Глен Купър
Възкресителят (2)

1.

Йерусалим, 33 г.

Пясъчна буря метеше сухата земя като гигантска метла. Час след отминаването й въздухът все още си оставаше прашен и с жълтеникав оттенък.

Юда, син на Симон Искариот, свали шала от лицето си и се изкашля няколко пъти, за да прочисти дробовете си. Прахта все още жилеше очите и гърлото му. Глътка хладна вода щеше да му дойде добре, но беше оставил мяха си в стаята, а тук, в алеята зад конюшните, нямаше кой да му предложи и капка.

Слънцето беше увиснало точно над главата му. Юда погледна към него през изпънатите си пръсти. Бурята беше боядисала светилото в цвета на разцъфнали рози. Той свали ръка и закрачи напред-назад по алеята. След малко седна на земята и свали грубите си сандали, за да почисти пясъка от стъпалата си. Заниманието така го погълна, че се стресна, когато чу гласа.

— Съжалявам, че закъснях. Бурята ме забави. — Мъжът говореше арамейски с гърлен египетски акцент.

Юда стана.

— Имаш ли вода?

Нехор беше по-висок и може би с десет години по-стар от Юда, с по-дълга брада и по-права, спускаща се до раменете прошарена коса. През гърдите му минаваха два ремъка, единият на торба, а другият на мях. Той свали мяха и го подаде на Юда, който махна запушалката и жадно отпи.

— Никой не знае, че си тук, нали? — рече Нехор. Макар да беше въпрос, прозвуча като изявление.

— Не казах на никого.

— Добре.

— Не искам да научават, че имам вземане-даване с теб.

— Тогава защо дойде? — попита Нехор, докато си вземаше мяха.

И двамата знаеха отговора. Нехор беше силен, Юда — слаб. В миналото Юда често се беше подчинявал на нарежданията на Нехор.

— Твоят човек каза, че било спешно — отвърна Юда.

— Въпрос на живот и смърт.

— Точно така. На живот и смърт.

— Чий живот? И чия смърт?

— Отговорът е един и на двата въпроса — на Иисус.

Лицето на Юда се изкриви в презрителна физиономия.

— Ти беше прокуден. Той не желае да се бъркаш в делата му оттук нататък.

— Това не означава, че съм престанал да го обичам.

Юда поклати глава.

— Стига, моля те. Действията ти бяха отвратителни. Показаха презрение към учението му. Дори омраза.

Нехор сви рамене.

— Само аз знам какво е в сърцето ми.

— Значи искаш да говориш с мен за неговия живот и за смъртта му. Кажи ми, да го убия ли искаш, или да го спася?

— И двете.

Юда махна пренебрежително с ръка и се обърна да си тръгне.

— Не бъди глупак — настоя Нехор. — Всички знаят, че жреците от Храма ламтят за кръвта му. Обърнаха се с молба към Понтий Пилат да бъде арестуван. В момента преторианците го издирват. Знаеш какво ще направят, когато го намерят. Милостта е чужда на римляните.

Юда спря и се обърна.

— Ще му кажа да бяга. Може да се върне обратно в Галилея.

— Той няма да избяга.

— Прав си — тъжно се съгласи Юда. — Няма.

— Той иска да стане мъченик.

Юда избърса една сълза.

— Не искам да ни напуска. Никой не го иска.

— Точно затова трябва да ме чуеш! Знам как да му дам възможност да осъществи онова, за което е избран, а също и последователите му да го запазят завинаги при себе си.

Юда винаги се беше смущавал да поглежда в тъмните, магнетични очи на Нехор — имаше чувството, че изсмукват душата от тялото му. Но този път не се сдържа.

— И как всъщност?

— Кога ще го видиш отново?

— Довечера. Ще разчупим хляб с него на пасхалната вечеря.

— Къде?

Сякаш по заповед на очите на Нехор Юда посочи към хълма Сион, където живееха богаташите на Йерусалим.

— В една голяма къща. Къща на последовател. Горе на хълма.

Нехор бръкна в торбата си и извади купа. Беше с размера на две женски шепи, събрани заедно, с цвета на нощта, съвършено гладка, полирана. Нехор я обърна в дланта си.

Юда пристъпи към него, без да може да откъсне очи от предмета. Не че самата купа беше толкова забележителна. Омагьосваше го ефирният ореол, който я заобикаляше — като полупрозрачна мъгла, която скриваше всичко зад нея.

— Какво е това?

— Купа. Потир.

— Не е обикновена купа.

Нехор кимна.

— Ако обичаш Иисус, трябва да направиш така, че да пие от нея по време на вечерята. Но само той. След това трябва да го следваш навсякъде, където и да отиде. Войниците ще дойдат да го арестуват. Погрижи се да разберат кой е той.

— Предателство? — възкликна Юда, без да откъсва поглед от купата.

— Не. Дар. Най-големият дар, с който можеш да го дариш. Бъди сигурен. Ако ти не го предадеш на съдбата му, друг ще го направи. По-добре да бъде сторено от човек, който милее за него.

— Останалите ще научат, че съм го предал. Какво да им кажа?

Нехор носеше малка кожена кесия на колана си. Свали я и я затъкна в колана на Юда.

— Кажи им, че си го направил за пари. А сега вземи купата.

Нехор тикна съда в треперещите ръце на Юда. На пипане беше топъл, досущ като челото на човек, измъчван от треска.

— Какво ще стане с него? — попита Юда.

— Нещо славно — отвърна Нехор. — Нещо, което ще промени света.