Глен Купър
Възкресителят (8)

7.

Високият ленд ровър се поклащаше на насрещния вятър, докато Артър караше на север по А12 към Съфолк. Беше тръгнал по-рано, за да избегне петъчния трафик и да пристигне навреме за вечерята, на която беше поканен. Районът беше напоен обилно от дъждовете и нивите зад плетовете плачеха да бъдат засети. Артър караше с леко отворен прозорец, за да позволи ароматът на пръст и трева да изпълни купето.

Не се познаваше лично с Джеръми Харп; беше го виждал няколко пъти при посещенията му в Бейсингсток за изнасянето на някоя мотивираща реч. Но беше чел за него на сайта на компанията — че е защитил докторат по приложна физика в Манчестър и има ключова роля в началните етапи от разработката на неодимовите магнити. Според написаното, ако не е бил той, светът нямало да има твърди дискове, скенери за ЯМР, сервомотори и безжични уреди. Харп бил сериозен учен в началото на кариерата си, но след разрастването на компанията му се оттеглил от активна работа и се посветил на други интереси, например събиране на произведения на изкуството.

Джипиесът предупреди Артър, че трябва да излезе от магистралата. Бинфорд се намираше на изток от Билдестон и представляваше малко селце с няколко живописни хижи, една кръчма, поща и магазин. Влизаш и направо излизаш, помисли си Артър, докато минаваше през селцето. До Бинфорд Хол се стигаше по много тесен второстепенен път. Ако срещу него се появеше друга кола, Артър трябваше да отбие от пътя. Входът към имението беше, меко казано, скромен — неугледна, посипана с чакъл алея и малка дървена табела, предупреждаваща, че имотът е частен. Явно свръхбогаташите не обичаха да парадират с положението си.

След един остър завой се появи портиерната. Имението имаше висока желязна порта и яка ограда с предупредителни знаци, че по нея тече ток. Когато Артър спря, от портиерната излезе млад мъж със синьо сако, къса руса коса и бележник в ръка.

— Здравейте, господин Мелъри — поздрави енергично той с ясно доловим бурски акцент. Свали тъмните си очила и надникна в колата. Сякаш мигом попи съдържанието на купето и си сложи отново очилата. — Ще съобщя за пристигането ви.

Алеята от другата страна на портата беше с много завои и настлана с невъзможно бели камъни.

— Мътните да ме вземат — промълви Артър, когато алеята се изправи.

Имението беше великолепно, истински шедьовър с червените си тухли, кулички и фронтони, разположени в Е-образна форма насред обширен парк. Артър скоро щеше да научи, че първоначалната постройка е била издигната през епохата на Тюдорите, около 1490 г., макар че непрекъснато е била украсявана и подобрявана през вековете. Доколкото можеше да прецени, сградата имаше четиридесет стаи; оказа се, че са с двайсет повече. Докато приближаваше, той намали скоростта, както човек би намалил скоростта на лодка, когато влиза в пристанището, за да не вдигне вълни.

Паркира в предния двор. Слезе и се зачуди дали ще успее да намери звънец на масивната дъбова врата, но точно тогава тя се отвори и някакъв жизнен дребен мъж му махна ентусиазирано.

— Привет! — извика Харп. — Добре дошъл в Бинфорд Хол. Как пътува, Артър?

Докато разменяха задължителните любезности, Артър получи първите си впечатления от домакина. Харп беше румен, с червен нос като на пияница, макар че при по-внимателно вглеждане се оказваше, че е просто някакъв пъпчив обрив. Артър реши, че може би е розацея — упорито заболяване, с което явно не можеха да се справят и милиардерите. Всъщност през уикенда не забеляза Харп да пие кой знае колко. Това обаче не можеше да се каже за госпожа Харп, която винаги държеше чаша в ръка.

