Глен Купър
Възкресителят (6)

5.

Артър се събуди от приятното чуруликане на птици навън и сънено слезе долу да включи машината за кафе. Докато ароматната напитка капеше в чашата, той излезе от задната врата да види как я кара природата. Леко ръмеше, а градината бе потънала в зеленина.

Докато счупеният череп, пукнатото ребро и раздразнените му дробове се оправяха, той постепенно възстановяваше предишната си активност. Винаги се бе поддържал в добра форма — тичаше, караше колело, обикаляше провинцията с металотърсача си — и периодът на бездействие не го беше оставил немощен. С благословията на доктора вече излизаше да потича малко, като пазеше наранения си гръден кош.

Къщата му беше уютна постройка на доста оживена улица в Уокингам. Шумът обаче никога не го беше дразнил, тъй като го чуваше само през почивните дни, когато си позволяваше да спи повече, но след едномесечния престой у дома започваше да си мечтае за някое по-тихо местенце.

Къщата му пасваше идеално — нито прекалено голяма, нито прекалено малка. Използваше най-малката спалня като кабинет и беше обзавел долния етаж със стари мебели. Родителите му бяха починали, преди да навършат седемдесет — баща му Артър старши от сърце, а майка му от рак. Тъй като нямаше братя и сестри, с които да дели спомени, на Артър му харесваше да вижда в дневната и трапезарията някои от познатите вещи, с които беше израснал. Напълни библиотечните шкафове с томовете, събрани от баща му — история, геология, археология и пътеписи, както и хубава колекция за крал Артур, която самият той допълваше от време на време с нови придобивки.

Случваше му се да покани в къщата някоя приятелка, но само за определено време. Никога не беше се обвързвал сериозно, нито си падаше по постоянно съжителство. Както посочваха приятелите му, беше хронично хладен във връзките си. Последната му приятелка бе доста по-откровена в деня на скъсването им.

— Ти си един проклет нарцисист, Артър. Знаеш ли го? — беше му казала.

— Нима да съм привързан към работата и хобитата си е нарцисизъм? — бе отвърнал той.

— Да! Щом винаги са по-важни от моите желания!

— Съжалявам, че не ми допадна идеята за обиколка на Карибите. Боя се, че не е моето място.

— Единственото от значение е твоето място. Съжалявам, но ровенето из някакво кално поле в търсене на съкровище и компанията на всички онези твои досадни приятели — тези неща не са за мен.

Артър я беше изгледал хладно и бе отговорил по начин, за който после щеше да съжалява.

— Може би нещата щяха да са различни, ако бях влюбен в теб.

Естествено, след подобно изказване прощалните й думи бяха заслужено неприятни.

Още беше в градината, когато чу звънеца на входната врата. Изтри обувките си на изтривалката и прекоси къщата, като взе бухалката за крикет и надникна през новата шпионка, преди да отвори. Беше инспектор Хобс, кисел както винаги.

— Можете ли да ми отделите минута, господин Мелъри.

— Влизайте. Кафе? Тъкмо съм го сложил.

— Благодаря, не.

Влязоха в дневната. Хобс се огледа, без да сваля шлифера си.

— Хубаво местенце си имате — отбеляза той.

— Благодаря.

Полицаят забеляза розовата газена лампа на бюфета и я взе.

— Много е хубава. Антика?

— Не, нова е. Върши работа, ако случайно спре токът. С какво мога да ви помогна?

Хобс върна лампата на мястото й.

— Разследваме серия грабежи с взлом във и около Оксфорд и исках да ви покажа някои снимки на потенциални заподозрени. Може би ще разпознаете сред тях и вашия нападател.

Артър остави чашата си и поклати глава.

— Не знам колко пъти трябва да ви го казвам. Случилото се не беше грабеж.

— Пазим официалните ви показания. Налага се обаче да работим с факти. Като следователи сме убедени, че домът на професор Холмс е бил обект на грабеж с взлом. Станали са и други обири в университета. Възможно е извършителят да е виновен и за обира в университетския кабинет на професор Холмс, като при проникването си там е научил домашния му адрес.

— Вижте, аз… — започна Артър, но Хобс го прекъсна.

— Наскоро на един антиквар в Рединг били предложени подозрителни сребърни предмети и човекът се обади в полицията. Вещите несъмнено са принадлежали на професор Холмс. Идентифицирахме мъжа, който се е опитал да ги продаде — наркоман, който е бил на лечение в нощта на убийствата. Сдобил се е с предметите от някакъв подозрителен тип, който пък ги е получил от друг не по-малко подозрителен. Тази чудесна верига от боклуци засега не ни е довела до никъде, но потвърждава становището ни, че става въпрос за обир.

