Глен Купър
Възкресителят (38)

37.

— Колко е часът? — попита Артър, примигвайки в тъмното.

— Четири.

— Сутринта или следобед?

— Следобед.

Клер вече беше будна и се взираше в тавана. Тя стана и дръпна завесите. Слънчевата светлина нахлу в стаята.

Артър дръпна завивката над очите си и изстена, че иска кафе.

В стаята имаше машина за кафе. Клер му направи и се настани в леглото до него.

— Ама че нощ — промърмори той.

— Да, ама че нощ.

— Докато се приготвим и хапнем, ще стане време да го направим отново.

Тя отпи глътка портокалов сок, без да отговори.

— Изглеждаш уморена — рече той. — Успя ли да поспиш?

— Не много.

— Някакви вести от семейството ти? Всичко наред ли е?

— Не, няма никакви вести.

— Тогава какво? Скапана си.

— Тази дума не ми е позната.

— Извън релси си. Не си на себе си.

Клер изведнъж се оживи; но в гласа й се долавяше гняв.

— Как мога да съм на себе си! Колкото по-дълго стоим тук, толкова по-голяма става опасността да ни открият. Едва не умряхме в Модан!

Артър остави кафето си.

— Клер, ти предложи да дойдем в Израел, забрави ли? — раздразнено напомни той.

— Знам, знам — поклати глава тя. — Помислих си, че идеята е добра, но през нощта ме налегнаха колебания. Мисля, че сгреших. Да идем в Барселона още сега, а после на някое хубаво място, на тропически остров, където да поживеем нормално, без приключения. Само двамата.

Той я прегърна, погали нежно бедрото и гърба й.

— Просто едва сега реагираш на станалото в Модан. Нормално е. Тук сме. Ще довършим започнатото. Само още една нощ. Още една гробница. Утре ще отлетим за Барселона. Ще свикаме пресконференция и ще представим всички данни, с които разполагаме. Ще се оправим с властите в Барселона и Модан по възможно най-бързия начин. Ще идем в Тулуза. После ще намеря някой тропически остров с чуден плаж, на който да се любим по цял ден и да танцуваме по цяла нощ. Как ти се струва?

— Би било божествено — въздъхна тя.

Той я целуна.

— Утре.

 

 

Църквата „Божи гроб“ се намираше в християнския квартал на Стария град, до лабиринта от улици на стария район Муристан. Издигната на мястото, което според мнозина е истинската библейска Голгота, църквата понастоящем се управляваше съвместно от Източноправославната, Римокатолическата и Арменската апостолическа църква и Нети беше успяла да получи от триумвирата разрешение за нощно посещение с научни цели.

Пристигнаха в единайсет вечерта и Нети паркира на една странична уличка недалеч от църковния двор. Натоварени със същите инструменти като предишната нощ, те влязоха не през големите дървени врати на главния вход, а през една по-невзрачна странична врата, използвана от работещите по поддръжката. Нети знаеше пътя през серията хранилища. Излязоха в параклиса на Мария Магдалина и не след дълго стояха в ротондата.

Няколко лампи бяха оставени запалени и макар че светлината бе слаба, Артър започна да различава чертите, които правеха църквата „Божи гроб“ различна от всяка катедрала, която бе посещавал някога. Под богато украсения купол на ротондата, заобиколена от масивни мраморни колони, се издигаше самостоятелна правоъгълна постройка със скромни размери и купол с формата на луковица.

— Това е едикулата — обясни Нети. — Вътре се намира гробницата. Там трябва да влезем.

Оставиха уредите и кутията с Граала на мраморния под.

Нети посочи централната галерия, известна като католикон.

— Натам и нагоре по стълбите е светилището на Разпятието, където има камък с дупка, в която се вярва, че е бил поставен кръстът. Изглежда различно от Гробницата в градината, нали?

Артър кимна.

— И още как.

