Глен Купър
Възкресителят (18)

17.

Англия, 1471 г.

Томас Малори беше стар и грохнал. Годините студ и влага го бяха пречупили. Когато се будеше треперещ под одеялото, коленете и бедрата му бяха вдървени и изминаването по пътя от леглото до нощното гърне беше мъчително бавно и болезнено. Дори прости движения като посягането към чашата му костваха усилия, докато сутрешното вцепеняване не отминеше и ставите му не възвърнеха донякъде подвижността си.

Двайсет години затвор с кратки прекъсвания! Двайсет години тържество при всяко пускане под гаранция или освобождаване и отчаяние при поредния арест и ново затваряне.

Маршалси, Колчестър, Лондонската кула, Лъдгейт, Нюгейт — беше лежал в най-ужасните адски дупки на Негово Величество, като през цялото време мечтаеше за изгубения си комфортен живот в Нюболд Ревъл.

Къде беше правосъдието?

Рицар на кралството, захвърлен в морето на произвола като някакъв плавей. Затворен по скалъпени обвинения. Обикновен крадец? Изнасилвач? Мисълта, че човек, който е служил на краля си на бойното поле като рицар, който се е посветил на рицарските добродетели, потомък на Артур, краля на британците! — мисълта, че такъв човек може да извърши подобни долни деяния беше просто невъзможна. Но въпреки това обвиненията, поддържани от мощни врагове, които разбъркваха казана на покварената съдебна система, бяха достатъчни да държат Малори зад решетките, докато повечето мъже на неговите години и с неговото положение си живееха живота и пиеха до камините си, а ловджийските кучета дремеха в краката им.

През първите десет години поне таеше надеждата, че крал Хенри ще му се притече на помощ и ще сложи край на несгодите му. Но Хенри си имаше други грижи. Амбициите му да сложи край на безкрайната война между Англия и Франция бяха довели до разделение между лордовете и му бяха създали могъщ враг в лицето на херцога на Йорк. Когато кралят изпадна в кататонична меланхолия, след като се сдоби с рога от красивата си френска съпруга, Йорк побърза да се възползва от отворилата се празнина и заграби поводите на властта от рода Ланкастър. Макар че кралят щеше накрая да дойде на себе си, двете десетилетия на сблъсъци между Ланкастър и Йорк хвърлиха страната в хаос, погълнаха цялото внимание на короната и тя остана глуха и сляпа за мъките на някакъв беден затворен рицар.

През цялото това време Малори се вареше в собствен сос, влачеше се по съдилища и затвори — някои сурови, други поне донякъде поносими, като Маршалси. Понякога минаваха месеци, понякога година или повече, преди Бъкингам да се появи отново. Предложението му беше винаги едно и също.

— Кажете ми къде да намеря меча и ще бъдете освободен.

Джон Алейн и други верни другари успяваха да измъкнат откъслечна информация относно тайните дела на Бъкингам. Говореше се за тайна група, пръсната из Европа и Азия. Наричаше се „Кем“ — алхимици, свързани не от вярност към някаква корона, а от нещо по-мрачно. Имало и друг англичанин, Рипли, за когото се носеха слухове, че е също толкова дълбоко замесен като Бъкингам. Твърдеше се, че Бъкингам и Рипли били верни на онази група, чиято цел била откриването на Светия Граал, но не за славата Божия, а за по-долни и демонични цели.

Затова всеки път, когато Бъкингам отключваше килията и повтаряше предложението си, Малори отговаряше:

— Милорд, няма да получите меча и няма да намерите Граала. Граалът е предназначен за добро и светлина, а се боя, че вие искате да го използвате за зло и мрак. Ще умра щастлив със знанието, че никога няма да попадне в ръцете ви.

И докато Европа кипеше от политически страсти, войни и насилие, ритъмът на живота на Малори бе защитен от целия този хаос и бе бавен и монотонен. В добрите дни, когато болежките не се обаждаха и условията бяха приемливи, той можеше дори да се отдаде с известна наслада на по-приятни занимания.