Харп имаше въздълга прошарена коса и блестящи интелигентни очи. Изпъкналият му корем можеше да му придаде вид на пълен, но дрехите му бяха толкова добре ушити и изгладени, че изглеждаше просто в добро здраве. Артър си помисли, че сигурно всеки път, когато бъдат свалени от дребната му фигура, те незабавно отиват на химическо и че дори безупречно чистите му обувки, подложени на ужасите на чакълената алея, ще бъдат пратени за смяна на подметките.

— Влизай — подкани го Харп. — Остави си чантата. Ще наредя да я отнесат в стаята ти. Освежи се набързо и ще те разведа, докато още е светло. Чудесно е, че си тук. Направо великолепно. По-късно ще те запозная с жена си.

Преддверието беше огромно и облицовано с ламперия; бе високо цели два етажа и в него посетителите изглеждаха като джуджета. Изящно извито стълбище водеше до галерия с перила. По стените висяха портрети и пейзажи в тежки гравирани рамки; Артър можеше да се закълне, че видя подписа на Рембранд на един портрет в кехлибарени тонове на някакъв селянин с бузи като ябълки.

Харп явно следеше погледа му, защото не закъсня да се обади.

— Да, точно така. Рембранд е. Купих картината на търг заедно с един Де Гелдер и един Халс преди десетина години. Трябваше да купя още, когато имах възможността. Холандските майстори винаги са хит на пазара.

Артър потисна желанието да попита колко ли е струвала картината, макар да бе почти сигурен, че домакинът ще се радва да му каже.

В горния край на стълбището Харп посочи дългия коридор.

— Петата врата вдясно, отворената. Това е стаята ти. Когато си готов да слезеш, викни и ще те разведем. Става ли?

— И още как — промълви Артър, напълно сащисан от цялото това великолепие.

Стаята му беше огромна, добре обзаведена и към нея имаше просторна баня с вана и отделен душ. Плоскоекранен телевизор бе монтиран на нивото на ваната.

Един прислужник донесе багажа му и малко по-късно се върна с количка с напитки — минерална вода, шери, скъпи силни питиета. Артър се зачуди дали да не удари едно, но искаше да е с бистър ум на срещата, така че грабна сакото си и слезе долу за обиколката.

Макар че беше късокрак, Харп наложи бързо темпо с удобните си обувки и принуди Артър да ускори крачка, за да не изостава. Домакинът го поведе из имението, съобщаваше различни факти за предишните собственици на Бинфорд Хол, посочваше архитектурни, пейзажни и градински детайли, като свободно използваше латинските имена на растенията. Според Харп предшествениците му тук не ги бивало за друго, освен да наследяват пари. Нямало нито един, който да блесне в областта на изкуствата, науките, политиката или търговията. До самия него, разбира се — такъв беше подтекстът на целия разказ. Купил имението в началото на деветдесетте от разорен безделник, който можел да проследи произхода си чак до шестнайсети век. Според Харп човекът си събрал партакешите и отпрашил за Испания, където надлежно намерил смъртта си при автомобилна катастрофа.

— Остави имението в абсолютна каша, но Бинфорд си имаше потенциал. Видях го още при първото си посещение. Колко според теб трябва да похарчи човек, за да оправи подобно място?

— Милиони, предполагам — отвърна Артър.

— Десетки милиони! — изпъчи гърди Харп. — Не се поскъпих за нищо. В момента бих го наредил сред най-добрите извънградски имения в Англия. И не става въпрос само за сградата и градините. Имаме близо четиристотин акра превъзходна селскостопанска земя зад конюшните. Наложи се да въведа съвсем нови методи, за да направя начинанието доходоносно. Знаеш ли, още не съм си получил Нобеловата награда за физика, макар да се носят слухове, че ще стане тази година. Ако по някаква случайност не получа наградата за физика, спокойно могат да ми я дадат за земеделие. Управителят на фермата обикаля страната и води семинари, на които обяснява какво сме постигнали. Няма никакво съмнение, че това е най-високотехнологичната ферма в Англия.

Светлината започваше да отслабва, но въпреки това Артър различаваше просторните златисти поля в далечината.

— Ето там ще търсиш утре сутринта — посочи Харп. — Казват, че времето щяло да бъде чудесно.

