Глен Купър
Възкресителят (14)

13.

Англия, 1451 г.

Томас Малори дръпна завесите на спалнята и остави слънчевите лъчи да нахлуят вътре. Жена му Елизабет още спеше, но се размърда от ярката светлина и придърпа кожената завивка над очите си.

— Ясно ли е, или облачно? — попита с приглушен глас.

— Предимно ясно — отвърна Малори. — Да извикам ли дамите да ти помогнат?

— След малко. Няма нужда от бързане. Не спах добре.

— А аз спах. Много дълбоко.

Главата й се подаде бавно, подобно на язовец, излизащ предпазливо от леговището си.

— Във всеки случай не искам да виждам скоро момчетата. Толкова са изморителни, преди да се облекат и нахранят.

Дългата й черна коса беше прибрана под непривлекателно нощно боне, което я правеше да изглежда твърде достолепна за вкуса му. На Малори му идеше да го свали и да я обладае, но имаше по-належащи задачи и затова понечи да излезе от стаята и да извика гардеробиера си.

— Трябва ли да заминаваш днес?

— Налага се.

Неведнъж беше сменял живота в провинцията с войнишкия живот — конфликтите на Англия със съседите й сякаш нямаха край. Никога обаче не беше се чувствал толкова уморен от войната, колкото сега. Вярно, нищо не можеше да се сравнява с ликуването и изблика на емоции след спечелена победа на бойното поле, но това бе краткотрайно удоволствие, подобно на върховния момент при плътското сношаване. На неговата възраст предпочиташе по-приятните занимания като проспериращ рицар в Уоруикшър вместо безрадостното бъхтене и периодичните кръвожадни вакханалии на поредната кампания в Нормандия. Днес щеше да поеме на път, който обединяваше и двата свята. Не очакваше кръвопролития, но се надяваше на ликуване.

Облечен с къс жакет, бричове, наметало и меки кожени обувки, Малори излезе от личните си покои в общите помещения на имението. Подовете на голямата къща бяха покрити със стръкове дзука, навлажнени от слугите, за да се освежат. Носеше се аромат на прясно окосено сено. Бе сънувал това ухание във Франция сред вонята на обсадните лагери.

Не можеше да мине през общите помещения, без да привлече вниманието на членовете на домакинството. В него влизаха над сто прислужници и ратаи, полски работници, йомени^[1], селски стопани и различни арендатори, както и двама джентълмени с техните големи семейства. Конярят му напираше да докладва за състоянието на конете, пивоварят му предлагаше да опита новата продукция, а капеланът искаше инструкции относно литургията по случай заминаването му.

Малори се справи с всичко това набързо и тръгна към украсената с гоблени библиотека, където го очакваха двама от свитата му. Робърт Малори беше един от тях, далечен братовчед от Радклиф он Рийк и един от джентълмените, живеещи в Нюболд Ревъл. Другият бе Джон Алейн, верен войник, участвал в кампаниите в Нормандия, който сега служеше при него. Малори ги поздрави радостно и ги покани да седнат с него на най-близката до камината маса. Веднага се появи прислужник с поднос свинско месо и студени печени зеленчуци. Мъжете се нахвърлиха върху закуската си с ножовете и прокараха храната с разреден ейл. Робърт беше приказлив както винаги и започна да разказва изсмукана от пръстите и доста досадна история за вчерашния му лов на глигани в гората край манастира Кумб. Той беше по-млад от братовчеда си рицар, пълен тип с обемист корем и накуцваща походка благодарение на една норманска стрела, която го беше улучила преди много години в бедрото. Някой по-пламенен войник щеше да се върне във войската след оздравяването си, но Робърт бе предпочел да се уволни и да се отдаде на комфортния живот с леките жени, лова и пиенето. Джон Алейн беше различен. Корав мъж, строен и жилав, живеещ, за да служи. Водеше аскетичен живот в мъничка едностайна хижа, или по-скоро колиба, на границата на имението. Малори не си спомняше да го е виждал някога в компанията на жени, нито да пие толкова, че бойните му умения да му изневерят. С две думи, той беше идеалният човек за някои задачи.

