Глен Купър
Възкресителят (7)

6.

Историческият факултет на Оксфорд се намираше на Джордж стрийт, на известно разстояние от улицата, в забележителна сграда с фронтон, в която през 19-и век се е помещавала Градската мъжка гимназия — училището, в което е учил Т. Е. Лорънс, прочут като Лорънс Арабски.

Артър беше посещавал Холмс там, но никога не беше срещал Мади. Кръглоликата жена в прекалено широка блуза го покани в малкия си уютен кабинет и му предложи чаша чай от личния си електрически чайник. Очите й се насълзиха, когато стана дума за Холмс, и Артър бързо разбра, че той е бил любимият й професор.

— А вие как сте, господин Мелъри? — попита тя. — Професорът се изказваше много ласкаво за вас.

— Оправям се, благодаря. В понеделник се връщам на работа.

— Сигурна съм, че това ще ви помогне да откъснете мислите си от…

Тя се запъна и той побърза да й помогне.

— Несъмнено ще ми помогне.

После заговори по същество. Каза й, че Холмс е смятал да сподели с него някакво откритие, което направил наскоро за Граала. Дали има представа за какво може да става дума?

— Боя се, че не — отвърна тя. — Обсъждахме предимно факултетни въпроси, а не научни. Понякога ми даваше да набера някой негов ръкопис, но не и в последно време.

— А водеше ли си дневник за срещите или пътуванията?

— Имаше малък личен бележник, който винаги носеше със себе си. Уреждаше си сам пътуванията и срещите. По принцип не се занимавам с това. Полицията също се интересуваше от нещо подобно и преди няколко седмици претърси кабинета му, но без резултат.

— Никакви други бележки ли не е водил за графика си?

Тя отпи от чая.

— Има настолен календар, май там надраскваше по нещо.

— Мога ли да го видя?

— Не ми е разрешено — рече тя. — Деканът тепърва трябва да решава какво ще стане с кабинета му.

Артър й се усмихна по възможно най-топлия начин и възраженията й се стопиха.

— Елате. Не вярвам това да навреди на когото и да било. От полицията казаха, че са приключили с огледите.

Кабинетът на Холмс бе спретнат и подреден, всички папки бяха надписани с калиграфския му почерк. Настолният календар почти не беше използван, имаше само няколко бележки. Първата, която забеляза Артър, му причини болка — беше от деня на смъртта му.

Ан р.д./вечеря сит^[1] Артър

Прегледа предишните седмици. Имаше бележки най-вече за факултетни сбирки или срещи със студенти. Само една бележка представляваше някакъв интерес. Беше от 12 март и изглеждаше доста интригуваща.

Излизам. ТГ!

— Знаете ли къде е ходил на тази дата? — обърна се Артър към Мади и посочи календара.

— Нямам представа.

— А да се сещате дали не можем да разберем по някакъв начин?

Тя поклати глава.

— Единственият човек, който би могъл да знае освен професора, най-вероятно е госпожа Холмс, но не можем да я попитаме, за съжаление.

— Ако му се е налагало да вземе влак или може би самолет, лично ли щеше да уреди пътуването си?

— В никакъв случай. Беше безпощаден при подобни неща. Аз щях да го направя. Но не съм.

— Значи е използвал кола.

— Най-вероятно.

— А знаете ли какво би могло да означава ТГ?

— Боя се, че не. Не се сещам за човек от факултета или друг негов колега с подобни инициали.

Артър въздъхна и отправи още една молба — толкова настоятелна, че Мади отстъпи. Даде му десет минути и затвори вратата, като го остави сам в кабинета. Артър незабавно се зае да претърсва чекмеджетата и шкафовете, воден от калиграфските етикети на Холмс. Когато Мади се върна с известно закъснение, не беше намерил нищо за писмото от Монсерат, както и абсолютно нищо по въпроса, който Холмс възнамеряваше да обсъди с него.

След обиколка около стария двор на колежа, за да прочисти главата си, Артър се върна на паркинга. Тъкмо се канеше да се качи в джипа си, когато отново изпита онова странно чувство, че някой го гледа. Бързо се озърна, но не видя нищо подозрително. Накрая седна зад волана и потегли неспокойно обратно към Уокингам.

 

 

Връщането му в „Харп Индъстрис“ се оказа по-трудно от очакваното. Имаше чувството, че е отсъствал по-дълго, отколкото в действителност. Хора, които почти не познаваше, му хвърляха погледи крадешком, а по-близките му приятели и колеги му обръщаха прекалено много внимание. Когато стигна до кабинета си, беше изтощен да отговаря на едни и същи въпроси.

Секретарката му Пам прие спокойно завръщането му, но тя поддържаше непрекъснато връзка с него през последните две седмици и го държеше в течение на основните въпроси в работата.

— Кафе? — попита тя.

— Да, ако обичаш — отвърна той. — Колкото и да е странно, започнах да го пия със захар. Сигурно е от удара в главата.

— Ясно, със захар. Мартин идва. Искаше да му съобщя веднага щом дойдеш.

Минути по-късно Мартин Аш цъфна на вратата с огромна усмивка и два плика в ръка. Той бе в началото на шейсетте, изпечен администратор, способен да се държи както като добродушен вуйчо, така и като строг училищен директор. Днес бе целият топлота и съчувствие.

— Толкова се радваме, че си отново сред нас, Артър — рече, докато се настаняваше.

— Благодаря, че си идвал в болницата. Доколкото разбрах, точно тогава са ми правели скенер.

