Глен Купър
Възкресителят (4)

3.

Когато входният звънец зазвъня, Ендрю Холмс грабна затворената папка и забърза надолу по стълбите. Метна я на канапето, но не прецени добре силата на замаха, така че папката падна зад облегалката. Холмс изруга, но я остави и отиде да отвори. Щеше да я вземе след вечерята или по-скоро щеше да накара Артър да го направи, той беше по-млад и пъргав. Още не беше решил дали да му разкаже за новите писма, преди да му ги покаже, или просто да го остави да ги прочете неподготвен. Така или иначе, резултатът щеше да е главозамайващ.

Артър стоеше на прага с усмивка до ушите и с опакован подарък за Ан.

— А, точно навреме — рече Холмс. — Не мога да ти опиша с какво нетърпение очаквах този момент. Сипи си нещо за пиене, докато си взема ключовете и успея да убедя Ан да излезе от къщата.

Не след дълго Холмс се пенеше и неуспешно се опитваше да намери ключовете за колата. Смънка, че със сигурност били в къщата, защото само преди два часа се върнал от колежа.

— Още съм твърде млад за такава склероза! — изрева той достатъчно силно, за да накара Артър да трепне.

— Ключовете ли търсиш? — обади се жена му от горния етаж.

— И още как.

— При чайника са. Там ги остави.

Ан се появи, облечена в хубава зелена рокля, идеална за пролетната вечер. Тя влезе в кухнята, докато Холмс прибираше ключовете в джоба си. Махна весело на Артър, който веднага забеляза, че тя не изглежда добре. Походката й беше несигурна и разчиташе на бастуна повече, отколкото всеки друг път. И като че ли беше отслабнала още от последната им среща.

— Не знам защо съм ги сложил там — разсеяно подхвърли Холмс.

— Ако ги оставяш в антрето всеки път, когато се прибираш, помисли само колко свободно време щеше да ти се отвори за други неща. Сигурно би се получил цял допълнителен ден в живота ти.

— Много смешно.

— Съжалявам, че те правя свидетел на домашните разправии — извини се Ан на Артър.

— Няма нищо — отвърна Артър и й подаде подаръка. — Радвам се, че съм тук за рождения ти ден.

— Не беше нужно — рече тя, докато оставяше пакета на масата в кухнята. — Бих те прегърнала, но се боя, че съм пипнала някакъв бацил.

— Бацил ли? — обади се Холмс. — От един микробиолог не се ли очаква да бъде малко по-конкретен?

— Добре — въздъхна тя. — Ентеровирус.

Холмс изсумтя.

— Сигурна ли си, че не е Елоиз?

Ан беше в отпуска по болест от изследователската лаборатория на университета — заради засилването на множествената й склероза, която й причиняваше слабост в единия крак и замайване. Ан беше от оптимистите, които не можеха да съберат сили да нарекат болестта си множествена склероза. Затова й бе дала по-весело име.

— Не, не е Елоиз — отвърна.

Холмс кимна и огледа подаръка.

— Прилича ми на книга.

— И е точно книга — потвърди Артър. Беше фотоалбум на английски градини — тема, от която Ан много се интересуваше.

— После — рече тя. — След вечеря. Обичам да тръпна в очакване.

Холмс подрънка с ключовете в знак, че е време да тръгват.

— Ти също ще трябва да почакаш, Артър. Ще ти покажа откритието си, след като се върнем от вечеря. Трепетно очакване, нали така? — Холмс отново насочи вниманието си към Ан и я погледна загрижено през тесните си очила. — Цветът на лицето ти е поразително сходен с този на роклята. Сигурна ли си, че искаш да излезем?

— Днес е рожденият ми ден. Нямам намерение да изпускам възможността. Много е трудно човек да те изкара на вечеря.

Когато излязоха, вече се смрачаваше и нощта падаше бързо. Пет минути след като заминаха, от една кола, паркирана по-надолу по улицата, слезе мъж. Григс отиде до къщата и отвори портата на задната градина с небрежността на човек, който се прибира след работа у дома. Беше висок и широкоплещест, с късо подстригана коса. Коженото му яке прилепваше плътно по плоския корем. Имаше грубо лице на кавгаджия, но беше достатъчно красив, за да привлича онзи вид жени, по които си падаше.

Къщата нямаше алармена система. Знаеше го от предварителното разузнаване. Задната градина беше добре скрита от съседите. Григс взе камък от земята и леко започна да почуква с него прозорчето на вратата, докато стъклото не се счупи с мелодичен звън. После бръкна през отвора и отключи.