— Готови ли сте за нашето пътешествие? — попита Малори, докато набучваше на ножа си последното парче месо.

— Мулетата са готови. Само да кажете и ще подготвя конете — каза Алейн.

Робърт Малори отпи шумно от чашата и избърса пивото от брадичката си.

— Бедрото ми е натъртено като задник на курва от лова, но щом казваш, че е време да скачаме на конете, готов съм, братовчеде.

— Да, време е. Свещеникът ще ни изпрати с литургия. Заминаваме веднага след нея — каза Малори. — Бристол е на пет дни път. После имаме поне още толкова до целта ни. — Той се усмихна. Съвсем спокойно можеше да смени „целта“ със „съдбата“. — След завръщането ми от Нормандия преди половин година все нямах време за това пътуване, но непрекъснато мислех за него. И днес мислите се превръщат в дела.

Когато Малори се върна в Нюболд Ревъл от последната кампания в Нормандия, имението отчаяно се нуждаеше от повече внимание и той бе изправен пред сериозни предизвикателства. Времената бяха смутни. Малори и други лоялисти отдавна подозираха, че смъртта на първия лорд Уоруик, Хенри Бючамп, не е била естествена, и в техните умове отровната следа водеше право към отвратителния херцог на Бъкингам. Малори прие много тежко смъртта на Бючамп. Макар че младият мъж бе негов лорд, Малори открай време бе негов ментор. Беше учил изпълнения с високи идеали младеж как да борави с меча и лъка и му бе разказвал за собствените си дела във Франция и Турция, както и пълните с романтика и приключения истории за крал Артур.

Бючамп беше попил научените на коляното му уроци и ги прилагаше на свой ред като главен наставник на детето крал Хенри VI. Кралят бе наградил усилията му, като го обяви за първи херцог на Англия пред всички останали. Съюзниците на Бючамп добре си даваха сметка, че влиянието му върху краля е проблем основно за един човек — Бъкингам, който виждаше позициите си разклатени поради зависимостта на краля от Уоруик.

Преди смъртта на Бючамп двамата могъщи херцози се сблъскваха в Парламента по държавни въпроси и Бъкингам безкрайно раздразни Бючамп, като си присвои замъка Максток в собственото му херцогство. Близостта на Максток до замъка Уоруик поставяше васалите от двете страни, в това число и Малори, в условия на чести сблъсъци и конфликти, които допълнително разпалваха пожара на междуособната война.

След ненавременната смърт на Бючамп Малори премина на разположение на новия херцог Уоруик, сър Ричард Невил. За негово щастие Невил бе необикновен човек и по нищо не отстъпваше на Бючамп по интелект и характер. Бъкингам не споделяше възхищението на Малори. За него Невил беше просто поредният Уоруик, който трябваше да бъде презиран и смазан.

След смъртта на Бючамп Бъкингам бе укрепил властта си в двора и се опитваше да оформя възгледите и политиката на впечатлителния млад крал по начин, който да отговаря на алчните интереси на херцога. Онези, които се противопоставяха на Бъкингам, шепнеха, че упражнявал тъмното изкуство на алхимията. Някои твърдяха, че търсел, а други — че вече се е сдобил с философския камък, легендарната алхимична субстанция, способна да превърне най-обикновените метали в злато.

По-здравомислещите отхвърляха идеята, че богатството му е резултат от мистериите на алхимията. Огромното наследство, което бе получил след смъртта на майка си, овдовялата графиня Стафорд, обясняваше достатъчно добре богатството му. Относно характера на Бъкингам обаче нямаше абсолютно никакви спорове. Всички бяха единодушни, че той е лишен от въображение и обаятелност човек с груб и отмъстителен нрав, готов да прибегне до най-долна низост и жестокост и при най-малкия повод. Един лондонски шегаджия, който писа анонимно, че бил дебел и пълен с лой, се озова в Лондонската кула, когато самоличността му стана ясна.