— Очаквам го с нетърпение — отвърна Артър.

 

 

— За вечеря се обличаме официално.

Това му каза Харп, докато го изпращаше обратно до стаята му. Ако официалното облекло включваше спортно сако и вратовръзка, Артър не би трябвало да си ляга гладен.

Трапезарията беше изумителна — висока зала от епохата на Тюдорите с галерия за музиканти, хералдически знамена и пищно украсен таван. На дългата маса, поставена точно в средата на просторното помещение, беше сервирано в единия край за трима души, като Харп заемаше централното място.

Домакинът носеше тъмен костюм с бледолилава копринена вратовръзка, а жена му — елегантна рокля. Отначало госпожа Харп гледаше като човек, който е принуден да проявява гостоприемство, но се отпусна при вида на Артър и му направи комплимент за сините очи и гъстата коса, което явно раздразни съпруга й.

— Разбира се, прочетох за трагичната ти злополука и поговорих с Мартин Аш по въпроса — каза Харп, докато прислужникът отнасяше чиниите от предястията. — Щях да ти се обадя по-рано, но исках да съм сигурен, че си се възстановил. Как си сега?

— Почти напълно здрав — отвърна Артър. — Върнах се на работа и се чувствам в доста добра форма, благодаря.

— Съжалявам, че е трябвало да преминеш през подобен ужас. В каква страна само живеем! Проклетите обирджии правят каквото си искат.

Артър кимна. Нямаше причини да поправя впечатленията на Харп.

— Знаеш ли, намирам фирмения бюлетин за много полезно нещо — смени темата домакинът. — Как иначе щях да науча, че интересен човек като теб работи за мен?

— Не съм чак толкова интересен — сдържано възрази Артър.

— Тук е свободна от скромност зона! — настоя Харп. — Завършил си с отличен химия в Бристол, адски те бива в маркетинга според Мартин Аш, потомък си на човека, поставил крал Артур на картата, интересуваш се от история и си нещо като изследовател. Това те прави направо ренесансов човек, Артър. А аз харесвам ренесансовите хора. Заслужава си да познаваш такива.

— Благодаря, сър.

— Стига с тия глупави обръщения. За теб съм Джеръми. Значи си запален по Граала, така ли?

— Да. Темата много ме интересува.

— Аз самият също си падам по Граала — каза Харп и посегна към чашата си вино.

— Така ли? — оживи се Артър. — И откъде се е появил този интерес?

— От работа без игри се затъпява. Още когато се занимавах ден и нощ с физика, имах и други интереси. Този специално май се появи след прочитането на „Смъртта на Артур“ от твоя прародител, когато бях ученик. Търсенето на Граала е много примамливо нещо, нали? Символ на всички дирения в живота. От време на време задълбавам в темата, макар че познанията ми по нея едва ли могат да се сравняват с твоите.

— Напълно съм съгласен, че темата е привлекателна — каза Артър. — Макар че според някои хора търсенето на Граала е нещо повече от символика.

— Ти сред тях ли си? — попита Харп, докато вземаше месо от подноса, предложен от прислужника.

Артър избегна въпроса.

— Както сигурно знаете, католическата църква непряко признава потира в катедралата във Валенсия за истинския Граал, затова може да се твърди, че истинският артефакт вече е намерен.

Харп се разсмя.

— Но ти не вярваш на тези твърдения, нали? Личи ти по изражението.

— Нито за миг! — отсече Артър. — Артефактът несъмнено е много интересен. Все пак е от първи век и несъмнено е изработен от близкоизточен ахат, но никой от сериозните изследователи на Граала не вярва, че потирът от Валенсия е оригиналът. Мога да продължа, разбира се. — Артър погледна към госпожа Харп и размисли. — Но се опасявам, че ще бъде малко досадно за съпругата ви.

— Глупости! — възкликна Харп. — Това е много по-интересно, отколкото да си приказваме за времето или за неодимови магнити! Съгласна си, нали, Лилиан?