Шарещият лъч на фенер щеше да бъде по-подозрителен за някой случаен минувач, отколкото запалените лампи, така че включваше и изключваше осветлението, когато му се налагаше. Помещенията на долния етаж не представляваха интерес — дневна, трапезария, кухня и кътче за телевизора. Нужни му бяха няколко минути, за да ги преобърне наопаки. Направи го решително, като събори няколко лампи, изсипа съдържанието на чекмеджетата и тихо счупи няколко порцеланови съда. После се качи горе и веднага откри онова, което търсеше.

 

 

Артър седеше на задната седалка на колата на Холмс и се чувстваше като зрител, наблюдаващ играта на двама актьори в пиеса. Холмс и жена му сякаш участваха в някаква полукомична домашна сцена между двама мнителни старци.

— Трябва ли да вземаш толкова остро завоите? — попита тя. — Хич не се отразява добре на стомаха ми, да знаеш.

— Трябвало е да изправят пътя.

— Разбира се, че е трябвало. Как го каза само!

Джипиесът на таблото им показа, че трябва да завият.

Ан посочи устройството.

— Живеем тук от двайсет години и сме ходили на ресторант само няколко десетки пъти. Наистина ли ти е нужна тази дрънкулка?

— Не си се омъжила за мен заради способностите ми да се ориентирам — изсумтя Холмс. — Но определено ми липсват онези отдавна отминали дни, когато седеше до мен с картата и ми надуваше главата с обясненията си.

— Смея да твърдя, че съм по-добър навигатор от този Том.

— Май името му беше Том-Том.

Ан внезапно се хвана за корема и тихо изстена.

— Май няма да стане, а? — рече Холмс. — Съжалявам, но явно ще трябва да накарам Том-Том да ни покаже обратния път.

 

 

Холмс имаше просторен кабинет, получен след разрушаването на преградната стена между две спални. Тъй като гледаше към предната страна на къщата и бе доста над оградата, Григс спусна завесите, преди да запали лампата. Погледна часовника си. Покрай дългите цели метри библиотечни рафтове и шкафове, както и купищата книги и статии, пръснати навсякъде, работата преспокойно можеше да се окаже и търсене на игла в купа сено.

Най-напред отиде при бюрото и изключи лаптопа от зарядното. След бързо претърсване попадна на една от целите си — папка, върху която с калиграфския почерк на Холмс беше написано МАНАСТИР МОНСЕРАТ — ТРИМАТА АМИГО. В папката имаше писани на ръка бележки, отпечатан ръкопис с надпис „Чернова“ и няколко снимки. Григс сви устни в усмивка.

— Една мишена долу, остава още една.

 

 

Късметът така и не му се усмихваше. Изсипа съдържанието на чекмеджетата на бюрото на пода, както би направил някой взломаджия. За по-голям ефект прибра в джоба си и един плик, пълен с евро и други чужди валути от пътуванията на Холмс в чужбина. Не беше сигурен дали втората му цел е в папка, бележник или просто на хвърчащи листа, но каквато и да бе формата й, тя не се намираше на бюрото или в чекмеджетата. Започна с шкафовете за папки с надеждата, че Холмс и компания ще се поглезят с дълга и разточителна вечеря.

Внезапно чу да се затваря врата на автомобил и преди да успее да надникне между завесите, някой пъхна ключ в ключалката на входната врата. Не изпадна в паника. Не беше в характера му. Само изруга под нос, че планът е отишъл по дяволите. Разбира се, имаше и резервен. При Григс винаги имаше резервен план. Той мислено му даде ход, докато вратата се отваряше.

Артър влезе последен. Чу възклицанието на Ан:

— Боже мой! Обрали са ни!

Тримата зяпнаха безпорядъка в дневната.

— Да се махаме — предложи Артър. — Може да са все още вътре. Ще се обадя на полицията от колата.

Но преди да успеят да излязат, Григс се появи горе на стълбите и с плавно движение извади пистолет от колана си — „Берса“ 40-и калибър, смъртоносно малко аржентинско бижу, което беше предпочитаното му оръжие. Спусна се бавно, насочил го към Ан за максимален психологически ефект.

— И тримата. Влизайте в дневната. Веднага.

Артър остана с впечатлението, че мъжът не е обирджия. Беше твърде хладнокръвен, прекалено самоуверен. Обирджиите не се перчеха по такъв начин. Те се страхуваха. Тъй като беше скрит зад Ан и Ендрю, той си помисли, че би могъл да се измъкне навън, но това сигурно щеше да принуди непознатия да стреля. Затова се подчини и влезе в дневната, следван от неканения гост.