— Е, трябва да имате предвид, че районът през 33 година не се е различавал много от мястото, където бяхме снощи. Променил се е до неузнаваемост през двете хиляди години, през които са построявали множество светилища и църкви. Мисля, че именно затова обикновените хора клонят повече към Гробницата в градината, докато повечето учени смятат това място за автентичното.

Вътрешността на едикулата тънеше в мрак. Нети влезе първа с един от акумулаторните си фенери и Артър и Клер я последваха, за да получат представа за разположението, преди да внесат инструментите. Първото помещение, Параклисът на ангела, беше не по-голямо от градински навес; подът му беше покрит с плочи от оранжев, бял и черен мрамор. Точно в центъра имаше олтар, пиедестал със стъкло отгоре, покриващо каменна плоча с размерите на шахматна дъска.

— Смята се, че това е парче от камъка, отместен от ангела — обясни Нети.

Артър гледаше над олтара към портала, водещ към следващото помещение. Сводестият проход, от двете страни на който имаше кремав мрамор, изваян като завеса, беше нисък и всеки, който минаваше през него, трябваше да се наведе.

Нети постави втори фенер вътре и Артър се преви и мина в самата гробница. Това помещение беше по-малко от половината на другото и половината от площта му беше заета от каменно погребално ложе. Точно отгоре, частично скрита от Нети, имаше икона на Дева Мария над някакъв шкаф; Нети обясни, че шкафът можел да се отвори, за да разкрие по-стара част от едикулата. Отдясно на Артър, на височината на коляното му се издигаше мраморна платформа, върху която се намираше предполагаемата надгробна плоча на Иисус. Над платформата имаше лавица от червен мрамор с пъстроцветна иконография, представяща трите контролиращи мястото църкви.

— Влизай, Клер — обади се Нети. Вътре имаше място за не повече от трима души. — Обещах да не слагам инструменти върху надгробната плоча, но можем да използваме пода.

— Мислите ли, че това е добър кандидат за истинската гробница? — попита скептично Артър.

— Ами, може би по-добър от Гробницата в градината — отвърна Нети. — А и католиците, и православните определено смятат, че гробът е точно тук. Историята на това място започва през четвърти век, когато Елена, майката на Константин, първия римски император, приел християнството, дошла в Йерусалим да търси гробницата. Според всички извори тя била умна жена и може би може да се нарече първият антрополог, защото знаете ли какво направила? Започнала да разпитва хората в района къде според тях бил погребан Иисус. Това станало по-малко от триста години след разпятието, така че нищо чудно местните да са имали доста добра представа. И те й посочили развалините на един стар храм на Адриан, който бил издигнат на мястото на Голгота, но неотдавна бил разрушен по нареждане на Константин, за да се изгради на негово място църква. Твърди се, че именно там тя намерила парчета от кръста, Камъка на разпятието и тази гробница.

— Но тя се намира в рамките на градските стени — възрази Клер.

— Сега да. През 33 година районът е бил извън пределите на Стария град.

Артър се огледа.

— Съжалявам, но това изобщо не ми прилича на изсечена в скала гробница.

— Така е — съгласи се Нети. — Не забравяйте, че едикулата е строена и преустройвана много пъти през вековете и църквата около нея също е била подлагана на големи промени. Съоръжението, в което се намираме, е от деветнайсети век. По същество едикулата е като руска матрьошка, една сграда в друга сграда. А самата гробница най-вероятно е под нас, но ще е необходимо буквално земетресение, за да накараме църковните власти да се съгласят на някакво модерно археологическо проучване. Добре, да се захващаме на работа, а?

Артър и Клер сновяха напред-назад из ротондата, мъкнеха уредите и ги разполагаха в помещението на гробницата и в преддверието. Клер мълчеше, все още не се държеше по обичайния си начин.

— Добре ли си? — попита я той.

— Просто малко уморена.

— Нали помниш, утре.

— Помня.

Нети седеше в Параклиса на ангела с лаптопа си и проверяваше връзките. Тя се огледа.