Госпожа Харп си наля още вино и се усмихна едва-едва.

— Правиш много провокативно изявление в онази статия — продължи Харп. — Пишеш, че имаш известни идеи къде може да се намира Граалът.

— Така е.

— Разкажи ми повече.

— Ами, проучването не е само мое, член съм на неформална група търсачи на Граала, повечето учени. Срещаме се от време на време да споделяме идеи. — Артър млъкна и избърса неканената сълза, която внезапно избликна в крайчеца на окото му.

— Добре ли си? — попита Харп.

— Извинете — побърза да каже Артър. — Просто основателят на групата и съпругата му са хората, които бяха убити.

— Разбирам. Ужасно, ужасно — промърмори Харп и жена му го повтори като папагал.

— Ендрю Холмс беше професор в Оксфорд. Неотдавна направил значително откритие, след като попаднал на интересен средновековен документ.

— Да? — подкани заинтригувано Харп и остави приборите си.

— Не би трябвало да говоря много за това, тъй като той не е публикувал откритията си. На Ендрю едва ли би му харесало някой да оповести новината преждевременно.

— Можеш да ми имаш доверие, Артър — увери го Харп. — Пък и пред кого бих могъл да се разприказвам? Имаш думата ми на джентълмен и твой шеф, че ще си мълча.

Артър погледна към госпожа Харп.

— Изобщо не е нужно да се притеснявате за мен — обади се тя. — Почти не ви слушам.

— Продължавай — настоя Харп.

— За съжаление, не съм сигурен, че някой някога ще научи изцяло подробностите около откритието му, защото пожарът е унищожил всичките му документи. Ето обаче какво ми каза на мен. Както знаете, търсенето на Граала е влязло в общественото съзнание чрез литературата за крал Артур. Томас Малори може пръв да е повдигнал темата през петнайсети век със „Смъртта на Артур“, но всеки знае, че той се е опирал на по-ранни творби.

Харп ги изброи почти механично:

— „Разказ за Граала“ на Кретиен дьо Троа, „Роман за Граала“ на Робер дьо Борон и „Парсифал“ на Волфрам фон Ешенбах.

Артър млъкна поразен.

— Явно сте нещо повече от обикновен любител — рече той, когато най-сетне дойде на себе си.

— В никакъв случай, уверявам те. Просто съм благословен или може би прокълнат с фотографска памет. Когато нещо стигне до мозъка ми, то си остава там.

— Мен питайте — обади се жена му без никаква следа от чувство за хумор.

— Е, вие изредихте трите важни текста от дванайсети век — два френски и един немски — отбеляза Артър. — Разбира се, имало е и други версии през вековете преди голямата творба на Малори, но истински интересният въпрос е защо първоначалните три ръкописа се появяват в рамките на едно-две десетилетия един от друг? Съвпадение ли е това? Може би първият автор, Кретиен дьо Троа, е вдъхновил разни подражатели? Или има някакво друго обяснение?

— Подражатели ли? — учуди се Харп.

— Е, може би думата не е най-точната, защото всяка книга представя своята уникална версия за историята на Граала.

— И вие смятате да предложите алтернативно обяснение, нали?

— Категорично. Както несъмнено знаете, освен катедралата във Валенсия, има и още много други предполагаеми хранилища на Граала.

— Извън теорията, предложена в „Шифърът на Леонардо“ — закачливо рече Харп.

— О, само не това, моля ви — разсмя се Артър. — И тъй, освен Валенсия, най-често сочените места са параклисът в Рослин в Шотландия, Гластънбъри Тор в Съмърсет, Оук Айлънд в Нова Скотия и манастирът Монсерат в Испания. Монсерат може би е особено интересен, тъй като тамошните монаси отдавна защитават идеята, че манастирът е точно Мунсалвеше, замъкът на Граала в „Парсифал“. Макар че Монсерат е бил проучван подробно от мнозина търсачи на Граала, Ендрю Холмс винаги е предпочитал манастира поради различни исторически причини. Преди няколко месеца монасите му дадоха пълен достъп до средновековната си библиотека, което е доста необичайно. В едно фолио, останало недокоснато сигурно в продължение на деветстотин години, той попаднал на писмо от хиляда сто седемдесет и пета година до абата на манастира, в което се изказва благодарност за гостоприемството по време на поклонническо пътуване. Писмото било подписано от трима души — Кретиен дьо Троа, Робер дьо Борон и Волфрам фон Ешенбах.