Малори се беше върнал от Франция само преди месец, когато влезе в конфликт с Бъкингам в горите на манастира Кумб, на границата със земите на Нюболд Ревъл. Джон Алейн беше чул за отряд на Бъкингам, тръгнал да върши пакости или нещо по-лошо — Малори беше по-лесна мишена от Уоруик, който бе основен обект на гнева на херцога.

Малори организира отряд от около двайсетина поддръжници, с които зае отбранителни позиции в гъстата гора. Привечер зорките очи на Джон Алейн засякоха приближаващия противник. Хората на Бъкингам се промъкваха пешком и носеха потопени в мас факли на дълги дръжки, удобни за хвърляне от разстояние, ако искаш да подпалиш къща като Нюболд Ревъл. Малори ги изненада, като нареди едновременна атака по фронта и фланговете. Мародерите подвиха опашки и се изнесоха толкова бързо, че загубите и от двете страни бяха малки. В разгара на преследването обаче Малори беше готов да се закълне, че вижда диадемата със сини пера на Бъкингам да се носи над черен жребец, преди конят и ездачът да изчезнат в мрака.

Неуспешната атака и последиците от нея погълнаха до голяма степен вниманието на Малори. Без пленници нямаше как да докаже, че Бъкингам стои зад нападението, така че започна да действа в кулоарите на Парламента, където бе представител на Грейт Бедуин, и убеждаваше колебаещите се да вземат негова страна срещу дебелака, пълен с лой.

Последва и друго събитие, което осуети потеглянето му. На младини Малори беше служил като рицар хоспиталиер и един от другарите му срещу маврите бе джентълменът Уилям Уестън от малко селце недалеч от Нюболд Ревъл. Един ден Уестън дойде при Малори и отчаяно го замоли за помощ. Сестра му Джоан, доста просперираща и самостоятелна жена, се омъжила за Хю Смит от Монкс Кърби, избухлив грубиянин, който я пребивал и я насилвал по неподобаващ за джентълмен и съпруг начин. Малори имаше добри спомени за Джоан от детството си и беше убеден от Уестън да помогне за спасяването на нещастната жена от окаяното й състояние. Ламтежът му по Екскалибур бе засенчен от моралния му дълг да помогне на дама в беда.

Набегът изискваше известно планиране, но мина без конфронтация и насилие. Джоан събра вещите си в един сандък и Малори, Уестън и отрядът им я отведоха в един от имотите на Уестън в Баруел. Там Джоан и Малори, все още възбудени от тръпката на събитията, прекараха бурна и страстна нощ. Като типичен джентълмен, Малори съжали за грешката веднага щом тя стана факт, но скоро щеше да съжалява още повече.

Когато аферата отшумя и нещата в Лондон се поуспокоиха, Малори най-сетне насочи вниманието си към Екскалибур и Тинтагел.

 

 

Пътуването до Корнуол беше дълго, но не особено тежко. Времето бе сравнително добро и петчленният отряд на Малори, състоящ се от самия него, братовчед му, Джон Алейн и двама скуайъри, се движеше на север, без да бъде обезпокояван от бандити и разбойници. Спяха под звездите, а понякога Малори и братовчед му получаваха постелка край огнището в някоя крайпътна хижа. Макар никой от тях да не бе стъпвал на брега на Корнуол, научиха пътя от архиепископа на Тоунтън, който настани джентълмените да пренощуват в собствената му къща в манастира. В последния ден от пътуването предположиха, че са близо, когато им замириса на море, и разбраха, че са пристигнали, щом чуха как вълните се разбиват в скалистия бряг.

Изправеният в седлото си Малори го видя пръв.

— Вижте там! — извика.

Робърт Малори, който през последните няколко дни беше оклюмал поради стомашни проблеми, само кимна умърлушено, но Джон Алейн споделяше възбудата на рицаря.

— Прекрасно е, нали?

От уважение към деликатното състояние на Робърт предпочетоха да не завършат последната отсечка от пътя си в радостен галоп.