— Къде е Граалът?

— В ротондата — каза Артър. — Там ли да го оставя?

— Можеш да го донесеш, няма проблем.

Артър излезе и се върна с оловната кутия.

— Къде да го сложа?

— Можеш да го сложиш върху олтара с камъка. Не са ми забранявали да слагам нещо върху него. А и без това е покрит със стъкло, което със сигурност не е много чисто, тъй като посетителите го целуват по цял ден.

Артър внимателно постави кутията върху олтара и седна на мраморния под до Клер. Погледна нагоре към отвора за дим и петнайсетте висящи лампи с масло. Запита се как ли щеше да изглежда параклисът, ако лампите са запалени, а неприятната рязка светлина на акумулаторните фенери я няма.

Представи си колко красиво би изглеждала Клер в магическото сияние.

Внезапно в параклиса като че ли стана някак по-светло. Артър си помисли, че си въобразява, но Клер и Нети май също го забелязаха.

Тримата скочиха на крака, когато източникът на допълнителната светлина стана очевиден.

Граалът.

Под капака на кутията се процеждаше ярка светлина.

Лицето на Нети се промени. Изглеждаше по-млада, по-агресивна.

— Отвори го! — извика тя. — Давай, отвори кутията.

Артър пристъпи колебливо напред и отвори двете закопчалки. Капакът леко се надигна и светлината стана още по-ярка.

— Отвори го изцяло! Вдигни капака — нареди Нети.

Артър преглътна и вдигна капака докрай. В помещението стана светло като в слънчев ден.

Граалът сияеше като фар. От абсолютно черен бе станал снежнобял.

Артър усети как Клер застава до него.

— Боже мой — промълви тя.

Страхуваше се да го пипне, за да не се изгори, но после осъзна, че не усеща никаква топлина, и приближи ръка, докато пръстите му не докоснаха повърхността. Температурата на съда беше същата като преди.

— Случва се — каза зад него Нети.

Артър предположи, че тя се обръща към тях, но грешеше. Нети говореше в микрофона на лаптопа си.

— Какво се случва? — попита той.

— Ще видите.

Клер изглеждаше уплашена. Страхът й се предаде и на него.

— Клер, разбираш ли какво става?

— Артър, аз…

Не успя да довърши изречението.

Млад чернокос мъж се втурна през входа на едикулата в параклиса, размахвайки оръжие.

След него влезе втори мъж, по-бавно, по-уверено, също с пистолет в ръка.

Артър познаваше този човек.

Джеръми Харп.

Нямаше време да мисли, камо ли да действа. Артър замръзна на място и усети как тялото на Клер се вцепенява до него.

Харп видимо тържествуваше.

— Дай ми го, Мелъри — каза той.

Артър го изгледа кръвнишки.

— Той каза да му го дадеш — обади се Нети.

Артър я погледна с омерзение.

„Тя е от тях.“

— Добре тогава, Клер, ти ми го дай — подкани Харп и насочи пистолета към главата на Артър. — Искаш ли да го убия още тук и сега?

Артър беше замаян и напълно объркан.

— Откъде знае името ти, Клер?

— Не се шегувам, Клер — процеди ледено Харп.

Клер бръкна в кутията и извади купата. Подаде я на Харп, който прибра пистолета в джоба си и взе съда в малките си, меки ръце.

Клер се върна обратно до Артър. Двамата бяха от едната страна на олтара с камъка, а Нети и мъжете — от другата.

— След всички тези години — промълви Харп.

— След всички тези столетия — добави Нети.

— Знаеш ли, Мелъри — поде Харп, — една от причините да успея в бизнеса, е талантът ми да избирам подходящите хора за подходящата работа. Натиснах те докрай и ти изпълни задачата си.

Симон държеше пистолета си насочен към Артър.

— Клер също се справи добре — подхвърли той и й се усмихна. — Липсваше ми.

Тя се намръщи и не отговори.