Харп преглътна.

— Нима и тримата са били на едно и също място по едно и също време? Изумително. В писмото има ли нещо друго освен благодарности? Споменава ли се нещо за Граала?

— Не зная. Холмс така и не сподели съдържанието му с групата. Винаги си пазеше ревниво картите. Мисля, че е очаквал да предизвика сензация, когато се почувства готов да представи труда си. Но по езика на тялото му личеше, че вече категорично е преминал в лагера на онези, които смятат, че Граалът е в Монсерат.

— Имал ли е копие на писмото?

— Мисля, че монасите са му позволили да го фотографира. Но снимката я няма. Иска ми се някой ден да тръгна по стъпките му и да видя писмото на живо. Може би ако Мартин Аш ми даде дълга отпуска…

— И този Холмс само това ли ти разказа за проучванията си върху Граала?

Въпросът се стори странен на Артър.

— Той всъщност е направил ново откритие, което неимоверно го вълнуваше. Канеше се да го сподели с мен вечерта, когато беше убит. Боя се, че отнесе тайната в гроба си.

— Колко жалко — промълви Харп. — Може би някой ден ще бъде преоткрито. Струва ми се вероятно.

— Джеръми — умолително рече жена му, — запази малко и за утре, става ли?

Той кимна.

— Лилиан е права, разбира се. Да хапнем пудинг и да поговорим за нещо, което е интересно за всички ни. Ще се върнем отново на темата по време на сутрешния чай. По кое време искаш да започнеш търсенето си?

— Колкото се може по-рано. Четиристотин акра е сериозна площ.

— И какво се надявате да откриете? — поинтересува се госпожа Харп.

— Каквото и да е, стига да е по-интересно от ръждясала консервена кутия боб — отвърна Артър. — През деветдесет и втора недалеч оттук, в Хоксни, един любител с металотърсач намери съкровище от близо петнайсет хиляди златни, сребърни и бронзови римски монети насред полето. Британският музей изкупи сбирката за близо два милиона. Нещо подобно определено би ми се отразило чудесно.

— Ще ми се да можех да дойда и аз — въздъхна Харп. — Само че трябва да присъствам на някаква проклета земеделска среща. Човекът при портата, Хенгст, ще бъде наоколо, ако имаш нужда от нещо. Да пийнем по бренди, а?

— Разбира се — съгласи се Артър.

Харп погледна нагоре към пустата галерия на музикантите, сякаш се вслушваше в преплитащите се мелодии на невидим струнен квартет.

— Да пием за паметта на приятелите ти.

 

 

Артър прокарваше металотърсача си „Гарет“ над буците пръст. Беше слънчево и свежо, дори хладно — когато започна лова в осем сутринта, дъхът му излизаше на пара от устата. Ботушите му потъваха дълбоко във влажната пръст, богата и пълна с обещания — обещания за изобилна реколта от зимна пшеница, обещания за съкровище.

Макар че най-добрата му находка от сутринта беше една стара подкова, Артър беше доволен. Това бе първото му излизане на терен след болницата и беше чудесно да усети вятъра по лицето си и да чуе песента на птиците. Подобно на играч на голф, който не се интересува много от резултата, а се радва на прекараното навън време, Артър радостно кръстосваше нивите от изток на запад и от запад на изток, като внимаваше да не претърсва една и съща площ два пъти.

През слушалките чу приглушен звук на двигател. Вдигна очи и видя някакво АТВ да приближава откъм имението. Машината спря на стотина метра от него. Мъжът от портиерната вдигна бинокъла си. Артър не се подразни, че го следят. Може би човекът беше благодарен, че има какво да прави през сънената събота.

