мобилния си телефон и докато слънцето залязваше, ги разгледа на екрана на лаптопа. Еурик. Увеличи гравираното име, докато почти изпълни екрана.

Отиде при книжните рафтове, извади няколко тома и не след дълго опресни паметта си. Еурик, или Ойрих, бе от династията Балти, крал на визиготите, син на крал Теодорих и баща на крал Аларих. Могъщ враг на британците. Крал Артур сигурно се е будил посред нощ и го е проклинал да гори в ада. Преди смъртта си визиготът консолидирал владенията си над по-голямата част от Испания и една трета от съвременна Франция. Британия обаче нямало да стане негова, може би благодарение на Артур.

„Страната на Еурик.“

Ако това наистина бе мечът на Артур, едва ли имаше по-голямо признание към един противник от това да наречеш Испания „страната на Еурик“.

Тони искаше копия на снимките, затова ги изпрати на мрежовия принтер на факултета и стана от стола да ги прибере. Коридорът бе пуст, останалите кабинети бяха тъмни. Тони беше развързал обувките си за по-удобно, както често правеше в края на деня. Вместо да ги завърже, той затътри крака по коридора като прекалено едър пингвин, а връзките се влачеха по пода.

Влезе в копирната стая, взе листата от принтера и се обърна, когато чу някакви стъпки.

Григс изпълваше рамката на вратата. Облечената му в ръкавица ръка държеше сребристочерна „Берса“ със заглушител, по-дълъг от самото оръжие.

Първата реакция на Тони бе да се възмути.

— Какво правите тук?

— Да се върнем тихичко в кабинета ви, професор Феро.

— Откъде знаете името ми? Какво искате?

— Искам само да поговорим.

— За какво?

Григс погледна разпечатките в ръката на Тони и каза:

— Нека да взема това.

Професорът го погледна объркано.

— Снимките ли искате?

Григс кимна, пристъпи напред и протегна ръка. Тони му подаде листата.

— Има ли още на принтера?

— Не.

Григс се дръпна от вратата.

— Добре, а сега обратно в кабинета. След вас.

— Мога ли да си завържа обувките?

— Не.

В кабинета Григс затвори вратата. Запали настолната лампа на бюрото и угаси по-яркото флуоресцентно осветление.

— Артър Мелъри ви посети днес. — Той размаха разпечатките. — Това ли е намерил снощи?

— Кой сте вие, по дяволите?

— Никой. Но работя за някого, който се интересува от Граала.

Възмущението на Тони пламна отново.

— Тогава може би ще трябва да го включим в нашата дискусионна група. Нахлуването с оръжие като някаква мутра едва ли ще осигури на вашия господин някой си онова, което желае.

— Имате ли и други снимки? Водихте ли си бележки по темата, по която разговаряхте с Мелъри?

Тони инстинктивно хвърли поглед към бюрото си — толкова неуловимо, че друг човек едва ли би забелязал. Григс обаче бе наблюдателен. Държейки оръжието, насочено към професора, той събра със свободната си ръка всички листа от писалището.

— Има ли други? — попита той.

— Не — тихо отговори Тони.

— С какво направихте снимките?

— С мобилния си телефон.

— Дайте го. — Григс видя снимката на дръжката на меча на лаптопа. — Компютъра също.

— За какво му е Граалът на вашия неизвестен господин?

Григс пропусна въпроса покрай ушите си.

— Къде отиде Мелъри?

— Май тръгна към кръчмата. Щях да го придружа, ако денят ми не беше така натоварен.

— Добре, ясно — промърмори Григс. — Няма значение какво ви е казал или не ви е казал. Държим го под око.

Тони погледна пистолета и въздъхна шумно.

— Ендрю Холмс — произнесе той.

— Какво за него?

— Вие сте го убили, нали?

Пуф. Пуф.

Григс изстреля два куршума в главата на Тони, извади найлонов плик от джоба на сакото си и прибра в него компютъра, телефона и листата. После изключи настолната лампа и тихо излезе.