Замъкът беше кацнал на ръба на отвесните скали. Дадоха си сметка колко високи и стръмни са те едва когато стигнаха до него. Носът, на който се издигаше замъкът, бе съединен с основната суша с тясна ивица земя. Скалите под тях бяха изложени на пълната ярост на суровия океан. Крепостта, издигната през 1233 г. от Ричард, граф на Корнуол, беше построена върху по-стари постройки, някои от които бяха от времето на римляните. Ричард много добре си е давал сметка за Артуровото минало на това място. От поколения се говореше, че около седем столетия преди времето на Ричард тук се издигал отдавна забравен корнуолски замък. Твърдеше се, че именно тук Утер Пендрагон съблазнил кралица Игрейн и заченал бебето, което щяло да стане Артур, кралят на британците. Ричард се възползвал от връзката с Артур, за да увеличи собствения си престиж, като построил своя замък в стила на миналото — нисък и як, с дебели стени. Сега, триста години по-късно, този замък също беше порутен и изоставен, след като бил разграбен от някакъв корнуолски войнолюбец преди около столетие.

Петимата пътешественици слязоха от конете в подножието на най-високата оцеляла стена и вързаха животните за храстите. Усамотеността на мястото беше осезаема. Не се виждаше жива душа, дори овце не пасяха в равнината наоколо. Малори измина краткото разстояние до пропастта и надникна към кипналата вода стотици стъпки по-надолу. Небето ставаше сиво като морето.

— Да пренощуваме тук — предложи Малори, макар да изгаряше от желание да продължи. — Утре по зазоряване ще се спуснем долу и ще намерим нашата пещера.

 

 

Бъкингам беше човек, който се чувстваше удобно в тъмното. Имаше чувствителни очи, които го боляха и се насълзяваха от слънцето, поради което бе наредил завесите да бъдат спуснати постоянно в именията му в провинцията и в Лондон. Освен това мракът винаги го съживяваше повече от дневната светлина. Подобно на нощно животно, сетивата му бяха по-остри, докато слънцето бе под хоризонта. Нещастната му жена го наричаше прилеп в лицето; зад гърба му определенията й бяха далеч по-обидни.

Ето защо бе дълбоко раздразнен, когато излезе от своя осветен от свещи лондонски кабинет да посрещне колегата си Джордж Рипли и да разгледа изумителния свитък, разгънат на масата в обляната от слънчева светлина трапезария.

Рипли беше по-дебел и от него. Бъкингам присви очи към огромното му лице.

— Нужно ли е да е толкова светло?

— Умолявам ви да погледнете бързо, милорд, след което можем да се оттеглим на някое по-удобно място, за да обсъдим нашите дела.

Техните дела, както се изрази Рипли, бяха от най-деликатно естество. Тайно от любопитните очи на множеството, макар да се носеха клюки и слухове, Бъкингам се беше посветил на изкуството на алхимията. Макар да не бе всеотдаен алхимик като Рипли, огромното му богатство му позволяваше да бъде водещ патрон в тъмната наука. Поради това влиянието му се простираше отвъд протока, през целия континент и достигаше чак до Азия.

Дори в потайния и затворен свят на алхимията интересите на Бъкингам бяха доста редки. Докато повечето алхимици се бяха посветили да търсят тайната как да превръщат евтините основни метали в скъпоценно злато, Бъкингам имаше по-високи цели. Той бе член, или по-точно водач, на една разпръсната група достойни особи, вървяща по следите на великите алхимици от миналото и способна да проследи корените си до най-великия от тях — Нехор, син на Зеведей, прокудения ученик на Христос.

Рипли бе най-новият член на тази група, привлечен на мястото на испански алхимик, умрял след вдишване на живачни пари. Роден в Йоркшър, той бе наследил значително състояние и го използваше, за да задоволи страстта си към естествените науки. Когато Бъкингам се свърза с него да го покани в тайното общество „Кем“, той работеше по двайсет и петия том на алхимическия трактат Liber Duodecim, който вече го беше направил прочут с напредъка в диренето на философския камък, онзи неуловим катализатор, превръщащ оловото в злато.