По пладне заби градинската си лопата в земята, за да отбележи докъде е стигнал, и отиде при колата за сандвича, приготвен му от персонала в кухнята.

С напредването на следобеда ръката и рамото започнаха да го наболяват от еднообразните движения. Слънцето вече се спускаше към хоризонта. Пазачът му по едно време си отиде, но после се върна отново и сега го наблюдаваше от работещото на празни обороти АТВ. Артър непрекъснато нагласяваше настройките за засичане на желязо на металотърсача, за да сведе до минимум намерените боклуци, но повече от час не бе чувал сигнал в слушалките си.

Беше се отнесъл и си мислеше за дребни неща, като ятото патици, което прелиташе над главата му, когато резкият звуков сигнал насочи вниманието му обратно към пръстта. Приятен и ясен среден тон, доста слаб. На екрана на металотърсача се изписа 64 — добър номер, който включваше и скъпоценни метали. Дълбочината беше около метър. Артър премести металотърсача малко по-напред и получи ясен двоен сигнал, също с показател 64. Два предмета.

Направи още една дъга на север от двойния тон и внезапно в слушалките му зазвуча цяла симфония.

Никога досега не бе чувал земята да го призовава по такъв начин.

Потисна желанието си да падне на колене и да започне да рови с градинската лопатка, вместо това внимателно маркира границата на сигналите. Когато приключи, заби лопатката в средата на петното, остави металотърсача и бързо тръгна към джипа си за правата лопата.

Започна да маха горния слой, като от време на време проверяваше сигналите с детектора, докато не очерта границите на зоната, която се оказа приблизително три на два метра. Хълбокът започна да го боли, но нямаше намерение да позволява на болката да му попречи.

С всяко забиване на лопатата изваждаше пръст с размерите на книга. Беше участвал като доброволец в археологически разкопки и знаеше колко внимателно работят професионалистите. След като махна чимовете, прокара металотърсача над тях, за да се увери, че в тях няма метал. После слезе в плитката яма и също я преслуша. Симфонията звучеше по-силно.

Изкопът ставаше все по-дълбок, а купчината пръст — все по-висока. Артър беше решил да слезе навсякъде на едно и също ниво, а не да дълбае дупка. Не искаше да се срамува от лошата си техника, ако се наложеше да извикат истински археолог. Слезе на дълбочина почти един метър и когато преслуша нивото с металотърсача, сигналът бе толкова силен, че се наложи да намали звука.

Реши, че нататък ще продължи с лопатката.

Започна да маха тънки слоеве, като събираше пръстта с ръце и проверяваше всяка шепа, преди да я хвърли върху купчината. Често лопатката му закачаше нещо твърдо, но всеки път се оказваше, че е попаднал на парче кремък или варовик.

Лопатката се закачи отново, но този път от земята не изскочи камъче. Артър опипа с ръка, за да види дали не е някой по-голям камък, който трябва да се изкопае, но явно не беше поредното кремъчно ядро. Не бе така гладко като оголена кремъчна повърхност, нито грубо като варовик. И когато го натисна по-силно с пръст, видя характерния проблясък, който не можеше да се сбърка с нищо.

Злато!

Използва химикалката си, за да разчисти находката, без да я одраска с върха на градинската лопатка. Когато химикалката се оказа негодна, вкара в действие ноктите си. Не след дълго пред него лежеше разчистена златна повърхност с размерите на дланта му, която проблясваше на бледата следобедна светлина. Артър плю върху нея да махне полепналата пръст и да разгледа сложната изработка. Дъхът му замря — от златната повърхност изпъкваха релефни стилизирани фигури на животни.

Приличаше на набузник на шлем, може би англосаксонски.

Артър енергично разчисти пръстта около набузника и не след дълго попадна на друг предмет. Минута по-късно разкри плетена гривна — масивна, златна, изработена с изключително майсторство.