— Продължавате да не обръщате внимание на Граала — отбеляза Артър. Не звучеше обезсърчено, а само уморено.

— Честно казано, намирам идеята, че това ужасно престъпление е свързано по някакъв начин с издирването на Светия Граал, за… чудата. Не това искате да чуете, но е истина. А сега бихте ли прегледали снимките на заподозрените? Сред тях са и споменатите вече наркомани.

Артър въздъхна и прегледа фотографиите. Изобщо не се изненада, че неговият човек не фигурираше на нито една от тях.

— Несъмнено сте наясно, че никой от тези хора не прилича ни най-малко на човека от полицейския портрет — каза Артър.

— Разбирам. Както знаете, пуснахме портрета във вестниците, но това не доведе до никакви резултати.

— Да не би да искате да кажете, че изобщо не вярвате на показанията ми?

— Просто продължавам да твърдя, че сте получили гаден удар в главата.

— А поне направихте ли си труда да проверите дали някой е подслушвал телефона на Ендрю Холмс или моя?

— Да, направихме си труда. Няма нищо такова.

— Добре, ясно — сопна се раздразнено Артър. — А сега, ако ме извините, имам други неща за вършене.

Хобс тръгна към изхода, но спря и погледна бухалката за крикет.

— Още ли си мислите, че ви следят, господин Мелъри?

— Защо да си правя труда да ви казвам какво си мисля?

— Е, добре. Имате визитката ми, ако пожелаете да говорите с мен.

 

 

След посветен на градинарство ден Артър реши да използва и останалата си енергия. Навлече екипа за бягане и излезе в прохладния сумрак. По улицата минаваха малко коли, но въпреки това прояви предпазливост и остана на тротоара. Любимото му място за лек крос напоследък беше градинката край Лангборо Роуд, която се намираше наблизо.

Хълбокът се обаждаше при всяко стъпване с левия крак, но Артър се опита да изключи дискомфорта и да се съсредоточи върху прелестта на вечерния въздух.

Когато зави по Феървю Роуд, смътно си даде сметка, че отзад го приближава някаква кола, и се дръпна по-навътре на тротоара. Трябваше да пресече, за да стигне до градинката — лесна работа дори през деня, тъй като улицата беше съвсем тясна. Нямаше насрещно движение, а колата зад него също не се чуваше. Но когато стигна средата на платното, чу рева на двигател и изведнъж се озова в ярката светлина на фарове.

Някаква голяма кола се носеше към него и не намаляваше.

Артър се озърна през рамо. Фаровете блестяха като очи на нощен хищник.

Направи единственото, което можеше. Изтласка се с десния крак и полетя над улицата. Чу собствения си вик.

Колата профуча на косъм от него.

Артър се претърколи на дясната си страна и се озова в тревата на градинката.

Колата продължи с пълна скорост напред, зави наляво по Джипси Лейн и изчезна, а ревът на двигателя постепенно заглъхна.

Дъхът на Артър секна от болката от пукнатото ребро. Той се претърколи по гръб, правейки гримаси към звездите.

От номер 7 изтича някаква жена.

— Добре ли сте? — извика.

— Така мисля.

— Чух ви да викате — рече тя, придържайки халата към гърдите си. — Какво стана?

Артър с мъка се надигна до седнало положение.

— Някаква кола. Едва не ме блъсна.

— Пълно е с кретени по улиците — отбеляза тя. — Успяхте ли да видите номера?

— Не.

— Да извикам ли полицията? Имате ли нужда от „Бърза помощ“?

— Не, добре съм. — Артър се изправи, като притискаше с длан хълбока си, за да намали острата болка. — Живея наблизо, на Кресънт Роуд. Ще се оправя. На тази улица има ли камери?

— Би трябвало да има заради децата, които играят в градинката, но приоритетите на градските съветници явно са сбъркани. Сигурен ли сте, че сте добре? Нищо не ми пречи да звънна на полицията.

— Не. Боя се, че ще бъде само губене на време. Все пак ви благодаря, много сте мила.

Жената се прибра в къщата си, а Артър тръгна обратно, като непрекъснато се озърташе и напрягаше слух за всякакъв признак за наближаваща кола.

Замисли се как ли е изглеждал шофьорът и във въображението му той се оказа едрият мъж с грубото лице и късо подстриганата коса, който го преследваше в сънищата му.

 

 

Влизането в „Беър Ин“ беше като отиване на бдение. Тони Феро моментално го забеляза и когато Артър успя да си пробие път през тълпата, вече го чакаше халба бира.

„Беър“ беше любимото заведение на Холмс не защото предлагаше най-добрата бира в града, а защото бе най-старата кръчма в Оксфорд, което означаваше нещо за един историк. Пък и беше недалеч от колежа му „Корпус Кристи“. Срещите на Граал чешитите неизменно се провеждаха тук и тази вечер не бе по-различно — с изключение на болезнено крещящия факт, че Холмс вече го нямаше.