Рипли неотдавна беше завършил създаването на богато илюстриран свитък, който загадъчно и завоалирано излагаше на латински необходимите стъпки за получаването на философския камък, и сега произведението, дълго цели осемнайсет стъпки, лежеше на банкетната маса. Бъкингам се разходи по дължината му, като си пазеше очите с едната ръка и жестикулираше с другата.

— Тези илюстрации ваше дело ли са, Рипли?

— Да, милорд.

— Нямах представа, че притежавате подобна дарба. А кой трябва да е това? — Херцогът сочеше образа на голям брадат мъж в роба и с покрита глава, притиснал към гърдите си някакъв съд с формата на яйце.

— Ами как, Нехор, разбира се.

Бъкингам се канеше да нареди на прислужника да дръпне завесите, когато си спомни, че го е отпратил. Гневно изпълни сам задачата.

— Надявам се, че сред всички тези глупости няма нито думичка за Граала.

Рипли се оклюма.

— Не съм споменавал нищо такова! Никога не бих засегнал забранени теми. И едва ли бих нарекъл текста си глупост.

— Значи не е глупост, а? Кажете ми, Рипли, открили ли сте наистина философския камък?

Очите на Бъкингам вече свикваха със слабата светлина и той видя как на челото на Рипли избиват капчици пот.

— Бих казал, че съм направил големи стъпки в тази посока, милорд.

Бъкингам се разсмя и тръгна към вратата.

— Точно както казах, Рипли. Глупости. А сега елате с мен да поговорим за някои по-съществени неща.

Рипли го последва в неговото лишено от прозорци леговище, което бе пълно с разхвърляни книги, листа и карти. Огънят беше догорял и единствената светлина идваше от няколкото свещи.

Двамата седнаха и си наляха портвайн.

— Сър Томас Малори — поде Бъкингам. — Чували ли сте за него?

Не беше чувал.

— Той е дребен играч на голямата сцена, подлизурко на Уоруик и член на Парламента, който ме дразни от време на време. Но днес ме тормози друго, а не политическите му игри.

— Разбирам.

— Един негов приближен е мой шпионин. Наскоро научих, че Малори изобщо не е толкова обикновен, колкото предполагах. Оказва се, че може да е потомък на крал Артур, колкото и невероятно да звучи това. Предприел е пътуване до Корнуол, за да намери меча на Артур, а след това и самия Граал.

Рипли, който вече бе ококорен заради тъмното, съвсем се опули.

— Ако успее, Рипли, трябва да отнемем меча и да разберем тайната му, преди Малори да го е направил. Вашият философски камък е детска игра. Граалът е истинският обект на нашето желание. С него кралете, кралиците и папите ще бъдат незначителни за нас като досадни мухи, които трябва да бъдат пометени.

 

 

Малори се събуди от грохота на разбиващите се в скалите вълни. Алейн вече беше успял да запали малък огън и печеше последния заек от улова им предишната нощ. Останалите се събраха около огъня и хапнаха, колкото да залъжат глада си. Мъглата от морето бе навлажнила дрехите им, но духовете им си оставаха приповдигнати, докато вървяха към скалите, за да намерят начин да се спуснат долу.

Онези под замъка бяха отвесни. Само безумец би опитал да се спусне на това място. Малори поведе групата от основната суша към наклона, който се спускаше рязко към морето, и не след дълго намери по-подходящо място. Макар спускането да се очертаваше коварно, той прецени, че ще могат да слязат сравнително безопасно.

Братовчед му потърка бедрото си и надникна над ръба.

— Никак не ми се иска да ви забавям, братовчеде. По-добре да остана тук и да пазя конете.

Малори изсумтя и направи първата крачка към морето.

Четиримата се спуснаха сравнително лесно. Двамата скуайъри бяха млади и силни, затова носеха тежките кирки и лопати на гръб. По средата на пътя спряха на тесен корниз и заспориха дали има прилив или отлив. Малори се надяваше водата да се оттегля, тъй като наводнената пещера щеше да е опасна, но останалите стигнаха до заключението, че предстои прилив.

— Да побързаме — подкани Малори. — Почти стигнахме, а нямам намерение да чакам нито минута, за да изпълня съдбата си.

— В ада или във водата — промърмори единият скуайър на другия.