След цял живот по бойни полета и водене на кръвопролитни битки уединението на писалището и компанията на купчината безценни книги бяха успокояващи и утешителни. Малори често започваше деня си, като пишеше писмо на скъпата си жена или на верните си приятели, а след това се заемаше с поредната глава от „Смъртта на Артур“ и се изгубваше в описанието на някоя велика битка, на страстна любовна връзка, на благородно търсене. Пишеше часове наред и така се пренасяше от скромната си заключена килия на брулените от ветрове хълмове на Камелот и в бляскавия, изпълнен с живот двор на Артур, неговия крал, неговото вдъхновение, неговия прародител.

Бъкингам беше усърден човек и изпитваше постоянно подозрение към писанията на Малори, поради което беше натоварил един образован човек да чете писмата му и страниците от ръкописа с надеждата да намери скрити послания относно местонахождението на меча. Не откри нищо такова.

За затворник Малори беше добре информиран от надзирателите и посетителите за събитията навън. Само седмица след битката при Нортхемптън през юли 1460 г. той научи новината в затвора Нюгейт. Херцогът на Йорк бе удържал зашеметяваща победа над десетте хиляди мъже на крал Хенри на територията на манастира Делапре. Кралят бил пленен и бързо се съгласил на недълговечно споразумение, по силата на което короната трябвало да премине у Йорк и наследниците му. Но, което бе по-важно за Малори, Бъкингам бе мъртъв!

Като типичен интригант и опортюнист, Бъкингам вземаше страната на Йорк, когато махалото на Войната на розите се люшкаше към тях, или на Ланкастър, когато кралят бе във възход. За негово нещастие през онзи ден в Нортхемптън той командвал силите на Ланкастър на страната на крал Хенри и бил пронизан от пиката на някакъв привърженик на Йорк от Кент.

Малори прие с ликуване новината, изпрати молба до короната и зачака. Накрая, седмици по-късно, без отровната намеса на Бъкингам той бе освободен и се озова в обятията на съпругата си и на верния си Джон Алейн. Беше като сън. След като се върна в Нюболд Ревъл с неговите зелени поляни и натежали класове по нивите, Малори бавно започна да възстановява здравето си след пристъпа на лятната дизентерия, която едва не го уби.

Ядеше каквото можеше и обикаляше земите в опит да възвърне силите си. През цялото време кроеше планове. Мечът можеше да остане още известно време във водното си скривалище. Много му се искаше да го докосне отново, да го пази като зеницата на окото си, да го предаде на наследника си, но нямаше нужда да бърза. Екскалибур бе в безопасност. Седеше на пейката край гроба на големия си син Томас, който бе умрял от шарка преди две години, докато самият той гниеше в Нюгейт. Другият му син, Робърт, бе добър момък, който още нямаше тринайсет, но вече бе благороден и храбър. Малори знаеше, че ще може да се грижи за семейните земи и богатства. Но нямаше да изложи Робърт на риск, като му разкаже за меча или Граала — подобно знание таеше в себе си смъртна опасност. Това търсене бе негово и само негово.

Ръкописът на „Смъртта на Артур“ се пазеше недовършен в една кутия в библиотеката. Дописването му трябваше да почака. Имаше по-належащи задачи. Малори знаеше наизуст надписа върху меча, а също и превода му. Когато си възвърнеше достатъчно силите, може би през пролетта, смяташе да събере малък отряд верни мъже, сред които и Джон Алейн, и да осигури кораб и провизии. Пътуването до далечната земя щеше да е тежко и резултатът не беше ясен, но имаше шанс, славен шанс накрая да държи в треперещите си ръце най-святата реликва на земята.

Ужасният обрат настъпи няколко месеца по-късно, точно когато задухаха ветровете на зимата. Беше тежък, смазващ удар да го арестуват отново по същите изтъркани обвинения и да го пратят в затвора Маршалси. Малори настоя да научи кой стои зад това. Отговорът дойде като ръка от оня свят. Някакъв човек, когото не познаваше, се появи един ден в килията му и помоли за прошка, че го прекъсва.