Холмс дишаше тежко. Заплахата от насилие явно го беше хвърлила в пълен смут.

— Жена ми не е добре. Трябва да седне.

— Тогава сядайте — каза Григс.

— Вземете каквото искате — рече Ан. — После си вървете, моля ви.

Григс не й обърна внимание, а насочи оръжието към Артър.

— Вие сте Артър Мелъри.

От думите му коленете на Артър се подкосиха.

— Откъде знаете името ми?

— Знам много неща за вас. — Григс небрежно посочи Холмс с пистолета, сякаш беше някаква показалка. — За вас също.

— Кой сте вие? — попита Артър.

— Това не е важно.

Холмс забеляза, че в свободната си ръка мъжът държи компютъра му и папката АМИГО.

— Какво смятате да правите с тези неща? — попита.

Григс не обърна внимание на въпроса му.

— Трябва ми още едно нещо — каза той. — Ако ми го дадете, ще си тръгна тихо. В противен случай нещата няма да се развият добре.

— Какво? Какво нещо? — остро попита Холмс.

— Искам всичко, което притежавате във връзка с Малори и Граала. Документи, бележки — всички материали, на които сте попаднали в последно време.

Холмс го изгледа изумено, но не каза нищо.

Артър чу мъжа идеално, но искаше да го чуе отново.

— Какво казахте?

— Подслушахме телефонния ви разговор. Не си правете труда да отричате.

— Ние? — попита Холмс. — Кои сте вие, по дяволите?

— Заинтересованите групи.

Идеята беше абсолютно нелепа. От Граала се интересуваха учени. Читатели. Лаици. А не хора с пистолети, които подслушват телефони и проникват в чужди домове.

— Кои са тези групи? — попита Артър. — И защо се интересуват от Граала? И от мен?

— Не ми губете времето. Къде са новите материали?

— Не са тук — каза Холмс.

— Лъжете. — Григс посочи с пистолета си Артър. — Вече ви ги е показал, нали?

Артър го изгледа гневно и отказа да отговори.

— Не му давай нищо, Ендрю! — обади се Ан. — Видяхме лицето му. Ако му дадеш материалите, ще ни направи нещо.

Холмс я погледна отчаяно.

— Предполагам, че така и така сме прецакани.

Григс поклати заплашително глава.

— Нямам намерение да ви давам още време. Бъдете добро момче и ми дайте материалите.

— Моля ви, вървете си — уморено въздъхна Холмс. — Няма да се обаждаме на властите. Не е чак толкова важно. Просто става въпрос за стара реликва, която ще намери мястото си в музея, ако изобщо бъде намерена. Не си заслужава да ни наранявате заради нея.

— Грешите. Тя е важна — изтъкна Григс. Той остави компютъра и папката на една масичка и взе малка възглавница от канапето. — Последна възможност. Ще ми кажете ли?

Холмс реши да прояви твърдост.

— Не! Вървете си!

Григс притисна възглавницата към дулото на пистолета и в следващия миг се чу приглушен изстрел. За момент никой не помръдна. После Артър видя ужасно озадачения поглед на Ан, когато корсажът на роклята й от зелен започна да става червен.

Холмс се хвърли към нея и в същия миг Артър реагира по-скоро инстинктивно, отколкото по замисъл. Навремето беше добър ръгбист и се метна приведен към по-едрия мъж с намерението да притисне ръцете му към кръста, преди да е успял да стреля отново, след което да го подкоси и да го събори на пода.

Не се получи.

Преди да успее да го достигне, Артър чу гърмеж, видя как от дулото изригна огън и усети изгаряща болка в хълбока. Той обаче продължи напред и блъсна мъжа в стената, събаряйки някаква картина. Пренебрегна болката и се опита да свали натрапника на пода, но онзи сякаш беше залепен за стената и никакви усилия от страна на Артър не можеха да го помръднат.

Артър знаеше, че има само секунди, преди мъжът да опре пистолета в него и да дръпне спусъка, затова внезапно се дръпна в отчаян опит да забие палци в очите му.

Когато Григс стовари дръжката на пистолета върху темето му, Артър усети резкия удар с цялото си тяло и внезапно остана като парализиран. Ръцете му увиснаха и зрението му престана да действа, заменено от нещо проблясващо и ярко, сякаш се бе взирал в слънцето с широко отворени очи.

Ударът не му причини никаква болка. Просто нямаше време да я регистрира, тъй като ослепителното слънце внезапно залезе и Артър потъна в пълен мрак.