Малори пръв стъпи на брега — тясна пясъчна ивица, която скоро щеше да се окаже напълно залята. Морето бе тъмно и гневно. Кръжащите чайки сякаш им се подиграваха с острите си крясъци. Малори направи няколко крачки, оставяйки дълбоки следи в пясъка, и посочи развълнувано. Недалеч имаше две пещери, едната с огромен отвор, а другата два пъти по-малка.

— Коя, милорд? — попита Алейн.

— Един велик крал би предпочел голяма пещера — отвърна Малори. — Затова казвам да опитаме тази.

Голямата пещера ги приканваше и когато пристъпиха в нея, сякаш влязоха в зейналата паст на морско чудовище. Подът беше от същия мек пясък като брега, но покрит с огладени от водата камъни. Черните стени се издигаха високо над главите им и образуваха грамадна сводеста галерия.

Малори се обърна назад. Входът на пещерата беше с формата на огромен свит юмрук. Морето нямаше да им бъде съюзник.

— Накладете огън и запалете факлите — нареди той. — По-бързо.

Единият скуайър откачи кесия от колана си и измъкна огниво, с което да запали топка сухи памучни нишки и тънки подпалки. Когато искрата попадна в подпалките, другият паж поднесе към пламъците първата факла и я запали, после и втората. Малори взе едната и поведе напред, като търсеше символа на стената и през цялото време се молеше. След няколкостотин крачки отново видя дневна светлина и възкликна, че пещерата минавала под целия провлак и излизала от другата страна.

Джон Алейн вървеше успоредно с него покрай другата стена на пещерата.

— Тук, милорд! — изведнъж извика той.

Малори изтича и видя какво сочи Джон — знак върху камъка на нивото на гърдите. Беше с размерите на длан и представляваше прост кръст — кръста на Христос. Алейн погледна надолу и се дръпна от стената, сякаш беше стъпил на забранена земя.

— Копай тук — нареди Малори на скуайъра си. — В следите, оставени от Джон Алейн.

Нямаше нужда от кирка, така че младежът използва само лопатата с дълга дръжка, за да махне тежкия пясък. Докато той работеше, Малори клекна и задържа факлата малко над главата си. Дупката ставаше все по-дълбока. Малори се молеше да намерят нещо, преди водата да е нахлула. Беше пратил другия скуайър при входа на пещерата и сега младежът извика:

— Водата се надига! Нямаме много време, милорд!

Дупката беше дълбока до коляно, но не излизаше нищо, освен пясък и камъни. И тогава желязото звънна в нещо твърдо. Малори разкара скуайъра от ямата, скочи сам в нея и продължи да копае с кинжала и свободната си ръка.

— Подайте факла! — извика той и я заби в ъгъла. — Сигурен съм, че тук има нещо. Нещо метално.

— По-бързо! — каза Алейн. — Водата се надига, милорд. Скоро ще ни залее.

Малори не му обърна внимание. Продължи да копае и да опипва, събираше и изхвърляше шепа след шепа пясък през рамото си. Накрая, когато прииждащото море вече бучеше застрашително в пещерата, той се изправи с нещо в ръце.

Алейн вдигна другата факла. Нямаше грешка. Беше меч. Острието бе дълго, тънко и нащърбено, покрито с черна маса от ръжда, същинска сянка на някогашната си слава. Но ефесът и дръжката бяха непокътнати като в деня, в който са били изковани.

Малори излезе от ямата и каза на скуайъра да намокри парче плат в морската вода. Младежът се завтече към входа на пещерата и се върна с парцала, който винаги държеше в пазвата си. Малори избърса мръсотията от дръжката. Позлатеното сребро заблестя на светлината на факлите.

— Вижте! Екскалибур! — рече той.

Напрегна очи да разгледа тежкия предпазител — парче сребро, образуващо кръст с ръждясалото острие.

— Какво има, милорд? — попита Алейн.

— Някакъв надпис, но не мога да го разчета. Ала в едно съм сигурен. Това е послание, пратено ми през вековете от великия и могъщ Артур, краля на британците.