Малори вдигна очи от писалището си. Макар че беше огорчен и отчаян от поредния несправедлив арест, бе продължил работата си върху ръкописа и бе потънал в мисли за Ланселот и Гуинивер. Мъжът на прага беше невероятно дебел и съдейки по фината, обшита със скъпи кожи роба и пръстените със скъпоценни камъни, бе също така невероятно богат.

— Кой сте вие, сър? — попита Малори.

— Джордж Рипли. Може би сте чували за мен.

Малори се усмихна. Човекът пред него беше от групата на Бъкингам.

— Наистина съм чувал.

— Добре, в такъв случай сигурно знаете защо съм тук.

— Сядайте, Рипли. Маршалси не предлага най-добрите удобства на света, но предполагам, че няма да се задържите достатъчно дълго тук и това няма да ви притесни.

Рипли се намръщи, докато отпускаше телесата си върху тесния стол.

Малори остави перото в мастилницата.

— Защо не ми разкажете за „Кем“?

Дори да беше изненадан от въпроса, Рипли не го показа.

— Ние се занимаваме с натурфилософия. Любопитни мъже, джентълмени. Това е.

— Вие сте алхимици.

— Вярно, такива сме. Аз и някои други горещо вярваме, че алхимията е благородно начинание. Ще се съгласите, че разбирането на Божията промисъл е благородно начинание, нали?

— Защо искате Граала?

— А вие защо го искате, сър Томас?

— За прослава на Господа.

— Ние го искаме поради същата причина.

— Чувал съм друго.

— Не мога и няма да коментирам неоснователните и възмутителни обвинения на неизвестни хора.

Малори се надигна с мъка и разтърка бедрото си.

— А в същото време аз, сър, съм затворен незаконно поради неоснователните и възмутителни обвинения на неизвестни хора! Вие ме върнахте обратно в затвора, нали? Мислех си, че онзи копиеносец от Кент е сложил край на интереса на Бъкингам към бедната ми душа, но явно съм се лъгал. Сега привържениците на Йорк командват. Нима влиянието ви достига и до тях?

— Влиянието ни достига до много и различни места. Бъкингам, Бог да успокои душата му, се озова на страната на крал Хенри в най-неподходящия момент. Сега, когато херцогът на Йорк и наследникът му Едуард Йоркски са във възход, собственото ми влияние също нараства. Херцогът повери някои страни от образованието на Едуард на мен, така че прошепна ли, че рицар като вас трябва да бъде задържан отново, най-вероятно това ще се случи. А ако случайно помоля рицар като вас да бъде освободен, най-вероятно това също ще се случи.

— Е, в такъв случай ви окуражавам да шепнете.

— И ще го направя. Достатъчно е само да ми кажете къде мога да намеря меча.

Малори закуцука около писалището и се облегна тежко на него.

— А, пак това. Дяволското предложение. Ще ви отговоря по същия начин, по който съм отговарял неведнъж и на Бъкингам. Никога няма да ви кажа. Можете да петните името ми, но няма да се пречупя. Можете да ме изтезавате, но няма да се пречупя. Можете да отнемете земите ми, да избиете семейството ми, но няма да се пречупя. „Кем“ може да е могъща организация, вие може да сте могъщ, но никой не е по-могъщ от желязната ми воля, подсилена от знанието, че онова, което защитавам, го защитавам в името Господне. А сега, любезни ми сър, ако успеете да измъкнете задните си части от онзи стол, желая ви приятен ден.

През следващото десетилетие обикалянето на Малори из затворите продължи, прекъсвано от кратки периоди на излизане под гаранция и опрощаване. Но той сякаш почти чуваше шепота, излизащ от тлъстите устни на Рипли. Чуваше го в съня си. „Уловете заека. Издърпайте го от щастливата му дупка. Сложете го отново в клетката. Той е мой. Мой. Мой.“

Войната на розите се проточи, но влиянието на Рипли в двора само растеше. Херцогът на Йорк загина при Понтефракт, но неговият деветнайсетгодишен син, великолепен младеж, висок почти два метра, зае престола под името Едуард IV. Вече нищо не бе в състояние да спре Рипли. Той продължи да шепне, но този път направо в ухото на краля, тъй като открито служеше като дворцов алхимик.