Някой беше поставил негова снимка на бара. Тя бе хванала идеално чудатия му чар, с издадената напред брадичка, главата с буйната коса, копринената папийонка, елегантното сако и бастуна с дръжка от слонова кост, който използваше доста напоследък, за да не се чувства жена му неловко заради нейния собствен. По някакво чудо бастунът беше една от малкото вещи, оцелели при пожара. Някакъв съсед, вероятно същият онзи герой, който бе измъкнал Артър от огъня, го бе намерил на тротоара сред овъглените боклуци, изхвърлен от пожарникарите, разчистващи рухналите предни помещения. Сега той лежеше безнадеждно на масата на едно сепаре — ако думата „безнадеждно“ можеше да се използва за вещ.

Артър се опита, но не успя да сподави риданието при вида на снимката на Холмс. Ендрю винаги канеше Артър да сяда срещу него, за да го заговаря по-лесно. На една среща на чешитите беше заявил: „Както съм на четири бири, ако примижа и погледна към Артър, все едно виждам дъртия разбойник сър Томас Малори в плът и кръв!“. Друг път бе казал:

— Ако някога успея да довърша книгата си за сър Томас, ще те накарам ти да напишеш предговора.

— И какво да напиша? — попита го Артър тогава.

— Не знам — изкиска се Холмс. — Може да обясниш например че интересът към крал Артур е наследствена черта.

Тони го поведе през тълпата към сепарето, заето от Граал чешитите. Ерън Косгроув стана и прегърна мечешки Артър, при което той трепна от болката в пукнатото ребро. Лингвистът Ерън беше австралиец, преподавател в Рединг, който си падаше по гадните шеги.

— Мръдни, Санди — каза той на Санди Марина. — Направи място на крал Артур.

Санди премести подложките за бира и чашите, за да освободи място за още един човек, след което потупа Артър по крака.

— Радвам се да те видя жив и здрав.

Артър не можеше да откъсне поглед от бастуна на Холмс. Малките рубинени очи на причудливия дракон на дръжката бяха помътнели от саждите.

Санди проследи погледа му и докосна бастуна.

— Помолихме съдържателя да го пази тук от наше име.

Нямаше нужда от повече обяснения. Това просто изречение казваше всичко. Щяха да продължат да се срещат като група и Холмс щеше да си остане в сърцата им.

— За Ендрю и Ан — каза Тони и вдигна халбата си.

— За Ендрю и Ан — повториха останалите.

Артър изгълта половината бира наведнъж. Беше като изтръпнал от мисълта, че Холмс, тази природна стихия, вече го нямаше. Силната бира му действаше като лекарство.

Зададоха му загрижено въпроси за здравето и психичното му състояние. Повечето не знаеха нищо повече от официалната история — че тримата са влезли в къщата по време на обира, след което започнал ужасът. Артър даваше предимно мрачни едносрични отговори и обяви пред всички, че скоро се връща на работа. Лично той смяташе, че тази вечер е посветена на Ендрю и Ан, не на него.

Тони избърса една сълза, преди да е изчезнала в мустака му. Неизменната му плетена жилетка се издуваше над корема и в памет на починалия той носеше вратовръзката на „Корпус Кристи“. Холмс му я беше подарил, на него, човека от Кеймбридж, като шега за една Коледа. „Давам ти я, за да те подразня, Тони, защото знам, че любовта ти към Оксфорд не познава граници — беше му казал Холмс. — Очаквам да я пазиш скътана някъде и да я извадиш само ако се наложи да дойдеш на погребението ми.“

Ерън забеляза вратовръзката, посочи стените, украсени с поставени в рамки стари вратовръзки на различните колежи, и попита дали тази също не трябва да се присъедини към тях.

— Не, смятам да я задържа — отвърна Тони.

Последваха приглушени думи колко е ужасно всичко това, колко е трагична загубата на двама чудесни хора, а старият писател на книги за крал Артур се завайка:

— И всичките му книги и статии! Истинска катастрофа.

— Изобщо не ми пука за проклетите книги — обади се някой. — Предпочитам Холмс да е с нас, а не те.

— Денис е прав да жалее за книгите — изтъкна Артър. — Ендрю би си помислил същото. Хората умират, но книгите трябва да продължат да живеят.

Денис допи бирата си и сдържано се усмихна на Артър за подкрепата му.

— Е, навярно никога няма да разберем до какво заключение е стигнал Ендрю относно Граала и Монсерат — каза Ерън, насочвайки разговора към темата от предишната среща на чешитите. — Предполагам, че ръкописът му се е превърнал на пепел или на стопен твърд диск.