— Всички ужасно се безпокояхме. Донесох ти поздравителна картичка по повод завръщането ти, подписана от всички от магнитния отдел.

Артър погледна картичката и я остави.

— Готов съм да се заема отново с работата, Мартин. Давам си сметка, че сезонът е важен, така че ще трябва да си седна сериозно на четирибуквието, за да не изостанем от графика.

— Виж, никой не иска да се преуморяваш. Преминал си през много сериозно изпитание. Натоварих Стю Гелфанд да поеме нещата, докато те няма. Мисля, че е започнал да работи с твоите мениджъри, за да не излязат от форма.

Стю Гелфанд завеждаше по-малкия отдел за крайни потребители на магнити. Артър се занимаваше с индустриалната страна на бизнеса. Помежду им имаше открито съперничество за мястото на Аш след пенсионирането му и Артър не остана особено доволен, че Стю си е напъхал носа в неговите работи.

— Ще се погрижа да пратя на Стю кошница с плодове — каза той.

— И още нещо. Получих по куриер писмо от доктор Харп, което трябва да ти предам лично. Ето го.

— Нямах представа, че знае кой съм.

— Артър, мисля, че вече всички знаят кой си.

 

 

Джеръми Харп се наслаждаваше на чаша арманяк в лондонския си клуб „Будъл“, когато сервитьорът му съобщи, че гостът му е пристигнал.

— Доведете го — каза Харп, разклащайки питието си.

Радж Чатърджи се появи широко усмихнат и огледа с възхита тъмния интериор на салона.

— Здрасти, Джеръми — поздрави той. — Винаги съм искал да видя как изглежда това място отвътре.

— Е, вече видя. Нещо за пиене?

— Сода — отвърна дребният мъж и отпрати с жест сервитьора.

— Можеш ли да ме вкараш тук? — попита след малко Чатърджи и се ухили до ушите.

Харп знаеше, че не може. Малцина членове на клуба бяха от простолюдието, макар Чатърджи да беше професор в Института по теоретична физика в Берн.

— Ще видим, Радж. За момента се утешавай с мисълта, че вече членуваш в далеч по-елитен и затворен клуб.

Чатърджи кимна енергично.

— Да четеш лекции ли си дошъл? — попита Харп.

— Да. Довечера имам семинар, а утре ще изнасям доклад.

— Е, радвам се, че намери време да се отбиеш.

Чатърджи стана сериозен.

— Е, какво е положението?

Харп се огледа, за да се увери, че никой не се е настанил наблизо.

— За щастие, от бъркотията с Холмс няма последици. Полицията като че ли се укроти. Мисля, че Григс се измъкна.

— Не трябваше да става така, Джеръми — поклати глава Чатърджи.

Харп разпери безпомощно ръце.

— Какво мога да направя? Той ми каза, че било неизбежно. Поне е успял да прикрие успешно следите си.

— Но Мелъри е жив.

— За щастие, бих добавил.

— Но той може да идентифицира Григс, а ако този тип се разприказва, ще стане доста неприятно.

— Давам си сметка за това. Никой не е изложен на по-голям риск от мен. Григс също осъзнава, че е уязвим, затова се наложи да му дам стимул да не елиминира веднага Мелъри.

— Не само аз смятам, че положението е много сериозно и не може да бъде подценявано. Григс наистина ни накисна здравата.

Устните на Харп потръпнаха от негодувание заради поучителния тон на колегата му.

— Напълно споделям тези тревоги — каза той, мъчейки се да овладее гнева си.

— Откъде си сигурен, че Мелъри наистина ще тръгне да търси Граала?

— Сигурността е хлъзгава концепция в един квантов свят, Радж. Все пак мога да твърдя с висока степен на увереност, че ще действа агресивно. Мелъри знае, че убиецът е по петите му. Григс направи добро представление, като едва не го сгази преди няколко вечери. Полицията отказва да гледа на случая „Холмс“ като на нещо различно от обир. Той е наясно също, че Граалът е в основата на цялата афера. Определено смята, че единственият начин да се отърве от Григс, единственият начин да се спаси, е да намери Граала, ако изобщо може да бъде намерен, и да го покаже на целия свят. И бъди сигурен, че ще продължим да го притискаме през цялото време.

— Но когато му дойде времето, Мелъри ще трябва да си замине — отбеляза Чатърджи.

— Разбира се. В момента живее живот назаем, а ние сме кредиторите. Същото се отнася и за Григс.

Чатърджи кимна.

— Възстановил ли се е достатъчно, за да тръгне по следата?

— Григс го проследи до Оксфорд завчера. Посетил е Историческия факултет. Предполагам, че е претърсил кабинета и книжата на Ендрю Холмс, но ние знаем, че професорът не е държал там интересуващите ни документи. Това обаче е знак, че Мелъри вече е тръгнал на лов.

— Още ли подслушваш телефона му.

— За щастие, успях да махна устройството от кабинета му точно преди полицията да провери със закъснение за бръмбари. Не можем да рискуваме да поставим нови, макар че Григс настоява да опита.

— И какво ще правим тогава? Ще чакаме ли?

— Знаеш, че не ми е в природата да съм абсолютно пасивен, Радж. Пратих на Мелъри писмо.

— Какво си направил?

— Пратих му писмо. Любезна бележка, написана със собствената ми ръка на личната ми бланка.

— Майтапиш се.

— Не, не се майтапя. Двамата никога не сме се срещали, а искам да го опозная по-добре. Затова го поканих на лов за съкровище.