Съдейки по какофонията на металотърсача, имаше и още. Още много.

Артър стана, обърна се и размаха ръце да извика охранителя Хенгст.

 

 

Когато най-сетне пристигна, Джеръми Харп накара Хенгст да скочи пръв долу и да му помогне да слезе. Тримата едва се събраха в тесния изкоп и охранителят излезе, за да им освободи повече място. Артър клекна до Харп и му показа набузника и гривната.

— Невероятно! — възкликна Харп, докосвайки хладната златна повърхност с дебелия си показалец.

После Артър насочи вниманието му към другия край на овалния изкоп, където, докато чакаше пристигането на Харп, бе попаднал на друга невероятна находка — златен нагръден кръст с гранат в средата, извит нагоре като геврек.

— Откога са? — попита Харп.

— Седми-осми век, някъде там, доколкото мога да преценя. Не съм специалист, но предполагам, че са англосаксонски. Може би са били заровени в кожени или платнени торби, които отдавна са изгнили.

— Това ли е всичко? Има ли други неща?

— Определено. На цялата площ. Възможно е да има десетки, може би стотици предмети.

— Тогава да продължаваме да копаем, докато е светло. Да видим с какво разполагам.

Артър долови първия признак за неприятности — „с какво разполагам“. Внимателно подбра думите си.

— Всъщност, Джеръми, не бива да копаем повече. Трябва да се обърнем към професионалистите.

Артър видя как дребният мъж се стегна. Въпреки молбата му да бъде наричан на малко име, „д-р Харп“ май щеше да е по-подходящото обръщение. И Харп определено не изглеждаше доволен, че нарежданията му се оспорват.

— Професионалисти ли? Кого имаш предвид — сърдито попита той.

— В Съфолк би трябвало да има археологическо дружество. Всички общини имат. Ще изпратят екип, който да прецени находката. За нещо подобно няма да се изненадам, ако се появят още утре сутринта. Ще проверя дали имат дежурен телефон.

Харп нареди на охранителя да му помогне да излезе от изкопа и изгледа властно Артър отгоре.

— Това е моя земя и ще правя на нея каквото си искам. Не желая чужди хора в имота си.

Артър усети как лицето му пламва.

— Вижте… доктор Харп… боя се, че има определени процедури, които трябва да се следват дори в частен имот. Като човек, който се занимава с подобни издирвания, аз съм в течение на тези неща. Законът за съкровищата от деветдесет и шеста постановява, че за всички находки на древни и ценни артефакти, независимо дали са направени на обществена или частна земя, трябва да бъде съобщено на местните власти, за да се установи дали наистина намереното отговаря на определението за съкровище. И най-добре е първо да се уведомят археолозите.

— И какво е определението за съкровище?

— Артефакти на възраст над триста години, съдържащи най-малко десет процента злато или сребро. Няма съмнение, че в случая влизаме в определението.

— А ако ти кажа да не се обаждаш на археолозите или на властите?

Артър пое дълбоко дъх.

— Длъжен съм да се обадя, сър.

Харп изглеждаше като вулкан, готов всеки момент да изригне.

— И ако властите решат да направят проучване, какво следва, след като приключат?

— Находката ще бъде разкопана и каталогизирана от археологическата служба на графството и стойността й ще бъде оценена от Комисията за оценяване на съкровища в Лондон.

— Каква ще бъде цената според теб?

— Доста висока, предполагам. Предпочитам да не правя прибързани заключения, но както споменах снощи, някои находки са оценени на милиони.

— И тази сума ще бъде изплатена на мен, така ли?

Артър реши да отстоява позициите си.

— Всъщност на двама ни, сър. Като откривател, който е попаднал на находката с разрешението на собственика на земята, на мен ми се полага половината.

Харп си тръгна ядосан, но после спря и се обърна.

— Правете каквото смятате за нужно, Мелъри. За довечера с жена ми имаме друг ангажимент. Вечерята ще ви бъде сервирана в стаята ви. Би било уместно да напуснете рано сутринта при първа възможност.