— Прав си, Симон — каза Харп. — Клер се справи добре, макар че се нуждаеше от малко увещания.

Артър пренебрегна всички в малкото помещение освен Клер. Обърна се към нея и я принуди да го погледне.

— Ти си от тях.

Устните й потръпнаха, очите й се зачервиха.

— Бях любопитна, разбира се. За мен беше чест да ми предложат да се включа. Нети беше мой ментор, Симон мой приятел… добре де, любовник… Членовете на групата са едни от най-великите физици на нашето време. Разказаха ми за Граала неща, предавани в продължение на две хиляди години от алхимици на химици и от химици на физици. Всички ние сме рационалисти. Не вярваме в магия, нито в мистични неща. Вярваме в науката и знаехме, че Граалът трябва да има свойства, които не са от този свят, а от космоса. Още от откриването на тъмната материя си мислехме, че Граалът може би е направен от нея.

— И сега знаем, че е така — вметна Харп.

— Това е моята тема, моята страст — продължи Клер. — Но аз…

— Какво ти? — тъжно попита Артър.

— Тя започна да се колебае — каза Харп. — Запъна се. Трябваше да я накараме да се вземе в ръце.

— Реших да спра. След като убиха Тони. Беше безумие. Освен това се влюбих.

Лицето на Симон почервеня.

— Престани, Клер, недей — помоли Артър.

— Истина е. А после заплашиха семейството ми. Държат къщата им под наблюдение. Казаха, че ще ги убият. Не знаех какво да правя.

— Значи баща ти не е болен.

— Не.

— Още една лъжа — отбеляза той. — Като онази със слагането на Граала в тази кутия. Оловото не блокира частиците, нали?

— Не.

— Виждаше ми се безсмислено, но щом така казваше, защо да се съмнявам в думите ти? А уредите? Не правят абсолютно нищо, нали?

Нети изсумтя.

— Обикновени детектори на гама-лъчи. Нямат нищо общо с упражнението.

— И какво е упражнението? — гневно попита Артър.

Отговори Харп, без да откъсва поглед от сияещата купа в ръцете си.

— Устната ни традиция продължава до времето на Христос. Един велик алхимик на име Нехор открил камъка на Граала, най-вероятно уникален метеорит, и създал от него тази купа. Открил, че камъкът действа като портал. Днес ние говорим за мултивселената. Ще видим. Иисус е пил от купата, тъмната материя е попаднала в тялото му и останалото е история. На небето ли е отишъл? В някоя паралелна вселена? Едно и също ли са двете неща? Виждате ли в това сливане на религия и наука? Казано е, че Нехор направил същото като Иисус, пил от Граала вътре или близо до гробницата му. Казано е също, че един от последователите му го убил, но Граалът бил откраднат, преди Нехор да бъде… възкресен. В продължение на две хилядолетия кем търсят Граала. Нашата цел е да го върнем точно на мястото, където е умрял Нехор.

— Не знаем как действат многото измерения — добави Нети. — Според устната традиция обаче мястото, на което се връщаш, трябва да е мястото, на което си умрял.

Харп кимна.

— Затова задача номер едно беше да намерим Граала, а задача номер две — да открием гробницата. Вижте начина, по който реагира камъкът. Намираме се на правилното място. Да се надяваме, че няма да се наложи да чакаме дълго възкресението на Нехор, второто велико възкресение в историята.

— И какво ще стане, ако този Нехор се материализира? — презрително попита Артър.

— Ще настъпи зората на нова ера, ето какво! — тросна се Харп. — Край на глупостта и суеверията, начало на рационална култура, основаваща се на науката. Кем ще бъдат ученици и учители едновременно. Ще представим Нехор на света и ще го оставим да разкаже забележителната си история. Вярваме, че ще бъде мъдър, разбираем и вдъхновяващ. Ние ще бъдем пазителите на Граала, лидерите на една нова сциентокрация^[1], онези, които ще пият от него и ще постигнат един вид безсмъртие. Аз лично с нетърпение очаквам да видя какво има отвъд този свят.