— Може би Граалът не иска да бъде намерен — вметна Санди.

— Всички ние сме адски заети — рече Ерън. — Но един ден някой от нас трябва да иде до Монсерат и да намери отново писмото на Холмс. Да види дали няма огън зад пушека.

Веднага се усети какво е изтърсил, измънка извинение и предложи да черпи всички по още едно.

Санди стана да му помогне с напитките.

— Седим си около нашата малка кръгла маса, говорим и пием ad nauseum^[1] — заяви тя. — А всъщност ни трябва рицар, който да яхне коня си и наистина да тръгне да търси Граала. Трябва ни съвременен Галахад.

Артър си даде сметка, че Санди каза това, без да откъсва поглед от него.

Тони стана да отиде до тоалетната и Артър го последва. Привика го да излязат през задния вход и да поговорят на четири очи.

— Нали разбираш, че не искам да оповестявам пред цялата група подробностите от онази нощ.

— Разбирам. Двамата със Санди не сме казвали нищо на никого.

— Доста мислих напоследък.

— Сигурен съм.

— Полицията не вярва на нито една моя дума. Смятат, че всичко е плод на раздрусания ми мозък. За тях това е най-обикновена кражба с взлом.

— Възмутително — изсумтя Тони.

— Още не мога да намеря никакъв смисъл в случилото се. Не мога да си представя как някой може да стигне до такива крайности, за да намери Граала.

— Освен ако не е бил абсолютно убеден, повече от всеки от нас, че Граалът наистина съществува.

Артър кимна.

— И освен ако не вярва, че е изключително важен. Тони, мисля, че някой се опитва да ме убие.

Тони го изгледа смутено.

— Сигурен ли си? Видял ли си някого?

— Отначало беше само усещане, че ме следят докато карам, докато съм на паркинга пред супермаркета, такива неща. Но преди няколко дни някой се опита да ме прегази по време на вечерния ми крос.

— Обади ли се на полицията?

— Нямаше никакъв смисъл. Не видях номера на колата, нямаше никакви очевидци, а улицата е без камери. В полицията и без това смятат, че съм чалнат.

— Какво смяташ да правиш?

— Точно това си мисля. Аз съм нежелан фактор. Напълно нормално е убиецът да се върне, за да оправи кашата, която е забъркал. Така ще се отърве от единствения свидетел на двойно убийство.

— Няма начин полицията да не разбере това.

— Те са абсолютно убедени, че става въпрос за оплескан обир и че обясненията ми за Граала са плод на размътения ми мозък. Увериха ме, че ще ми осигурят охрана, ако получа недвусмислена заплаха, но добавиха също, че някакъв надрусан крадец, дори и да е извършил убийство, едва ли ще тръгне да премахва свидетели. Виж, Тони, ако си мислех, че мъжът от онази нощ е просто крадец, щях да приема всичко за лош късмет и да продължа напред. Има обаче нещо друго. Става въпрос за Граала. Граалът едва не ме уби. И сега си мисля, че той може да се окаже единственото нещо, способно да ме запази жив.

— Какво искаш да кажеш?

— Холмс е направил някакво голямо откритие. И онзи мъж го искаше. Дори ме попита дали Холмс вече ми е казал за какво става дума. Те не знаят каква е истината и смятат, че Холмс може да ми е казал на какво е попаднал. Затова реших, че това може да ми послужи като защита. Докато едва не ме прегазиха. Онзи човек ще опита отново и рано или късно ще ме премахне. Сигурен съм.

— Господи, Артър!

— Знам, че звучи невероятно, но наистина смятам, че единственият начин да осигуря безопасността си е да се опитам да намеря Граала и ако успея, шумно да обявя откритието си. Онези заинтересовани групи, за които спомена онзи… За мен това е единственият начин да ги неутрализирам. Трябва да намеря Граала, трябва да открия и разоблича убиеца. В противен случай чешитите ще пият и в моя памет.

— Господи, Артър, та ние дори не знаем дали той съществува!

— Някой обаче е убеден, че съществува.

— Мога ли да ти помогна по някакъв начин?

— Аз съм просто лаик, Тони. Може да ми потрябва истински учен, който да ми помага по пътя. Но ще трябва да бъдем внимателни. Не желая да те забърквам в тази каша.

— Разбира се. Ще направя всичко по силите си.

— Знаеш ли дали Холмс си е водил дневник за срещи?

— Нямам представа. Най-добре е да попиташ секретарката на факултета. Казва се Маделин, но той я наричаше Мади. Ще ти пратя номера й.

— Благодаря.

— И за бога, Артър, пази се. Не искам да изгубя още един приятел.