Веднъж годишно, на Нова година, Рипли посещаваше Малори в затвора и повтаряше условията за освобождаването му. Веднъж годишно получаваше отказ. Малори подозираше, че Рипли е избрал нарочно този ден — човек обикновено се отдава на размисли за съдбата си в началото на новата година. През първия ден на 1471 г. Малори разкара дебелака и си наля малко некачествен ейл. Главният тъмничар на Нюгейт му беше пратил двойна порция от напитката предишната вечер. Малори бе успял да скатае и хубаво парче сърнешко с пресен хляб за новогодишната си вечеря. Седеше зад писалището си, дъвчеше бавно и четеше последната страница на Le Morte Darthur, която бе завършил тази сутрин. Две десетилетия труд, плод на любов и всеотдайност, увенчани от скръбно и лично ридание.

Това е краят на цялата книга за крал Артур и за благородните му рицари на Кръглата маса, които, когато били всички заедно, достигали на брой точно сто и четиресет. И това е краят на разказа за смъртта на Артур. И умолявам ви, благородни господа и дами, които сте прочели тази книга за Артур и неговите рицари от начало до край, молете се за мен, додето съм жив, да ми изпрати Бог достойно избавление, а когато умра, молете се за спасението на душата ми. Тази книга е завършена в деветата година от управлението на крал Едуард Четвърти от сър Томас Малори, рицар, дано Иисус Христос му помогне с великата си сила, защото той служи на Бога и денем, и нощем.

„Молете се за мен, додето съм жив.“

Малори избърса една сълза и дояде коричката хляб.

 

 

Беше любопитно как животът на човек бавно изтича като вода от кофа с мъничка дупка. Ръкописът му беше завършен, а вероятно и животът му. Несъмнено воден от Рипли, крал Едуард беше обявил общо помилване на затворниците преди няколко години, с изключение само на единайсет души, един от които бе Малори. Дори кралят да променеше решението си и да го освободеше, за Малори вече бе твърде късно да тръгне да търси Граала. Беше болен и крехък. За презморско приключение не можеше да става и дума. Оставаше му само да се моли, че някой негов потомък ще поеме бойното знаме от мъртвите му ръце и ще продължи напред за честта на рода Малори и за славата Господня.

Свирепа буря засипа Лондон с цяла стъпка сняг. От високия си прозорец Малори гледаше как той се трупа в двора на затвора и се усмихна, когато децата на тъмничаря излязоха да се замерят със снежни топки. Колко прекрасно би било да препуска през преспите, да усеща студените снежинки по лицето си. Запита се дали и в Уоруикшър вали сняг. Елизабет сигурно тъкмо ставаше от леглото си и гледаше през малките прозорчета на спалнята им падащите снежинки. Тя също бе остаряла, но си оставаше все така прекрасна.

Въздъхна горчиво и се върна при писалището, за да довърши завещанието си. Листата на „Смъртта на Артур“ бяха завързани с лента на дебело топче. Беше написал предговора предишната нощ, с което изпълни обещанието, дадено преди почти двайсет години в писмото до епископ Уейнфлет. Достоен човек, надяваше се негов потомък, можеше да съчетае познанието в „Смъртта на Артур“ с познанието в „Книга на Страшния съд“, за да намери меча и, ако е рекъл бог, Граала. Оставаше му само да отправи послание към идните векове с надеждата някой Малори да го намери. Може би щеше да е синът му Робърт. Или синът на сина му. Или някой по-далечен Малори.

„Уви, враговете ми, онези безбожници, наричащи се «Кем», успяха да ми попречат да тръгна да търся Граала. Сега съм стар и твърде немощен. Но като ме хвърлиха в затвора за всички тези години, те ми дадоха време и Бог ме благослови с възможността добре и пълно да опиша историите за моя благороден предшественик, великия Артур, краля на британците. Моля се някой Малеоре, който дойде след мен, да намери този пергамент и да поеме да търси Сангреала.“

Завърши писмото малко преди Джон Алейн да дойде на последното си, както се оказа, посещение. Както обикновено, той бе подкупил стражите с вино, за да може да говори насаме с господаря си. Алейн също се беше прегърбил от годините. Тътреше крака и ръката му трепереше, но както винаги успя да покаже приповдигнато настроение пред господаря си.