Артър поклати глава.

— Ами ако се върне не вашият Нехор, ами Христос?

Харп се усмихна.

— Обсъждали сме и тази възможност. Не сме единодушни, но разполагаме с работещ план. Останалите кем са в очакване наблизо, готови да реагират на всяка възникнала ситуация.

— Давате ли си сметка колко нелепо звучи това? — попита Артър. — Работещ план? Това да не ви е някаква дискусия на екип в лаборатория или компания? Става въпрос за християнството! Вие наистина сте жалък дребосък. И долен, мръсен убиец.

Харп стисна устни, после се нацупи. Той протегна купата.

— Би ли я подържала, Нети?

Тя пое Граала от ръцете му.

Харп вдигна пистолета и го насочи към Артър над олтара.

— Никога не съм убивал човек със собствените си ръце, Мелъри, но това е чудесно място за начало.

Докато дебелият пръст на Харп се свиваше около спусъка, Клер изведнъж се хвърли между Артър и олтара.

Разнесе се оглушителен гръм и куршумът я улучи в гърдите.

Тя започна да се свлича бавно, сякаш коленете й бяха станали от гума.

Времето сякаш забави хода си.

Харп стоеше замръзнал, абсолютно втрещен, че е застрелял Клер. Ръката му беше все така изпъната напред.

Артър се хвърли към пистолета. Оръжието се изплъзна лесно от потните, тлъсти пръсти. Докато Клер продължаваше да се свлича, Артър я сграбчи и падна на пода до нея.

Основата на олтара явно осигури някаква защита — макар да последва още един изстрел, този път с пистолета на Симон, единственият ефект бе оглушителен гръм и дъжд от фрагменти мрамор.

Артър обърна пистолета на Харп. Беше се снишил. Единствените му мишени бяха крака. Той стреля по тях от упор, докато Харп и Симон не рухнаха на земята, крещящи от болка, и изложиха телата си на куршумите.

Нети извика от ужас. Незасегната от олово или мрамор, тя изпусна Граала върху тялото на Харп и панически се втурна навън от едикулата.

Ушите на Артър звъняха и не беше сигурен дали не е оглушал, или всички внезапно са млъкнали.

Той се плъзна по пода към телата на двамата мъже. Раните им бяха ужасни. Вече не представляваха заплаха.

Чу стон.

Клер беше жива.

Артър се върна при нея и взе ръката й. Ризата й беше подгизнала от кръв.

— Трябва да извикам помощ — отчаяно рече той.

— Не, не ме оставяй.

— Трябва да извикам линейка.

— Вече е късно, Артър. Умирам. Усещам го.

Той постави ръка на раната й и я притисна в напразно усилие да направи нещо — каквото и да било.

— Съжалявам, Артър. Обичах те.

— Не мога да те изгубя!

Огледа се и видя Граала.

— Дръж се, моля те — каза и внимателно положи главата й на пода.

В раницата му имаше бутилка вода. Артър сипа от нея в Граала и го отнесе при Клер.

— Трябва да я изпиеш. Можеш ли?

Повдигна главата й и поднесе купата към устните й.

Клер глътна, закашля се и спря.

— Още, моля те.

Тя допи водата, погледна го за последен път и издъхна.

Артър остави Граала и я прегърна, сложи я в скута си. Нямаше да я остави. Тя беше още топла, кожата й си оставаше розова, изглеждаше все така прекрасна.

Артър затвори очи, но сълзите напираха през стиснатите му клепачи.

Замоли се, като я люлееше в обятията си.

Мъката му беше така опустошителна, сякаш в гърдите му бе експлодирала бомба.

Внезапно през клепачите му блесна ослепителна светлина.

Клер бе станала безтегловна.

Артър усещаше плат в ръцете си и нищо друго.

Отвори очи и се изправи бавно, държейки единствено окървавените й дрехи.

Тя беше изчезнала.