— Студът направи топките ми пиринчени, милорд — оплака се, докато грееше ръце на огъня.

— За какво са ти топки, старче?

— Почти за нищо, милорд, макар да се моля женкарските ми дни да не са приключили окончателно.

— Как е Елизабет? И Робърт?

— Тя е добре. Не страда от никакви заболявания, доколкото знам. Робърт е на север, пътува за Сейнт Олбанс с хора на краля, за да се бие с последните Ланкастъри. Кралица Маргарет и синът й дават последен отпор, предполагам.

— Моля се да оцелее. Джон, ще те помоля за една последна услуга.

Алейн се намръщи, но не каза нищо.

— Отнеси тази моя книга на епископ Уейнфлет в Уинчестър и го помоли да я даде на писар да я препише. Надзирателите ще ти позволят да я вземеш. Чели са я и не им пука какво ще правя с нея. Помоли Уейнфлет да даде преписа на Уилям Какстън, печатаря от Лондон. Познавам го от години. От Кале.

— Помня го, милорд. По онова време търгуваше с вълна. Значи се е захванал с печатарство, така ли?

— При това много успешно. И още нещо. Вземи това писмо. — Малори го пъхна между страниците за по-сигурно. — Върни го в Нюболд Ревъл и го постави в сандък с ключалка заедно с различни други мои документи и вещи. Искам Робърт, неговият син или може би някой бъдещ Малори да го намери. Написано е с думи, но всъщност е карта на съкровище. Пази го добре. Повече нищо няма да кажа.

Когато времето за свиждане изтече, двамата си стиснаха ръцете.

— Пазете се, милорд — рече Алейн. — Чух, че Рипли възнамерява да ви стори зло.

— Какво по-голямо зло може да ми стори от онова, което вече е сторено? Готов съм да приема участта си и се надявам, че някой след мен ще изпълни предопределеното, което ми се изплъзна.

Алейн си тръгна с писмото и ръкописа в торбата. Щеше да иде в Уинчестър и да предаде ръкописа лично на епископа. А епископът щеше да даде на Алейн писмото, което Малори му беше написал двайсет години по-рано. Алейн щеше да се върне в Нюболд Ревъл и да постави старото и новото писмо в яко сандъче, което да остане на наследниците на господаря му. Робърт Малори щеше да се върне от битката при Сейнт Олбанс с рана на главата, която щеше да го остави неспособен да се грижи за себе си. Щеше да умре през 1479 г., една година преди майка си, без да отвори сандъчето. Картата от думи на Малори щеше да бъде забравена и подминавана през следващите петстотин четиридесет и три години.

 

 

В един студен мартенски ден Рипли влезе в килията на Малори, придружен от груби мъже с торба инструменти. Обяви, че търпението му се е изчерпало. Смятал да изпита твърденията на стария рицар, че няма да разкрие скривалището на меча дори ако бъде подложен на изтезания. В края на краищата, какво имаше да губи? Беше получил вести от Нюгейт, че Малори губел и последните си сили и че едва ли ще доживее да види майските цветя.

Първо смазаха ръцете на Малори с менгеме, после и стъпалата. Опираха нажежени железа в гърдите му, в бедрата и накрая в слабините.

Макар да крещеше с пълно гърло, както би крещял всеки, Малори не обърна внимание на увещанията на Рипли и не пророни нито дума. Докато поемаше последния си дъх, бе благословен с видение, подобно на виденията на рицарите на Артур — Пърсивал и Гауейн, Борс и Ланселот, Галахад. Каменните стени на затворническата килия изчезнаха, за да се сменят с яркосиньо небе. И там горе беше Граалът, сияещият потир, най-прекрасната гледка, която бе виждал някога.

Търсенето му беше приключило.